Литературният коментар на Любомир Котев: За клишетата и още нещо – 2

Продължение

Васил_Карагьозов_(ранни_години)Ямбол, очевидно е, се утвърждава като град на модерното изкуство отдавна-отдавна, примерът на кръгът интелектуалци около „Crescendo” или разбунените от анархистичния навей духове, раждат някак не навреме и сякаш не на място невероятни артисти. И може да се твърди, без уговорки, че тук отдавна се е формирала плодоносна традиция, и съвсем закономерно, в края на краища, градът дава и ярък литературен талант, какъвто е, без съмнение, физиономичният, интересен белетрист и драматург Матвей Вълев, когото можем да посочим като родоначалник на модерната литература в града на Тунджа…

Акцентувам не случайно върху всеизвестния, но неважен факт, че градът Ямбол е по бреговете на Тунджа, правя го, защото тъкмо злощастната, наша река, бе нарочена да олицетворява поредната приумица на соцреализма, формулирана като „Литература на Тунджалъка”. Това лишено от смисъл и съдържание клише, измъстрено когато така наречения социалистически реализъм бе единствен критерий, по-скоро нарочно, отколкото случайно, възправяше срещу отколешните традиции, реакционни по дефиниция, постулатите на новото, прогресивно, пак по дефиниция, изкуство. И нашият град от Мека на модерното изкуство, заради нечие нездраво хрумване, или след продължително идеологическо умуване, тутакси се преобразяваше в град на селски писатели, т.е. на автори, посветили творчеството си на социалистическите преобразования в българското село. Литературата на Тунджалъка, по същество, бе тукашната, регионална проекция, на така наречена „селска проза”, която бе особено актуална тогава, защото бе призвана да защити незащитимото, като изтъкне текезесарското щастие на селянина, да речем, или мнимото му благоденствие. Основания за абсурдната подмяна, сътворителите на абсурдното клише, ще да са намерили в произведенията на белетристите от Ямболския край, сред които се открояваха Димитър Вълев, Димитър Яръмов, Атанас Теодоров и Димитър Кралев, като към тях, Бог знае защо, бе притурен и Стефан Чирпанлиев, чието амплоа е градския разказ. Литературата на Тунджалъка, така съчинена, набързо, механично, без солидни аргументи, наистина е несериозна приумица, дори само заради факта, че са само двама авторите, за които бихме могли да кажем, че интерпретират проблематика, каквато и да е тя, от селата по поречието на Тунджа.

Dimitar-YarumovДимитър Яръмов, който е от Кирилово и Димитър Вълев, който е от Лесово, действително имат нещо общо с Тунджалъка, но Димитър Кралев е от Хлябово, което е в Сакар планина, а Атанас Теодоров от Победа, което е в подножието на Бакаджика, а това, че Стефан Чирпанлиев е роден в града на Тунджа, не го приобщава към авторите от Тунджалъка, а наопаки. Някому може да се стори, че издребнявам, но уточненията са необходими, защото произведенията на Димитър Кралев, да речем, ако се родеят с произведенията на Димитър Яръмов тематично, то би трябвало и да се и различават съществено,  щом съселяните му са преселници от Беломорска Тракия и имат съвсем различен манталитет от Елховските тронки. Нещо повече, никой от тези писатели не се изживява като автор на регионална литература, всеки от тях, кой успешно, кой недотам сполучливо, се мъчи да надскочи котловината, тясното пространство на Тунджалъка, всеки се домогва до националните обобщения и общочовешката проблематика. Етикета, с който ги кичим, не е комплимент за тях, защото те не желаят да са регионални автори или селски писатели, а напротив, не само надскачат битоописанията, да речем, но афинитета им към модерната литература е категорично демонстриран. Истински парадокс е, но тези, които са измислили „Литературата на Тунджалъка”, за да я противопоставят на Ямболските модернистични тежнения, не си дават сметка, че уж селските писатели, всъщност, се вписват в традицията, че я продължават. Най-физиономичният сред тези автори Димитър Яръмов, например, написа романа „Балканска поема”, който аз навремето нарекох „талантлив неуспех”, заради новаторството и експериментаторската страст. Яръмов, трябва да се изтъкне, търсеше нова, различна стилистика, не заради самоцелния експеримент, а за да обхване по-мащабно националната история и проникне по-дълбоко в българската душевност. Този находчив белетрист, апропо, правеше същото и в по-традиционни наглед произведения, като най-хубавата му книга „Даром дадено”, която постига очарованието си, заради своеобразната интерпретация на легендарното и фолклорните мотиви. Същественият момент тук е, че той си беше модернист по вътрешна нагласа, особеният ракурс на писателя и импровизаторските му умения проличаха още при дебюта, в „Биволиада”, да речем, където пародийното гравитира към гротеската, за да експонира по-осезаемо гротескната действителност. По-сетне, отчасти в „Нежни души” и съвсем отчетливо в „Смешен роман”, тъкмо гротеската спомогна решително, за да се открои яркия му талант на модерен писател. Димитър Яръмов, със сигурност, продължава традициите на литературен Ямбол, той не е селски писател, а модернист, способен да проникне в абсурдите на тогавашната действителност, да улови зашеметяващия детайл, да отрази нехармоничното ни битие, тъкмо защото е способен да преодолее конвенционалните изказни схеми. Същото, в една или друга степен, може да се каже и за останалите представители на така наречената „Литература на Тунджалъка”, щом Димитър Вълев бе наречен Българският Фокнър, заради натрапващото се сходство с един от големите, световни модернисти, щом Анастас Теодоров написа повестта „Зачатие”, чиято карнавалност отвежда към примера на Маркес и великите латиноамериканци, претворили фантастично местния колорит, а Димитър Кралев написа романа „Бялата змия”, който е в някаква мяра гротесков. Въобще, лесно, без да се напъваме излишно, можем категорично да заключим, че „Литература на Тунджалъка” няма, тя никога не е съществувала, има клише, лошо съчинено, като всяко клише, за да се угоди на соцреалистическите скудоумия и да се зачеркне славата на Ямбол като град на модерното изкуство, което е безидейно, упадъчно, както ни уверяваха…

Ямбол никога не е бил град на селски писатели, кощунство е да го обявяваме за средище на „селската проза”, единственият белетрист, който интерпретира трайно подобна тематика тук е Денка Илиева, но при нея селото е само декор, а я интересува психологията на жената и настроенията и често са еманципантски, или проблематиката е Фройдистка, т.е. отново модерна. Другият писател, който черпи вдъхновение от родното си село, Стоян Чобанов, е подчертано екстравагантен и пасторалните моменти в дебютната му книга не бива да подвеждат, щом бързо се преобрази в крайно претенциозен, маниерен белетрист. А що се отнася до поетите, нито родените в Тунджалъка Петър Лозанов и Тенко Тенев, нито родените в Овчи кладенец Александър Миланов, Димитър Арабаджиев и Илко Капелев са автори на трафаретна, идейно издържана поезия, според друго едно клише, а са естетическа опозиция на закостенялостта. Всеки от тях, всеки по своему, се стреми към метафората, към усложненото, образно мислене, което претворява интимното световъзприемане, без параден шум и насилено словотворчество в запомнящи се строфи, които веднъж са  провокация, а друг път откровение, вглъбена, но не и банална лирика. Ямбол всякога е бил град на модерното изкуство, в който творят последователни, непримирими експериментатори, които маркират, може да се твърди, новите, понякога екстремни, тенденции в националната литература. И ако потърсим по-настойчиво генезиса на авангардната традиция, ще го открием далеч преди интелектуалния взрив на кръга около „Crescendo”и по-сетнешните, успешно защитени естетически, постижения на белетристи като Матвей Вълев и поети като Васил Карагьозов. Още Страшимир Кринчев с пътеписа си „В страната на палмите” се изявява като новатор, а Чавдар Добрев сочи „модните индивидуалистични настроения” в поезията на Васил Карагьозов, когото разглеждаме едностранчиво. Напразно се взираме все в пролетарските песни на Васил Карагьозов, щом той е автор и на малко популярна, но изключително интересна проза, като „Пътни бележки”, неговият дневник от войните, който е пример за експресионистична литература. А като споменах Чавдар Добрев, трябва да посоча и многозначителния факт, че той и Иван Сарандев са сред най-задълбочените теоретици на българския авангардизъм, а към тях, без съмнение, трябва да причислим и друг ямболлия, Иван Славов, който е автор на „Иронията в структурата на модернизма”, както и Стоян Илиев, чиито най-значими изследвания са посветени на символизма, пък и Кирил Кръстев, който завинаги си остава не само адепт, но и теоретик на модерното изкуство. Ямбол, съвсем закономерно, ражда не само плеядата талантливи белетристи и поети със собствен почерк и релефно изявена инвенция, но и най-креативните теоретици на модернизма, тъкмо по времето, когато някой се напъва да лансира „Литературата на Тунджалъка”, да го обезличи, принизи, като го натика, закотви в котловината и зачеркне славните му традиции…

(Следва)

About the Author :

Leave a reply