Мартин Киселов, режисьор: Човек е творец, защото не може да понесе живота, ако трябва да прави нещо друго

Мартин Киселов

Мартин Киселов е роден в София през 1977 г., син е на режисьора Младен Киселов. В средата на 90-те години свири в групата “Децата на вятъра”. Завършил е журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” и кинорежисура в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Дебютът му като режисьор на българска сцена е “Формата на нещата” от Нийл Лабют (коопродукция на ДТ “С. Огнянов” и театър “София”), следват “Скъпа Елена Сергеевна” от Людмила Разумовска (ТР “Сфумато”) и “Лунните деца” от Майкъл Уелър (НАТФИЗ). Работи по селекцията на лентите, попадащи в програма Sofia Meetings на “София филм фест” и като драматургичен консултант. Дебютира на ямболска сцена с постановката „Цената на истината”, която обединява две пиеси на Стефан Цанев – „Последната нощ на Сократ” и „Другият живот на Жанна д`Арк”, премиерата на която беше на 30 септември. 

-  Защо решихте да обедините двете пиеси на Стефан Цанев в една?

-   Идеята дойде от един разговор с драматуржката на театъра Дияна Радева, с която си казахме, че в двете пиеси има едно сходно нещо – и двете са последната нощ на значителна личност в историята. Дори си говорехме къде е третата пиеса за Исус, защото Сократ и Жанна д`Арк са може би най-големите мъченици за истината, за правдата, както и Левски в нашата история, той е със същия заряд личност.  И си казахме, те в една и съща килия, една и съща последна нощ, един и същи конфликт. Дори при Жанна е още по-изострен конфликтът – там е ще се отречеш ли или няма да се отречеш. При Сократ е ясно, той е готов да пие отровата, докато Жанна сега трябва да реши пред нас кое е по-изгодно – да направиш компромис със себе си и да оцелееш, или да не направиш компромис със себе си и след малко да те изгорят на кладата. И си казахме, една килия, какво ще стане, ако това всъщност е килия леко абстрактна, в която е бил и Сократ, и Жанна, и Джордано Бруно, и Булгаков, и Левски, и  Исус, т. е. това е килия, която минава през вековете. И през известно време в човешката история ние стигаме до един момент, в който някой до толкова се е запънал за истината и обществото до толкова му се е запънало наопаки, че ще трябва да се пие отрова и да се горим на кладата.

И си казахме дай да опитаме, ако обединим пазача – той е пазач в едната пиеса, палач в другата пиеса. В интерес на истината при Стефан Цанев е образ, който се появява често в историческите му пиеси, т. е. и при него има един такъв момент на намигане, че палачите са вечни. Аз мисля, че в „Богомилите” дори имаше такава реплика, че аз съм от царски род, но реших да съм палач, за да оцелея, вместо да ме колят, да съм колещият.  И ги обединихме, по този начин стигнахме до идеята, пробвахме текстовете, разговаряхме с автора. Той каза: „Интересено не съм го мислил така, но дайте, опитайте” и така стигнахме до „Цената на истината”.

-  Това провокация към публиката ли е, или е провокация към вас самия и към творческия екип?

-  Всяко едно такова разместване на пешките на дъската кара хората да погледнат дъската по нов начин.  От друга страна аз не мисля, че сме целяли точно провокация заради провокацията, по-скоро паралел между нещата, които стават в двете пиеси, които ако се сложат една до друга, този паралел започва да става много явен и много видим. Това е нещо, което самият Стефан Цанев изследва в творчеството си, той включително има пиеси за Септемврийското въстание и 20 години по-късно – в същия кървав уикенд се събират същите хора. Ако това може да стане 20 години по-късно, може да стане и 18 века по-късно. И тогава се създава една много интересна връзка, защото хората сме свикнали да делим нещата на три – и като има първа стъпка Сократ, втора стъпка Жанна, третата да не би да се окаже, че сме ние. Ако има провокация, може би е това, но не е специално целена, по-скоро паралел между двете ситуации и това, че същият палач продължава с нови средства. Той първо работи с отрова, а после работи със съчки, които подготвя.

-  Каква е цената на истината?

-   Сократ в един момент казва на пазача нещо много интересно: „Пазачо, от теб вече пазач не става, чуваш ли се какви работи си започнал да говориш. Ти не че не си ги знаел, знаел си ги, но в разговора с мене тези неща се събудиха отново и започнаха да те вълнуват отново. Ето аз съм вече в главата ти”.

Зрителят, който излиза от нашия спектакъл, първо се надявам да се е забавлявал, това е много важво. В тези пиеси се разговаря за морал, но не се разговаря за морал по скучен начин, а точно обратното. Аз смятам, че авторът Стефан Цанев е успял да намери страхотна комбинация между това да е забавно и да отива надълбоко, това, което за мен като режисьор е също много важно. И от тази гледна точка просто трябва да си започнем разговора без да искаме някой да излезе задължително с някакво тежко послание, което да очакваме да приложи в живота и така нататък. Тук има провокация от гледна точка на зрителя и няма начин да не се замислиш за тези неща, а какво ще измислиш е твой проблем. Във втората пиеса за Жанна д`Aрк има персонаж Господ и на него са му вързани ръцете от свободната воля. И аз мисля, че всички ние трябва да уважаваме свободната воля и съответно да оставяме хората сами да решат какво смятат за спектакъла. От друга страна пък, да, разбира се ние искаме да им разкажем нещо и ние искаме да защитиме, ако ще като на един съдебен процес, и едната, и другата страна в една теза.

Често цената на истината е да прекараш през себе си и двете страни и да вземеш решение къде ще бъдеш. Дори, ако ще бъдеш мръсник след това, макар че, разбира се, това не е нашата цел, но ако ще бъдеш мръсник, поне бъди мръсник.

Цената на истината е висока, защото е лична – Сократ ще трябва да изпие чашата, Жанна ще трябва да изгори на кладата, Исус ще трябва да бъде разпнат, Прометей ще трябва да бъде разпнат преди Исус, Бруно трябва да бъде изгорен. Ако Левски беше казал животецът ми е по-мил, ние нямаше да знаем името му днес. Т. е. Левски е един от хората, който казва цената на истината е страшно висока, обаче аз не мога иначе.

Цената е висока, защото изисква ти да се откажеш от всичко друго, което е удобно, приятно и полезно, а ние живеем в ерата на удобното и приятното. Ние искаме да натиснем копчето и всичко да ни се случи автоматично. Ако може светът да ни се случи на нас, ние да не му се случваме на него.

Колко по-лесно е да пиеш биричка, вместо да ходиш да мислиш или да се опитваш да промениш нещо. Проблемът е, че в реалния свят, колкото по-удобно и приятно е, толкова повече западат нещата. И има нужда, ние дори имаме празник на тези хора на т. нар. народни будители. Сократ е може би първият, със сигурност Жанна е народен будител. В пиесата Стефан Цанев намига за това, будител, будител, но нека не му викаме името напразно.

Всъщност Жанна е актриса, която трябва да изиграе ролята на Жанна д`Арк и ролята на Жанна д`Арк е тежка, защото накрая трябва да се плати цената на истината, да разбереш какво значи наистина да изгориш, а това значи да приемеш, че тези, заради които изгаряш, ще бъдат неблагодарни. В кой кабинет не виси портрет на Васил Левски в България. Хубаво, висят навсякъде портрети на Васил Левски, всички обичат Васил Левски, ами нямаме ли някакъв проблем да стават далавери в същите кабинети, под същия портрет. Защото с Исус сме свикнали вече, свикнали сме под него – под кръста, да правим далаверите и мрасотиите вече 2000 години. Добре Васил Левски от 120 г. и с него ли свикнахме? И какво чакаме?  Следващия и с него ли ще свикнем?

И когато Жанна е готова да свикне с тази мисъл, тя да приеме, че хората са неблагодарни, не е справедливо, справедливостта всъщност няма да възтържествува, но това, ако можеш да го примеш, тогава ти ще приемеш в себе си духа на тази Жанна д`Арк и тогава вече ще станеш Жанна д`Арк, независимо, че не си истинската, в това е част от смисъла на пиесата.

Много е висока цената на истината, тя изисква да се отречеш от удобното.

-  Казахте, че целта на пиесата е да влезе надълбоко по забавен начин. Има ли проблем със съдържанието театърът, губи ли от съдържанието си в името на забавлението и в името на търсенето на публика?

-  Това е конфликтът между формата и съдържанието и човек направи ли компромис едното все ще му липсва. В театъра ни често се опитваме да правим нещата заради невътрешни причини. На мен често ми се случва да гледам постановки, в които има много талант, има много интересни находки. Талант на тази георграфска ширина има. Колкото повече хора заминават, още повече расте талантът. Аз преподавам в НАТФИЗ. Студентите ми са талантливи, както и да го въртим не мога да кажа ах заминаха умните и талантливите, останаха лошите и материалът не става. Ние и с това се шегуваме в пиесата. Не, има талант, но често обаче се получава така, че отиваш, гледаш талантливи, интересни хора, интересно нещо са избрали да правят, но са го избрали не по вътрешна причина, а по външна, да покажем на някой виж какво мога да направя. В Сократ точно това се разиграва вътре. Сократ и пазачът започват да се надпреварват, защото те си сменят ролите и в един момент започват да се надпреварват кой е истинският Сократ. Реално състезанието кой е по-по-най е започнало да измества съдържанието на нещата. Гледаме театрални постановки, които по-скоро разговарят със себе си, отколкото със зрителите. Не е всеобхващащо, но го забелязвам като тенденция напоследък. Страшно много външни неща, страшно много имитационни неща, при това имитиращи сравнително стари примери вече. Губи се основната причина да ходим на театър, която не е зрелището. В един кино филм аз винаги ще получа много повече зрелище, отколкото в един театрален спектакъл, по условие. Театърът трябва да търси хода си там, където е най-добър, а не да се опитва да прави цирк. Иска ми се да гледам театър, в който са успели да ме забавляват с нещо интересно, което става, и аз искам да го гледам.

Излиза пазачът и казва на Сократ аз ще бъда единственият свидетел на твоята смърт, няма да пусна учениците ти, никой няма да пусна, ей тука ще седна на пишещата машинка, ще си записвам твоите спомени, казвай сега. Аз искам да видя между тези двамата какво ще стане, изобщо без никаква дълбока философия. След това може да стигнем до дълбоката философия, но ако започнем с тежката и дълбока философия, „извадете си химикалките и тетрадките”…ама кой иска да го гледа това. Аз не, със сигурност.

Само забавление или само дълбочина не работят, аз мисля, че и чист жанр не работи, освен това в съвременността вече, кога имаме чиста комедия или чиста трагедия. В живота си кога имаме, много често ние се държим, все едно абсурдният театър не се е случил, а той ни се случва всеки ден.

Форма срещу съдържание не бива да е схватка. Тя може да е схатка в процеса, т. е. докато работи човек винаги накланя в едната или в другата посока, но крайният резултат трябва да дава и от едното, и от другото.

-  Как се работи с ямболския театър?

-   За първи път ми е и аз съм малко като първолак. Процесът на работа беше много хубав. Страшно силно влязоха актьорите, със страхотно желание, страхотна изобретателност, с предложения, мислещи върху текста, което за един режисьор е приказка. Аз работя със сценографката Пламена Дичева, с която това не ни е първи спектакъл заедно, голямо удоволствие беше заедно с нея да измислим нещо за тази сцена. Самият театър ни подкрепи много силно, така че за мен процесът беше много плодотворен. Предлагаме на публиката спектакъл, с който имаме какво да кажем и искаме да го споделим. Искаме да споделим сега нещата, които сме говорили, мислили, чувствали намерили и искаме да ги споделим с публиката и да видим кое работи, кое не работи, как става, разбират ли го, вълнува ли ги.

-  Има ли по-засилен интерес към българската драматургия и въобще към българската литература, която започна да се претворява и на сцената?

-   Има мода. Със сигурност е много модно да се говори изобщо за българското. Всичко ни е патриотично – лютеницата, литературата. Има интерес, издават се много автори, но не знам дали това не е повече количество, отколкото качество. Специално за сцената има интерес, има нужда според мен. Вижте в Народния театър „Процесът на богомилите”, пиеса от 1978 г., Сократ и Жанна 1985 и 1990 г. са писани, 1991 г. мисля, че е премиерата на  Жанна, т. е. ние имаме нужда от тези текстове, но за да ги намерим, се обръщаме назад. Любимият филм на българския народ продължава да бъде „Оркестър без име” и от другата страна, от сантименталната страна,  съжалявам за всички класации, но „Козият рог”, защото като кажеш „Козият рог”, хората отсреща просто кимат без да коментират каквото и да е било. Да, има интерес, но е факт, че ние непрекъснато се обръщаме назад, за да намерим стойностни неща, а това показва, че днес има някакъв проблем. От друга страна литературата ни като всяко друго нещо в съвременния свят започна да става низшова. Тя се чете от малки ивички хора, които обичат точно техния специфичен вид. Т. е. ние не искаме всички да ядем хляб и сирене, а сега всеки иска да отиде на мексикански, китайски, корейски, виетнамски ресторант. Всеки си търси малко по-така неговото си. Може би има смисъл да има бум от разнообразие и за всекиго да има по нещо. Може би не съм намерил за себе си това нещо, макар че има няколко неща, които ми направиха голямо впечатление, но автоматичното пренасяне на романи на сцената не съм сигурен, че е най-добрият ход. Има нужда от хора, които да решат, че сцената е там, където искат да работят, независимо, че няма да ги канят по телевизиите, да бъдат в опозиция на това, че трябва да са популярни, за да станат такива.

Когато Битълс се постригват с косите напред първата реакция е, че изглеждат безумни, после всички започват да се постригват с косите напред. Джон Ленън казва, аз Миг Джагър и вокалистът на Енималс – Ерик Бърдън, бяхме тримата в Англия, които слушахме блус, никой друг преди, след това всички, разбира се, защото стана модно.

Мен ме интересува къде са драматурзите на българския театър, следващото поколение, за които можем да кажем Стефан Цанев, Валери Петров, Станислав Стратиев, Иван Радоев и т. н.  могат да предадат факлата. И те са готови да я поемат. В момента не съм сигурен, че ги има. Виждам индивидуални експерименти, тук таме нещичко интересно, но няма го новият Радичков, толкова български и едновременно с това толкова модерно абсурден. Говорихме си сутринта с директора на театъра – Христо Бойчев, Кулеков са добри опити, но къде е новото поколение. Още не го виждам. Може би от интереса ще се зароди, но ако някой ще дойде в театъра, за да бъде популярен и да прави пари, няма да се получи.

-  Щом интересът към актьорската професия е толкова голям, може би и към създаването на драматургия ще се появи?

-   Той е голям, защото искат да играят в „Под прикритие”, искат да играят мутра в „Под прикритие”. Актьорската професия е много проклета професия. Това значи ти да зарежиш възможността да правиш пари, за да правиш изкуство и всички да ти се чудят с какво се занимаваш и да ти казват защо си убиваш живота бе, дете. Затова децата, които имат интерес към изкуството, се опитват да го лугитимират с това аз ще правя пари или аз ще бъда известен. Те имат нужда да го легитимират в едно общество, в което се гледа на хората на изкуството като на по-долни. Тези, които искат да бъдат хора на изкуството, веднага приемат една месианска поза и казват аз въпреки всичко ще бъда творец. Човек е творец, защото не може да прави нищо друго, защото не може да понесе живота, ако трябва да прави нещо друго. Тогава той е наистина творец. Току що ви казах сърцевината на пиесата „Жанна д`Арк”.  Това е основното. Аз не вярвам, че Йордан Радичков би бил щастлив, работейки в „Български пощи”, не че не би могъл, не би бил щастлив. И това трябва да насърчаваме. И трябва да насърчаваме да си говорим истината, стига сме се лъгали като в реклама. Ние все се лъжем да се излъжем. Имаме тенденция да подлъжем зрителя да влезе в театъра. Огромна грешка от наша страна! Този, който не иска да ходи в театъра, не бива да ходи там. Тука трябва да дойдат тези, които искат, или тези, които влизат с неутрален интерес, но излъгани от псевдо патриотизъм или излъгани от това, че ще им покажем гол задник, в никакъв случай, защото това започва да кородира основата на изкуството ни. И тогава вече имаме сериозен проблем, защото в един момент няма да можем да различим кога си казваме истината и кога не. Всичко това са лични мнения. Аз така виждам нещата за себе си и с това спя спокойно.

Интервю на Диана Иванова

About the Author :

Leave a reply