Литературният коментар на Любомир Котев: За клишетата и още нещо – 4

12-05-11-73430_1Продължение

Стана вече дума и за Стоян Чобанов, който бързо се прероди от „селски”, не просто в „градски” писател, но  се втурна, подсъзнателно или нарочно, към предишния опит, към онзи момент, в който се формира ямболската модернистична традиция и парадния шум доминира над естетиката. А най-интересното е, че анархистичния дух ли, заразителната екстравагантност ли, накараха семпли и чак безлични хорица, които са доста ограничени, със зачатъчна култура, а и доста необразовани, с откъслечни знания, които не са нито особено интелигентни, нито особено темпераментни, да се обрекат на непонятното и непостижимото. Някаква магия ги владее сякаш и те, без да знаят защо, са нонконформисти, някакви странни бунтари, готови всякога и всякак да се противопоставят на всичко делнично и познато. Тяхното втурване в имагинерните светове е някак неосъзнато приключение, тяхното художество е интуитивно, но каквото и вършат, все е напук, наопаки, терсене. И това дава неочаквани резултати, най-вече в изобразителното изкуство, където интуицията и опърничавостта постигат, може би, неповторимия стил. Не и в писателския занаят обаче, където интуицията не стига, струва ми се, за да изваеш художествено произведение, но пак неординерното мислене, ако се замислим, постига характерния стил…

1349001764IMG_3622aКлишето, идеологическото клише, призвано всякога да казва едничката, абсолютната истина и сочи верния, правилния път, никога не съумява да зачеркне традицията и промени мисленето на създадените да мислят. Наопаки, то не само е безсилно да наложи унифициращата догма там, където е кипял творчески живот, но ражда съпротива, осъзната или не, но дяволски устойчива. И стана тъй, че ние, младите, на които кликата от мастити, провинциални културтрегери гледаше с недоверие и се готвеше да разпердушини, вероятно, като докаже на ограничените властници, че наистина не заслужаваме доверие, че сме недостойни за грижата на партията и прочее, получихме най-неочаквана подкрепа. Истинско чудо е, но тъкмо тези, чиято работа е да изковат идеологическите клишета, да ги обяснят и наложат, камарилата ямболски критици в столицата, завоювала вече и университетските катедри, застана на наша страна, окуражи ни, защити ни, даде ни криле. За ужас на тези, които постоянно спекулираха с известните имена на  връстниците си и някогашните си състуденти, младите тогава професори заявиха, че сме талантливи и интересни автори, които ще преболедуват бързо увлеченията си, за да се изявят като сериозни литератори. И докато непримиримите пазители на догмата в града ни, която обичаха тъй страстно, не заради друго, а защото бе параван за бездарието им, все пак стръвно шушукаха, че сме идейно нездрави и подвластни на упадъчните тенденции, ямболските критици в столицата ни насърчаваха, поощряваха, вдъхновяваха. Сигурен съм, че и те, като нас, са бленували възраждането на славната традиция, че са очаквали с нетърпение поколението, което иска и може да превърне Ямбол отново в град на модерното изкуство! Е, не всички, разбира се, имаше и сред тях защитници на рутината и проповедници на скудоумните идеологически концепции и тъкмо те, не някой друг, измислиха „Литературата на Тунджалъка”.

file_495Пак сред тях имаше и такива, които громяха шумно упадъчното, безидейно изкуство, както се изразяваха, за да изтъкнат несъмнените достойнства на всепобеждаващия, изразяваха се и така, социалистически реализъм, единственото обновяващо, наистина модерно изкуство на новото време. Никой от тях обаче, дори най-задръстените, набедени теоретици, или най-престорените, ловки тарикати, не бе способен на срамния подвиг, който постигна разюзданата провинциалщина и чудовищна профанщина на самозабравилите се блюстители на новото, „всепобеждаващо” изкуство в Ямбол. Пак клишето, удобното идеологическо клише, удобно и за лесните манипулации на пишман-идеолозите, удобно и за лесното възприемане на готовите истини от закърнелите мозъци, одари Ямбол с най-голямото безумие. Невероятно е, но печален факт, че когато световноизвестният вече сюрреалист Жорж Папазов поиска да подари на родния си град сбирка свои картини и колекция от произведения на свои приятели, все прочути, световни художници като Паскин, Брак, Дерен, Пикасо, Матис, Миро и кой ли не още, Ямбол отказа да приеме щедрия му жест. И го направи, за да не омърси сияйното си име на град със социалистическо настояще и комунистическо бъдеще, както се твърдеше тогава, защото този негов, блуден син, видите ли, искал галерията, съхранила на неговите колекции, да носи скверното му, окепазено име на стожер на най-упадъчното, разложително и дехуманизиращо изкуство. Галерията, ямболската художествена галерия, носи тъкмо неговото име днес, името на Жорж Папазов, най-големият художник, родил се тук, най-известният и най-почитаният не само у нас, но ги няма онези незаменими и неоценими колекции, които загубихме, заради войнсващата провинциалщина  на онези странни създания на болното време, изживяващи се като културтрегери, изкуствоведи и творци, както настояваха да ги титулуват…

Ние не бяхме сами, вече посочих, докато интуитивно или нарочно се мъчехме да възстановим традициите на литературен Ямбол, но ако имахме същинска, мощна подкрепа, тя дойде от младите художници, които работеха тук, на родната земя, редом с нас. Ако някой е превърнал Ямбол в град на модерното изкуство и е опазил тази му слава, трябва да признаем, направили са го художниците, не писателите! Още кръгът около „Crescendo”, ако не роди големи писатели, роди голям изкуствовед в лицето на Кирил Кръстев, който посягаше и към четката, сякаш да илюстрира, онагледи, авангардните си идеи. И тъкмо тези идеи, пръкнали се сякаш не навреме и не на място, ако бяха шумно пропагандирани от литератури с малки възможности, бяха претворени в изкуство от художници с несъмнен талант. Още тогава, около Кирил Кръстев, в същия този град творят, покрай Жорж Папазов, който тепърва ще покори света, Георги Попов-Джон, който ще се изяви категорично на националната сцена, запомненият като великолепен карикатурист Иван Славов, който е и майстор на сецесиона, пък и познатият на малцина, но несъмнен авангардист Мирчо Качулев. По-сетне и най-догматичното време не помрачи таланта на живописци като Стефан Бъчваров и скулптори като Димитър Бойчев, а Стефан Бъчваров сътвори и същинско чудо, като нарои цяло ято художници в прочутата си школа. От това пъстрокрило ято излетяха високо нагоре ярки таланти като Иван Димов и Иван Газдов, които са начинатели на тенденции в съвременното българско изобразително изкуство, а и художници като Георги Зайков, които продължават търсенията на някогашните ямболски модернисти на родна земя. Учител бе бай Стефан Бъчваров и на комай всички млади, креативни художници от моето поколение, които заслужиха всеобщо признание, като модерни, подчертавам, модерни живописци, скулптори или графици, а имаше сред тях и надарени с многостранен талант. Ганчо Карабаджаков, Дона Неделчева, Николай Димитров, Цветан Казанджиев, Петко Йорданов, Румен Малчев, трудно ми е да изброя всички, бяха все новатори, неподвластни на догмата, все продължители на традицията, която превръща Ямбол в град на модерното изкуство…

Накрая ще отбележа, че няма никакво, ама никакво значение, дали някой, някога е измислил несъществуващата „Литература на Тунджалъка” или се е опитал да затъмни, обезобрази и обезцени усилията на плеядата търсещи ямболски писатели, опазващи авторитета на града си като културно средище с друго някое, скудоумно клише. Традицията, каза се вече, винаги доминира над догмата, но това не е повод за излишно самодоволство, разбира се, щом едни клишета сменят други клишета и винаги се намират мераклии да се облагодетелстват покрай конюнктурата, каквато и да е тя, като жертват талант или достойнство…

About the Author :

Leave a reply