Коментарът на Любомир Котев: Ходене по мъките…

kotev16Нашите държавници, огромното мнозинство от тях, обичат да се изживяват като хора от народа, излезли из недрата му, живели с мъките му, посветили се на напредъка му, но изпускат важната подробност, че докато непрестанно плямпат колко народни са, непрестанно се разминават с народните интереси. И не само с това, разминават се с народното мислене, с народната мъдрост, която или са забравили, или никога не са проумели. Инак щяха да знаят, ако не друго, поне простичката истина, че като изтървеш питомното, ще гониш дивото, което е работа неблагодарна, обречена по-скоро на неуспех, отколкото на сполука.

Един лесен пример в това отношение са маньоврите – не случайно използвам таз думичка! – на премиера Бойко Борисов, които напомнят поразително маньоврите на другаря Тодор Живков, но само външно, за жалост, защото са крайно неефективни. Смеехме се ние на Тодор Живков, че се целува страстно с Леонид Брежнев и току го окичва със златната звезда на Герой на НРБ, още се смеем, но сме забравили, че това беше най-скъпата целувка в света, както находчиво отбеляза някой. Защото тази фалшива или искрена целувка ни осигуряваше петрол и не само петрол на преференциални цени, та не само карахме колите си с десет пъти  по-евтин бензин, но осъществявахме реекспорт и лъжехме братята, като препродавахме техния петрол десет пъти по-скъпо. И още, цялата калпава продукция на социалистическата ни индустрия, особена на леката промишленост, се гълташе от безбрежния руски пазар и носеше сериозни печалби на народното стопанство. А да оставим настрана това, че тя, в голяма степен, работеше на пълни обороти, благодарение на руските инвестиции преди всичко.

Въобще, братската дружба, която славословехме с кухи, идеологически фрази, носеше реална икономическа полза на държавата. И, колкото и неочаквано да е, случваше се, често при това, по-малкият брат да излъже по-големия, докато той великодушно се прави на разсеян, или нехае за хитруванията ни, заради по-сложните геополитически сметки. Такъв или онакъв, трябва да признаем, нашият пръв държавен и партиен ръководител, както тържествено го титулувахме, воден от шопските си инстинкти, съумяваше да се нагоди някак към конюнктурата, ловко я използваше и успешно спекулираше покрай вечната и нерушима българо-съветска дружба. И не е случайност, а закономерност, че буйния и всеобщ гняв към комунизма, някак неочаквано и неправдоподобно, се трансформира в носталгия по времето на Тодор Живков за мнозина, щом комай всичките ни държавници от новото време се провалиха с гръм и трясък.

Провалиха се те, бързам да кажа, заради сляпото доктринерство, заради неспособността да схванат, че поддържането на що-годе прилични взаимоотношения с Русия, не пречи на Евроатлантическата ориентация на страната. Напротив, развитието на традиционните връзки, в контекста на новото време и в допустимия мащаб, можеше само да вдигне цената ни, да изтъкне геополитическото ни значение, стратегическата ни позиция като член на НАТО и Евросъюза. Само че чевръсти, но бездарни, или по-скоро сервилни политици, като Иван Костов, когото напразно величаят като нов Стамболов, побързаха да унищожат всяка възможност за развитието на икономическите отношения с Русия, за да угодят на Запада. Този доморасъл икономически и финансов гений не само унищожи промишлеността ни с недомислената, направо престъпна приватизация, но унищожи и пазарите ни, като наложи чудовищните мита за Русия. И, което е най-пагубното за нашето развитие, не потърси, не поиска, не получи никакви компенсации от Запада, след като превърна една високоразвита европейска държава със силна, макар и недостатъчно ефективна, неконкурентно способна в новите реалности, социалистическа икономика, в държава от третия свят, която тепърва ще изгражда нови икономически мощности. Не е само той виновен обаче, трябва да отбележа, за случващото се, защото никой след него не съумя да се превърне в модерната, но и случена, ефективна алтернатива на сполучливото в някои отношения, но анахронично и волунтаристично, комунистическо управление, на икономиката ни, която също бе анахронична в някаква мяра и изчерпала капацитета си.

Не се намери сред нашите управници реформатор, който да проведе икономическа политика, която ще преустрои народното стопанство тъй, че да се гарантира развитие и икономически ръст, както се случи това в Полша, да речем, чиято база беше като нашата. Наместо да мислим за базата, за фундамента на новото си икономическо битие, ние се юрнахме, съвсем по комунистически, по болшевишки, с куха, креслива риторика да клеймим миналото и да го виним за днешните си несполуки, които са плод на недалновидното и некадърно, пък и корумпирано управление. И Русия, разбира се, беше главният виновник за днешните ни проблеми, защото спъвала, видите ли, развитието ни, опитвала се да наложи някаква зависимост, най-вече енергийна, и прочее идеологически глупости, които май се харесваха в Брюксел, пък и зад океана, защото съвпадаха с определени геополитически интереси, пък и бяха удобно оправдание за провалите на нескопосните ни управници. Антируската истерия, както можеше да се очаква, достигна до своя връх, когато изживяващият се като президент сега изживяващ се като младоженец най-несъстоятелен от новите ни държавници, избълва най-невъобразими глупости, неведнъж и с много патос, за да покаже, че не е най-младият син на партията, а истински антикомунист и русофоб, мечтал цял живот за  топлата прегръдка на новия Голям брат.

Парадоксално е, но в момент, в който бяхме постигнали стратегически си цели, в който бяхме пълноправен член и на Евросъюза, и на НАТО, наместо да ни освестят, изстъпленията на политическите палячовци, промениха фатално траекторията на развитието ни. Ако онзи удивителен екземпляр, кацнал удивително на върха на държавата, си плетеше кошницата за сметка на цял народ, докато се преструва на ястреб, Бойко Борисов трябваше да противостои на хитруванията му, докато се преструва на човек от народа. Той беше прихванал нещичко от уроците на Тато и някак взе да прилича на него, което е продуктивен актьорски трик, може би, но съумя да е повратлив като него, колкото него, когато трябваше да лавира между националния интерес и чуждите домогвания. Натискът на Запада отвън и натиска на домашните кресльовци отвътре обаче го направиха нерешителен, объркаха го, смазаха го и той не само направи недопустими компромиси, а направо срина енергийната политика на страната. Тъжната истина е, че ние сами унищожихме последния шанс за икономическото си възмогване, като провалихме големите енергийни проекти в момент, когато бяха почти реализирани, за да угодим на чуждия интерес.

Натискът на Запада и САЩ, разбира се, не е за пренебрегване, той бе и мощен, и очевиден, но можеше да се лавира някак, можехме да намерим някакво основание за строителството на газопровода Южен поток, щом други държави от Европейския съюз намериха основания за строителството на газопровода Северен поток. Имахме достатъчно основания и за строителството на АЕЦ-Белене, започнало толкова отдавна, щом Унгария, която е член на Евросъюза, или Турция, която напира да влезе, започват строителството на ядрени централи сега. Можехме, разбира се, да заявим, че ако Западна Европа осъществява руски газов проект, то това би трябвало да е позволено и на нас, или че щом Унгария и Турция начеват строителството на руска ядрена централа, то ние имаме законното право да завършим нашата. Не го направихме, като разчитахме Бог знае на какво, защото е сигурно, че нашите държавници, освен всичко друго, по всяка вероятност, са се предоверили на нечии уйдурми, че ще получим равностойни компенсации. Не го направихме и, ако трябва да си припомним пак народната мъдрост се оказахме в небрано лозе, а най-дълбоко, с двата крака, затъна хитрата сврака, т.е. всички, които се бяха самозабравили и си въобразяваха, че лесно ще се завъртят на пета, когато е нужно. Е, завъртяха се, но Путин не беше особено впечатлен от пируетите им, а тъкмо наопаки, гледаше ги с нескрита досада, с пренебрежение и дори с недоумение, може би, учуден бе, че се надяват на толкова лесен обрат. А главният потърпевш, разбира се, бе злощастния ни премиер, който обра пешкира след изстъпленията на онази странна птица, дето се правеше на ястреб, пък и след собствените си крайно некоординирани движения.

Посещението на Бойко Борисов в Русия бе ходене по мъките, той бе в крайно неблагоприятна позиция и шансовете му да промени някак статуквото, да стопи ледовете, бяха никакви, общо взето, щом тъкмо той, а не друг, бе виновен за провала на руските енергийни проекти. Ако говорим сериозно, шумно оповестеното посещение в Русия, наместо мечтания успех, ни донесе очакваното разочарование и неочакванато за някои – Бог знае на какво са се надявали! – унижение. Идеята, че може да се осъществи Български поток, да се пусне компромисно  успоредна тръба на Турски поток, както можеше да се очаква, пропадна, провали се с гръм и трясък. И сега, наместо ние да печелим от транзита и продаваме газ на Турция, тя ще печели и от транзита, и от това, че ще ни осигурява нужните количества , а инвестициите за отклонението от магистралния газопровод, наместо да бъдат съвместни, са изцяло за наша сметка. Малко по-добре изглеждат нещата със строителството на АЕЦ-Белене, там има някаква перспектива за завършването на електроцентралата, но проектът, във всички случаи, е оскъпен от безумната ни политика, а точните параметри на неизбежното участие на Росатом си остават неуточнени. Не знам ставало ли е дума и за рестарт на проекта Бургас-Александропулис, но е сигурно, че и там сме загубили инерция, че сме го направили и по-скъп, и по-неосъществим, докато умуваме и хитруваме. Въобще, като тръгна да гони дивото, след като изтърва, или по-добре напъди по най-неправдоподобен начин питомното, Бойко Борисов засега печели само ходене по мъките. Прави му чест, все пак, че се опитва, макар и като е безнадеждно закъснял и объркал сюрреалистично конците, да оправи някак нещата, да подобри взаимоотношенията между България  и Русия и извлече, доколкото е възможно, някаква полза. Усилията му, във всички случаи, са продуктивни и той не заслужава присмеха, който получава и отляво, и отдясно! Присмехулниците, струва ми се, наместо да шетат на политическите си предразсъдъци, трябва да ги забравят, заради националните интереси и да се обединят около продуктивната идея, за да спасят поне това, което все още може ад се спаси, след като за пореден път доказахме, че сме на триците скъпи, а на брашното евтини…

 

About the Author :

Leave a reply