Мари-Агоп Агопян, историк: Ако имаш тръпка, работата в Държавен архив е удоволствие

Мари агопМари-Агоп Агопян е родена в Ямбол. Средно образование завършва в родния си град в Техникума по хранително-вкусова промишленост. Висше образование, специалност „История”, придобива във Великотърновския университет.

От началото до края на трудовия си стаж работи като специалист в Държавен архив – Ямбол. Автор е на множество статии за историята на град Ямбол.

-Г-жо Агопян, името Родосто какво означава за вас?

-Това е една доста емоционална и болезнена тема, защото историята на моето семейство в България и в Ямбол започва от Родосто, по гръцки, или Текирдаг, по турски. Дядо ми е живял там, но при погромът над арменците от 1915 г. родителите му и брат му са пострадали , а той, на 16 години, е конвоиран, заедно с други арменци до пустинята Тадмор в Сирия, където са въдворили много арменци след погрома, извършен от младотурците. Дядо ми е успял да избяга със сестричката си и се добира до Цариград и оттам  влизат в България и се установяват в Ямбол, където са намерили  подкрепа от ямболци.

-Доколкото разбрах вие помните доста добре дядо си?

-Да, той почина през 1972 г. И нямаше семейно събитие, на което в крайна сметка да не се стигне до това, което той е преживял на младини, и наша мечта, на мен, на брат ми и на братовчедка ми, бе да посетим Родосто. В крайна сметка миналата година през месец май успяхме да отидем там.

-Какви бяха чувствата Ви?

-Вълнението беше огромно. В колата по пътя дотам си спомняхме това, което дядо ни е разказвал. Беше ни се запаметило, че там, в Родосто, сме имали 30 декара вишнева градина. И смятахме, че това е нещо нормално – едни имат черешови, други ябълкови градини, а нашата – вишнева. Много голямо бе учудването ни, че всъщност Родосто е район на вишната. В Турция имат традицията в градовете, където е характерен определен плод, да отбелязват това по подобаващ начин. И в Родосто или Текирдаг, на кръговото движение, е поставена скулпторка, изобразяваща вишни.

-Това е като своеобразна емблема на града, така ли?

-Да, аз поне така го възприех. А вълнението ни – то беше много голямо, даже в колата си говорехме, ако има възможност, да вземем малко пръст от Родосто и да я донесем на гроба на дядо ни, който почина в Ямбол.

-А как са посрещнали навремето, през 1916 г., арменците-бежанци в Ямбол. Дядо ви сигурно е превъртал и тази част от спомените си пред вас?

- Той говореше с много топли чувства за приемането им в Ямбол. Негови приятели, не само арменци, с уважение му казваха бай Гарабед.Първоначално той е имал кафене в Безистена, но след това, след 9 септември 1944 г., се е занимавал с производство на лимонада. Това му е бил занаята.

-Ние тук си го наричаме ледено, нали така. В други градове не съм виждал да правят такова чудесно ледено. Нито в Пловдив, въпреки че там, знаете, има голяма арменска диаспора, нито в Пазарджик.

-Да, в нашия град правеното на ледено бе много разпространено, а и тогава нямаше промишлено производство на подобни напитки. В централната градска част, така го помня аз, имаше четири-пет производители на ледено.В Бургас навремето правеха също хубаво ледено, познавам там арменци, част от тях се занимаваха с тази дейност. И баща ми, след като се пенсионера като шофьор, отвори, заедно с майка ми, павилион за напитки и закуски. И те разказваха, че когато има футболни мачове запалянковците са се редели на опашка, за да изпият някоя напитка.

-А каква е връзката на баща ви с фабрика „Сила”?

-Той е работил при Хамо Терлемизиян, чиято работилница се е казвала „Сила”. На базата на тази работилница започва изграждането на машиностроителния завод „Сила”. Там той е бил стругар. Работилницата на Терлемизиян е национализирана през 1947 г..

-Тя е вървяла с мелницата на Хаджипетрови и с почти всички други промишлени частни предприятия в Ямбол…

-Да, така е. Национализацията от 1947 г.обхваща почти цялата промишленост в Ямбол. Някои от тези частни фирми са предадени към кооперации, други стават основа за по-голямо предприятие по-късно, какъвто е случаят с работилница „Сила”.

-В този порядък са национализирани и всички маслобойни, дараци, нали така?

-Така е. Когато след 10 ноември 1989 г., аз, като служител в Държавен архив-Ямбол, се занимавах с хората, които идваха да уточнят имотите на предците си – маслобойни, дараци, земи, както и други имоти.

-Подсетихте ме, като говорихме за производителите и търговците на ледено, за това, че някои от кафенетата в Ямбол, са били на арменци. Като кафе-сладкарница „Апел”, едно знаменито заведение, което е било на Арчик Керепичиян.

-Голяма сладкарница са имали и Вахе и Агоп, това са двама братя.По-късно единият е известен като „Стоп! Агоп-сироп! Често бъркат баща ми с него, но това са други хора. Те са били много добри сладкари, имали са сладкарница на центъра, на улица „Каранова”. След това им я национализират. Мисля, че откъм западната част на Безистена е била сладкарницата им. Сетих се междувременно за нещо. Понеже Армения, като кавказка република, разполага с много малко плодородни почви, повечето природа е голи хребети, та те имат такива думи: ”Всички хора казват моята любима родна земя, а арменците са заявявали :”Нашите любими родни камъни”.

- Г-жо Агопян, 39 години, от началото до края на трудовия си стаж, вие сте Държавен архив. Изсушава ли душата такава работа? Хората сякаш имат особена представа за работата в Държавен архив?

-Да, много хора едва ли не са чудят какво толкова се прави в Държавен архив. На мен съдбата така ми бе определила – да работя през целия си живот в Архива, както ние му казваме. Лично за мен това бе много интересна, всеобхватна работа. Стига човек да има желанието да я върши.

-Това може би е алфата, и омегата, при такава дейност?

-Така е. Трябва и поне малко изследователска страст, когато човек работи в Държавен архив. Защото освен извършването на експертиза за ценността на документите в предприятията и учрежденията, за да се вземат след това на държавно съхранение, основната работа е да се разкрият документите. Да се популяризират, да станат достояние на учащите се , на обществеността в Ямбол, а и не само в Ямбол.

Освен документите, се събират спомени, снимки, документални киноленти. В Държавен архив-Ямбол има много богата колекция от киноленти, те са от клуба, на който начело бе много години Кольо Видев. Дейността на Архива се почувства по-осезателно от обществеността и от гражданите на бившия Ямболски окръг, когато започна възстановяването на земеделските земи.

-Тогава хората си дадоха сметка, че архивите не само са живи, но и че ако трябва да уреждат дела с институции, истината, документите, са при вас, в Държавния архив, нали?

-Да, в първите години след 1990 г., ставаха опашки, за да влязат хората в нашите читални. И ние открихме три-четири такива читални, за да можем да сме максимално полезни на хората. Интересът им бе огромен. Имаше случаи, в които сме виждали човек на солидна възраст как взима нотариалния акт или вижда декларацията, подписана от предците му за предаване, къде доброволно, къде не, за влизане в бившите ТКЗС-та. И хората се разтреперваха, не можеха да повярват,

че след толкова години се докосват до документ, доказващ собствеността им върху даден имот.

-Ако наистина човек има изследователска тръпка, в Държавен архив има тонове история. И вътре в тях и съдби, и събития, и драми…

-Точно така е. И личните фондове на видни ямболци дават колорит, пречупен през техните личности. Спомням си с навършването на 110 години българо-американски отношения, ние в Ямбол, имахме също какво да покажем – Димитър Хаджииванов е завършил Робърт колеж, майката на проф. Иван Газдов, Иванка, е завършила Американския колеж в Симеоново. Тогава аз изнесох доклад в Софийския университет на конференция за житейската реализация на ямболци, завършили Американски колежи. И това проучване, това докосване до човешките съдби, е много интересно. Интересен случай в моята архивна практика бе този с кореспонденцията на „Модерен театър” на братя Качулеви. Имаше някакво недоразумение между наследниците им, и ми се обади Мери Качулева, за да ми каже, че документите са отишли на „Вторични суровини”. И помоли да направим нещо, за да ги вземем. С моя колега Атанас Стойчев тогава ровихме в огромна купчина с хартии, за да издирим и запазим за поколенията това, което сега е в Държавен архив, като фонд на „Модерен театър”.

-„Модерен театър” е епоха в ямболския културен живот, чудесно е, че сте успели да спасите тези документи.

-А как стана така, че стигнахте до Австралия ?

-Аз, спомням си за стихотворението на Яворов, съм малка отломка от народ мъченик. Такава е историческата съдба на арменците.Дядо ми идва в Ямбол, баща ми остава в България, но следващите поколения, брат ми и братовчедка ми, не са тук. Явно нашият етнос разбира, че светът е една село и че можем да ходим от село на село. И преди 50 години, най-напред братовчедка на майка ми, се преселва в Австралия. Тогава има споразумение на ООН, което разрешава на арменците да се преселват в САЩ и в Австралия. И тази моя роднина си дойде преди няколко години, защото цели 45 г. не беше стъпвала в България, защото е много далеч, а и децата им да трябваше да се устроят. Поканиха ме и аз приех да им гостувам. Бях в Австралия три месеца. Много дълго пътуване, но си заслужаваше. Сидни е необятен град, който прелива от различни пейзажи. Аз бях на Атлантическия океан в САЩ, но в Австралия почувствах истински мощта на океана. Огромна мощ, и чувстваш, че си прашинка. И там имах чувството, че наистина съм на края на земята и че около мен няма никаква суша.

Интервю на: Борислав Ненов

About the Author :

1 Comment to “Мари-Агоп Агопян, историк: Ако имаш тръпка, работата в Държавен архив е удоволствие”
  • Велико Събев
    January 12, 2015 - Reply

    Човешки съдби……………….

Leave a reply