Крахът на величията

НаDCF 1.0шите величия са нашенски величия, несъстоятелни, измислени лидери, озовали се на върха случайно и оказали се неспособни, най-често, да използват изключително благоприятната политическа конюнктура. Типичен пример е Иван Костов, когото напразно славословеха, че е новият Стамболов, щом се видя, че едничкото, което смогна да стори, е да разсипе държавата, а покрай нея и партията си. Нека припомним на по-късопаметните и несведущите, че Стамболов превърна западналата провинция на Османската империя в държава, докато Костов превърна една развита държава, макар и социалистическа, в западнала провинция на Европа. Нещо повече, той компрометира и чак погреба, може да се твърди, дясната идея и десните партии, превърна ги от най-прогресивни в политически аутсайдери. И тук логично възниква въпросът, дали го направи той от некомпетентност или от алчност, след като е пределно ясно, че беше подставено лице, или директно обслужваше интересите на ДС, да речем, не без основания обвинявана за неудачния ни преход. Но, по-важното в случая е, че Иван Костов превърна партията на новото време, най-голямата и най-прогресивната, в неясен политически субект, загубил влияние и сведен до камерна, лидерска партия. Ясно бе, дори за лаиците и недосетливите, че СДС ще се топи, разпада и разпилява, а ДСБ никога, ама никога, няма да израсне до голяма и силна партия. Ясно бе, защото лидерът и отдавна бе загубил авторитета си, а бе пожертвал и авторитета на партията,  и това, което бе останало от някога славната политическа сила, всъщност, бе жалкият клиентелистки кръг. Такъв е, общо взето, крахът на всяка лидерска партия, дори ако е лидерът далеч по-автентичен, съвсем автентичен, както се случи това със Симеон Сакс-Кобург-Гота, царят на българите. Съвсем автентичният, наглед, безспорен лидер, бързам да поясня, всъщност, бе също несъстоятелен и измислен, щом се бе затирил да управлява република, без да се е отказал от царското си достойнство. Свръхочакването, с което бе посрещнат Симеон ІІ, бе показател не толкова за безспорния му авторитет, колкото за политическата незрялост и объркаността на българския народ. А съвсем друг въпрос е, кой, как и защо позволи, в една правова уж държава, която е парламентарна република, да управлява настоящият, уж низвергнат цар. Така или иначе, отчаяният народ, съвсем закономерно, гледаше на царя като на спасител, а партията му, разбира се, пак съвсем закономерно, бе не просто лидерска, а направо носеше неговото име. Няма да припомням възторзите на народа, изтляващите постепенно надежди, както и разочарованието, някак непомерно, някак несправедливо, след като имаше и добри моменти в управлението на НДСВ. Казвал съм го и пак ще кажа, Симеон ІІ не съумя, съвсем очаквано, да изпълни бомбастичните си обещания, но съумя да направи българската политика по-цивилизована, да ни върне в някаква мяра сигурността и спокойствието. Въпреки всичко, разочарова не само и не толкова народа, колкото съпартийците си, та се разроиха „Ние”, „Новото време” и прочее мимолетни политически формации, които не постигнаха нищо, ако не броим омаломощаването на НДСВ. Доживяхме да видим, все пак, крахът на още едно величие, най-истинското и най-безспорното,  както и крахът на поредната лидерска партия, пълноводна река вчера и нещастно поточе днес. Наред с това, доживяхме да видим и най-интересния политически парадокс в новата ни история, т.е. как място на царя, бе заето от гавазина му, което е твърде многозначителен исторически факт. Твърде многозначително е това събитие, преди всичко, заради това, че посочи още веднъж и отчаянието, и объркаността на народа, както и носталгията по комунизма. Люшването на необузданата народна любов към Симеон ІІ бързо се превърна в жестоко разочарование, за да събуди то непреодоления копнеж по неговия антипод, Човека от народа. А Бойко Борисов, заради историческата случайност, или заради иронията на съдбата, някак абсорбираше и бляна по Величеството, и бляна по Човека от народа. Тази негова двоичност, случайна или не, всъщност, бе троичност май, щом се оказа той и Агент Буда, а имаше той, освен това, и милиционерско минало, та нямаше, като че ли, нищо случайно около него. Нашата абсурдна действителност, съвсем логично, роди най-абсурдният лидер, висш милиционер, доктор на милиционерските науки, преподавател в Симеоново, дегизиран като мутра, или омешан в мутренските работи, докато е агент на службите, а после назначен да охранява първо Тодор Живков, а сетне и Симеон Сакс-Кобург-Гота. Всичко свързано с тази най-ярка личност на българския преход, без съмнение, ще бъде тепърва разнищвано, за да намерим най-сетне отговор на куп въпроси, които засега са получили най-много полуотговори. Във всеки случай, още отсега може да се каже със сигурност, че неговият неочакван възход, е неочакван само на пръв поглед, а всъщност, по всяка вероятност, е добре планиран, от когото трябва и както трябва. Инак, политическият му възход изглеждаше логичен, колкото и очевидно да бе, че е нелогичен, всъщност, защото народът търсеше алтернатива, без да е преодолял нито симпатиите си към царя, нито носталгията по Тодор Живков. Така се случи, че Бойко Борисов някак съчетаваше носталгиите на народа, или по-добре събираше разпиляната народна любов, та бе колкото неочакван, толкова безспорен и логичен лидер. Неговата партия бе поредната лидерска, най-лидерска партия, и бе абсолютен мит, все още спряган, между другото, че тя зависи по някакъв начин от Цветан Цветанов, който създавал или познавал, видите ли, структурите. Тази партия всякога е зависела единствено от харизмата на своя лидер, от нищо друго, а в момента, в който харизмата помръкна, покрай неадекватното му поведение, разпадът й бе от логичен по-логичен. Крахът, нека си спомним, има дълга предистория, той е отдавна предизвестен, още по време на неуспешния за ГЕРБ референдум, колкото и да не се вярваше тогава на лидера, че това е началото на края. А големият провал, фаталният провал, е Костинбродската афера, която видимо попречи на ГЕРБ да спечели това, което трябваше да спечели, пък и помръкна, покрай нея, не само авторитетът на Цветанов, но и на Бойко, като стана ясно, че единият не е безгрешен, а другият не знае какво говори. ГЕРБ загуби властта и не съумя да събори новата власт, а всеки ден носеше нов скандал на старите властници, за да им донесе и закономерния разпад, който започна отдавна, но те някак лековато го подминаваха. Или се преструваха, че не забелязват, защото бе ясно, че делата срещу Цветанов и Мирослав Найденов не вещаят нищо добро, а скандалите около Златанов и Фидосова са нещо още по-лошо, пък БАСТА, въпреки че е бутафорно политическо образование, нещо съвсем лошо. Най-лошото, всъщност, бе пълната, тотална неадекватност на ГЕРБ, очевидната неспособност на партията да бъде респектираща опозиция, направо смехотворното поведение на довчерашните властници. И смешно, и тъжно бе, че наместо да изтъкнат аргументи за едно или друго, довчерашните ченгета и партийни секретари, клеймяха като ченгета и партийци политическите си опоненти от БСП. И смешно, и тъжно, и жалко бе, щом ренегатите заклеймяват тези, които са останали верни на партията си, каквато и да е тя! А направо гротеска бе, че очакват аплодисменти за неадекватното си поведение и са направо встрастени в изявите си: любимката ми Десислава Атанасова, например, се изживява, със сигурност, като народен трибун. По-страшното за ГЕРБ е обаче, че и хора, дето минаваха за по-сериозни, се издъниха многократно, докато спорят тенденциозно и неаргументирано. Цецка и Цецо, Главчев и Ципов, звезди като Цвета Караянчева, кой ли не, та и бивши министри, най-компетентните уж, като Добрев и Дончев, а за капак и самият Бойко. ГЕРБ доказа своята несъстоятелност многостранно, мащабно, разочарова и най-върлите си защитници, обнадежди и най-отчаяните си отрицатели. Срина се, някак незабелязано, не само имиджът на лидера, но  и имиджът на партията, за да дочакаме роенето на парламентарната група, прогнозирано отдавна от всеки що-годе вещ познавач на родната политика. Оттук-насетне, не е трудно да се обобщи, предстои не само окончателният крах на още едно от случайните величия върху политическия ни небосклон, но и пълният разпад на още по-случайната формация, която го съпровождаше. А предстоящият политически спектакъл, не се съмнявам, като всеки нашенски политически спектакъл, ще е трагикомичен, но по-скоро смешен все пак, отколкото тъжен. Тъжен ще е той за Красимир Велчев, вероятно, но не и за българския народ, който вече се оглежда за следващия лидер, но дано да е отворил очите си широко най-сетне…

 

About the Author :

Comments are closed.