Коментарът на Любомир Котев: Чумата в нас…

kotev 15Сетих се, някак неволно, за незабравимата, но забравена, приказка за лъжливото овчарче, сетих се, покрай развихрилите се в граничните села баталии, които са колкото абсурдни, толкова закономерни. Абсурдни са те, защото всекиму би трябвало да е ясно, че спасяването на козите и овцете от евтаназия, няма да ги спаси от чумата, а закономерни, защото ги има, не за друго, а понеже народът не вярва на управниците. Не им вярва, заради поведението им, което не веднъж, а постоянно, отвежда към поведението на злополучния герой от народната приказка. Инак, загрижените за стадата си, но и за поминъка си стопани, биха разбрали неотложността, неизбежността на едничката възможна за ветеринарите мярка, когато рискът от епидемия е значителен. И не биха се противили, а биха били благодарни на правителството, че ще ги спаси от епидемията и обезсили заразата, че ще компенсира загубите им и ще опази поминъка им. Наместо да се случи логичното обаче, т. е. правителството да е доволно, че е реагирало адекватно и е приложило навреме жестоката, но единствена мярка, а хората да са удовлетворени, че заразата ще бъде унищожена, а загубите им, каквито и да са те, задоволително възмездени, се стигна до нелогичния сблъсък. Нелогичен, защото откъдето и да го погледнем, той не носи и капчица полза никому, от него губят всички, в еднаква мяра и правителството, и стопаните, а нагнетяването на ненужно, излишно напрежение, със сигурност, не спомага за рационалното и бързо решаване на проблемите, произтичащи от случващото се. Затова, именно, се сетих за старата приказка, хрумна ми, че и управниците ни, и разгневеният народ, са я забравили или никога не са проумели понятното и уж послание, че не са се поучили от народната мъдрост.

Самозабравилите се български политици, всеизвестно е, както и да са оцветени, лъжат до премала, за щяло и нещяло, като се почне от незначителните и лесни за решаване, но всякога подминавани, битови проблеми, до големите национални проблеми, чието решаване е трудно, за да не кажа: невъзможно. И не си дават сметка, че напразно хабят енергия за поредната Пирова победа, щом спечелването на изборите, да речем, наместо да затвърди авторитета им, ще разколебае привържениците им, като усетят те, че отново са излъгани. Нецелесъобразността на тази политика, която е антиполитика, всъщност, тъпо и чак цинично, нашенско политиканстване, се отразява в парадокса, че наместо да се реши своевременно нищожният, регионален проблем, се хабят напразно огромни усилия, не толкова, за да се реши големият, национален проблем, колкото да повярват наивниците, че това непременно ще стане.

Красноречив пример в това отношение е, че не един депутат, от не една партия, наместо да се разшета и осигури дребните пари, нужни за няколко километра междуселски път, предпочита да дрънка, че този път пенсиите непременно ще се повишат, при това не как да е, а като стане минималната пенсия 500 лева. Съвсем логично, закономерно е, разбира се, излъганият избирател, останал и без тъй нужния междуселски път, и без щедро обещаваното увеличение на пенсията, лъган и преди това, безброй пъти, от всички, да не вярва на въпросния депутат, когато отправя, когато защитава, смисленото послание на правителството си, когато е честен, като никога, когато иска да помогне на избирателите си.

Не ще и дума, че въпросният депутат, а и правителството, излъчено от неговата партия, са в незавидната роля на лъжливото овчарче, когато ги е застигнала неволята, защото са лъгали безочливо, когато трябва и когато не трябва. Няма кой да им помогне, когато се мъчат да решат голям, национален проблем, който е не само техен, но и на държавата, и народа, щом са загубили отдавна доверието на народа, щом са проиграли хазартно най-нужния на всяка власт капитал. А друг въпрос е, че съвсем конструктивните наглед усилия, отново са неадекватни, щом правителството си въобразява, че може да разчита на отдавна и фатално нарушената комуникация между управници и народ, че сляпо вярва в непогрешимостта си, че не си дава сметка за лесните истини.

Една от тези истини е, че извънредната ситуация изисква извънредни мерки, да речем, но това не означава, разбира се, да изправиш срещу объркания и разгневен народ полиция и армия от ветеринари, които да действат решително и да употребят насилие, ако е нужно. Нужно беше да се подходи по-деликатно към проблема, да се обясни, доколкото е възможно, но във всеки случай обстойно, търпеливо, с такт, с аргументи, на тези хора, че по-скоро ще спечелят, отколкото ще загубят от неизбежната мярка. Нужно беше да се приласкае разочарованият и отчаян народ, да се действа неотстъпчиво, но без да се стига до ексцесии, да се потърси, да се намери спасителната мярка, като начаса, тутакси се броят обезщетенията, например, или Бог знае какво. Защото аргументи има и те не са пренебрегване, щом обезщетението, общо взето, покрива загубите и открива перспектива за възстановяване на стадата, пък и за подмладяването им или за подмяната с по-расови породи. И беше нужна, може би, широка обществена дискусия по проблема, която да покаже, да докаже, дали съумява ЕС да ни се отплати пропорционално, като унищожаваме чумата по животните с толкова усилия и с такива драми, доколко ни се отплаща, как ни се отплаща.

Нужна беше тази дискусия, която си остава належаща, впрочем, и заради това, че трябва да се противопоставят, ако ги има и доколкото ги има, аргументите за европейската помощ в скотовъдството на неоснователните понякога претенции на животновъдите и особено на техните обединения, чиито искания често са, колкото лавинообразни, толкова необосновани. Това имах предвид аз, като казах, че ако управниците не са се поучили от приказката за лъжливото овчарче, не сме се поучили и ние, народът, българският народ, измислил народната приказка, очевидно, не напразно. Защото всеизвестна истина е, че ако политиците и правителствата, каквито и да са те – нали са, божем, все наши, все български! – лъжат ненужно, безскрупулно и лековато народа, то и народът не им прощава, а им го връща тъпкано, като и той лъже неистово управниците. Насред разразилата се трагедия в пограничните села, насред мъката и човешките вопли, на влюбените в петте козички или петте овчици стопани, към които те действително са привързани, като към свои рожби, чух и невъздържания, уж емоционален, но хитроват крясък на нашенския бизнесмен със сюрия от хиляда овце, който се ожалваше, че ще претърпи страшни загуби. Аз не знам дали ще загуби и колко ще загуби той, възможно е наистина да загуби, но е сигурно и това, че ако подмени стадото с остарели и измършавели мари, с млади, расови агнета, ще направи незаменима инвестиция за бъдещето. И няма да са му нужни кредити за тъй мащабната и тъй перспективна инвестиция, нито ще се тормози излишно дали да свърши това, което трябва да свърши, а и ще получи обезщетение на калпак, за всяка овца, което пазарът, може би, няма да му осигури.

Не знам аз доколко си дава сметка за това ожалващият се, роден бизнесмен, но инак е очевидно, че лъже тенденциозно, като твърди, че със 150 лева ще си купи агне от 20 килограма, щом цената на килограм живо тегло предполага да си купи шиле от 30 килограма. Неприятно е, някак нереалистично, нечовешко, че и когато има драма, когато се нуждаем от взаимопомощ и човещина, оставаме верни на отвратителния инстинкт да лъжем до премала и се надлъгваме неистово, да сме безсъвестни хитреци, наместо свестни стопани. Заради това казвам аз, че чумата е в нас, че не е страшна тази епидемия, че и тя ще отмине като толкова други, че няма да допуснем, слава Богу, да изтреби поголовието чумата по овцете, че страшна е заразата, утаила се в нестройната ни душа! И за това, най-вече за това, е нужна широка обществена дискусия, разбира се, а случващото се сега в пограничните села, адекватните, но и неадекватни мерки на правителството, и още по-адекватните, но и по-неадекватни реакции на овцевъдите и особено на техните организации, е прекрасна отправна точка. Защото чумата е в нас отдавна, защото е направо хронично заболяване, с което сме свикнали, с което сме се примирили, щом не проронихме сълза, когато ликвидационните съвети унищожиха поголовие, създавано дълго, разсипаха расови стада, за които светът ни завиждаше, а сега хленчим за петте овчици на баба Дора, които трябва да унищожим, за да се спаси поголовието.

Чумата е в нас отдавна и заради туй, че сме готови всякога, всякак да подкрепим претенциите, далаверата, на родния бизнесмен, заради сляпата вяра, че и ние от далавера живеем, че само на нея можем да разчитаме, а не на честния труд. И затова не виждаме, сигурно, че ограбва честния ни труд безсъвестният бизнесмен, когато иска много, а дава малко или нищо, ама нищичко не дава, та ни принуждава да ядем наместо вкусното наше агне, безвкусното чуждо. Защитете българското! – не ще и дума е хубав повик, а да защитиш националните приоритети, да спомогнеш за развитието на родния бизнес, е въпрос на чест и достойнство, но как да го сторим, като гръцките агнета са по-евтини, а заплатите ни окаяни. И не е ли по-добре, наместо да се окайваме напразно, че сме лоши родолюбци, като добри родолюбци, наместо да куртоазничим неуместно, да не запитаме тези тъй бойки организации на животновъдите, дето все се жалват, че са им малко субсидиите, как става тази магия гръцкото агне да е по-евтино от нашето. Магия има, ясно е, щом в страна с пет пъти по-висок стандарт, агнешкото е по-евтино, а е ясно и каква е магията, пределно ясно е, че гръцкият фермер реализира пет пъти по-ниски печалби! Нека мислим мащабно, като ни сполети беда, а не на парче и както ни е изгодно, защото пак ще ни застигне неволята, тъй е устроен Божия свят, и пак няма да сме готови да реагираме адекватно, а пак ще лъжем и ще се надлъгваме, съвсем не намясто и съвсем не навреме…

About the Author :

Leave a reply