Медийната глупост

kotev12Ноам Чомски – този умен човек – разкри и мащабите, и механизма на медийните манипулации, пък и потвърди старата истина, че всеки истински интелектуалец е и свестен гражданин. Ноам Чомски, както можеше да се очаква, се противопостави на грубите манипулации и не просто изобличи сътворителите им, а ги обезоръжи, като обясни на хората как ги лъжат и защо ги лъжат. Доколко са му повярвали и кой точно му е повярвал, разбира се, е въпрос дискусионен, щом медийните манипулации не са секнали нито за миг и не пожалиха дори кандидата за президент на САЩ. Но, така или иначе, ако има медийни манипулации там, има и гражданско общество, което им се противопоставя, а и знаменити интелектуалци, които са колкото компетентни, толкова независими. Тук, ако имаме честни интелектуалци, те не са достатъчно решителни, вероятно, и се ослушват уплашено, когато е нужно да разобличават някого и нещо. А гражданското общество все още е неосъществен проект или лошо осъществен проект, щом виждаме наместо граждани платени клакьори по площадите. И не е чудно, щом е тъй, че това, което е парадокс в една цивилизована държава, у нас е закономерност. Един крещящ пример в това отношение са нескопосните, нашенски, медийни манипулации, които гравитират неудържимо към медийната глупост и по правило се превръщат в своята противоположност. Точно така е, колкото и неочаквано или абсурдно да изглежда: медийните манипулации, наместо да подведат и заблудят някого за нещо, се превръщат в пропаганда и агитация. Никой не вярва у нас на пропагандата и агитацията, но социалистическата традиция ни е научила, да повтаряме възторжено актуалните политически лозунги. И колкото по-скептични сме, държа да го отбележа нарочно, толкова по възторжени и кресливи сме, пак по навик, пак заради порочната социалистическа традиция.

А това, очевидно, днешните управници или не са научили никога или не навреме са забравили, щом се предоверяват на рояка услужливи журналисти, политолози, социолози и прочее политически угодници. Те твърде лековато вярват, че една лъжа – в конкретния случай, една глупост – повторена хиляда пъти, по метода на Гьобелс, се превръща в истина. А са дотолкова доверчиви, струва ми се, заради буйната шарлатанщина на обслужващите ги политолози и журналисти, които упорито ги убеждават, че методиката на печално известния Гьобелс е и отдавна изпитана, и ефективна. Изпитана е, вярно, веднъж в Хитлеристка Германия, а втори път в Русия на Сталин, която прегърна и порочната теория, их още по-порочната практика, но тъкмо изпитанията, не друго, доказаха провала на тази и съпътстващите я доктрини. Лошата слава и на Сталинизма, и на Хитлеризма, се дължат, както на безбройните безобразия, така и на сбърканите, но шумни, фанфаронски внушения, които най-често са същинско знаме на глупостта. Позабравени са вече идиотщините на Адолф Хитлер, мегаломанските му изхвърляния, но няма как да забравили, ние, изстрадалите широко прокламирания, но съмнителен възход, че още през 1980 година трябваше да живеем в комунизма. Историята ни учи, струва си до припомним, тъкмо тук, нескопосните идеологически доктрини се стоварват върху главите на недомаслените си създатели. И постигат, струва си да припомним и това, тъкмо сега, най-често противоположен на очаквания ефект.

В този смисъл, налудничаво повтаряната напоследък мантра, че още несъздаденото правителство, стъпило върху безброй компромиси и куп противоречия, ще изкара черигодишния си мандат, не е нищо повече от ненужно, неуместно продължаване на колкото порочните, толкова и неефективни практики. Ако правителството действително е загрижено за бъднините си и опазване на мнимата стабилност, трябва да разчита на предизборните си обещания, а не на следизборните заклинания. Другото затрогващо заклинание, повтаряно упорито, до налудничавост, е доколко важно, направо съдбоносно е за нас, както народ и нация, като държава, Европейското председателство. Съмнявам се – заявявам го спокоен, бе да се безпокоя ни най-малко, че изричам нещо против Отечеството си, – че Европейското председателство би могло да ни помогне решително като народ, нация и държава, щом членството в Европейския съюз, не друго, ни донесе най-грандиозното пропадане в нашата история. Такава е тъжната равносметка, за жалост, отчайващата равносметка е, че България никога не е била най-бедната държава в Европа, най-мизерстващата, в която пенсионерите ни да завиждат на албанците, над които всякога сме се надсмивали в соленички вицове. И наместо да дрънкат глупости окаяните ни политици, които възторжено да повтарят още по-окаяните ни журналисти, нека да се опитат да изравнят мизерните ни пенсии поне с пенсиите в Албания, ако не друго, пък журналистите, ако са свестни българи, да не ги оставят на мира, докато не го направят.

Тъпите, нескопосни манипулации, знаем и това от опит, бързо и безвъзвратно се израждат, в медийна глупост, в простотии, които забавляват мнозина, може би, но на които никой не вярва. Ентусиазмът на непостижимата Беновска, не би помогнал на любимия и държавник, разбира се, колкото и стряскащи да са жестовете и, а не би му помогнал и медийният магнат Ивайло Крачунов, колкото и респектиращо да е името му, ако ги няма необходимите, реални политики на управляващите. Обещаните и наложителни политики, ако трябва да сме пределно точни, защото мизерията, невижданата мизерия, ще повторя, не е, разбира се, предпоставка за стабилност, а тъкмо наопаки и това, без съмнение, скоро ще проумеят и тези, които все още не са проумели, ако изобщо има чак такива балами у нас. Много по-добра работа от папагалското повтаряне на зле скроените, нашенски мантри, лесно е да предположим, би свършила една смислена социална политика, която новото правителство не просто да декларира, а да гарантира. Наместо това, виждаме неуместни, грозни и отчайващи пазарлъци, които са по-скоро алтернатива на щедрите предизборни обещания, колкото път към осъществяването им. Така, както вървят пазарлъците, те няма да осъществят и частично предизборните обещания, а тъкмо напротив, ще отчаят напълно обезверените пенсионери и ще доведат до ненужен, идиотски, нелогичен и нецивилизован сблъсък. Не просто неморално, а и непремислено, глупаво е да обещаваш сто процента увеличение на минималните пенсии, без да мислиш за адекватна компенсация на останалите. И е не учудващо, а шашардисващо, че ако някой замисля подобно безобразие в най-цивилизованата уж част на света, насред Европейския съюз, няма кой да го санкционира за безумията му.

Какво ти тук Европейско председателство и прочее празни дандании, щом Европа е неспособна ад се противопостави на чудовищните безобразия, или не желае да го стори, което е още по-лошо. Бай Иван, близко е до ума, пет пари не дава за Европа и адетя и, щом е празна пахарката му и щом са го докарали до резила да е по-долен и от албанците, бай Иван би напопържал, ако говорим сериозно, същата тази Европа, ако е тя виновник за несгодите му. И това, вече се случва, за жалост, непрестанно расте броят на евроскептиците, които далеч не са само онеправдани пенсионери, но странно, не безпокои видимо политическата ни класа този стряскащ факт. Наместо да се безпокоят, не на шега, не само и не толкова заради народната трагедия, но и заради собствената си сигурност, чутовните ни политици и непостижими държавници, разчитат на нескопосни манипулации, вместо да се опитат да направят нещичко за възхода на държавата и нацията. Медийните манипулации, нескопосни, недоправени, тъпи и пошли, бързо и лесно деградират, бързо и лесно се превръщат в медийна глупост, в ненужно каканижене, в празни заклинания, напразно напъващи се да подменят недомислените обещания. Нашите, нашенските медийни манипулации, може убедено да се твърди, тръгват от глупостта, проверената, изпитана глупост, както наивно вярват някои, за да стигнат, съвсем закономерно, до друга глупост, нова глупост, още по-запленяваща и по-разсмиваща, но дяволски неефективна. Такава е, общо взето, технологията на медийната глупост, призвана от глупаци, да спаси, да опази някое управление, неспособно да опази предизборните си обещания и излъчи политиките, които ще му гарантират стабилността…

Случайно е, разбира се, би трябвало да допълня, след всичко, може би, съвпадението с лица и събития  от днешния, или вчерашния ден, проблемът е, да допуснем, теоретически. Но той, този проблем, подсещам, и други такива проблеми, биха могли да са съдбоносни за оцеляването ни като народ, нация и държавата, по-съдбоносни от Европейското председателство, да речем, или друга такава дандания…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply