Коментарът на Любомир Котев: Светът е футбол

kotev 15Светът е футбол не от вчера и затова отдавна сме свикнали с клишираната фраза, но в дните на всяко световно първенство тя, разбира се, придобива особен смисъл, или става, казано по-простичко, съвсем смислена. Няма нищо по-вълнуващо, наистина, от големия футболен форум, запомнил съм, от най-ранна възраст, всяко световно първенство по футбол. Помня, например, първото ни класиране, след мача с Франция и незабравимия гол на Митата Якимов, който вече бе наш любимец, на всеки от поколението ни, защото бе сред плеядата таланти Пешо Величков, Котков, Китов, Соколов, Никола Цанев, спечелили юношеското първенство на Европа. Опитвахме се да играем футбол и ние, по цял ден тичахме подир топката, а и тренирахме вече във формациите за пионери. И направо тръпнехме от нетърпение, докато чакаме добра вест от далечното Чили в онези времена на прецедена информация, когато научавахме резултата от мача на нашите чак на другия ден. Новините, за жалост, не бяха добри, някак преглътнахме минималната загуба с един гол от Аржентина, дошла след много груба игра на съперниците ни, което не беше удобно оправдание, щом на същото мнение бе и световната преса. След нея обаче дочакахме срамното поражение от Унгария с един на шест, което ни обезсърчи дотолкова, че не можахме да се зарадваме на първия отбелязан гол на световно първенство от новия любимец Гунди. Нулевото равенство с Англия бе малка утеха за нас, направо нещастни се усещахме, че българските футболисти ще се завърнат бързо-бързо в дома.

Така беше през далечната 1962 година, не ни стигаше, че България е сред шестнадесетте финалисти, че е взела точка, че е вкарала гол, искахме повече. И вярвахме, че на следващото световно непременно ще постигнем жадувания успех, защото ние изобщо не се съмнявахме, че ще се класираме, въпреки конкуренцията на „Червените дяволи”, както тогава наричаха силния тим на Белгия. Запомнил съм и онзи знаменит мач с Белгия във Флоренция с двата гола на Георги Аспарухов, които предизвикаха такава еуфория в онзи декемврийски ден, че учителите се видяха принудени да прекратят учебните занятия. Имаше вече телевизия и можехме да гледаме най-сетне мачовете от световното първенство, но не вярвахме, че ще победим знаменитата Бразилия в Англия, надявахме се тайничко на чудо, но като не го дочакахме, бяхме някак доволни, че головете ни вкараха не кой да е, а великите Пеле и Гаринча. Страшното разочарование дойде сетне, като загубихме с три на нула от Португалия, водена от големия Еузебио, който не пропусна да се разпише, но го стори, след като Иван Вуцов отбеляза най-красивият автогол, който съм виждал. Надявахме се, Бог знае защо, че ще си го върнем на Унгария, заради унижението в Чили, а дочакахме ново унижение, като загубихме с три на един. Равносметката бе неприятна, световното първенство в Англия завърши още по-безславно за нас, а поредният гол на Аспарухов на световни финали не ни обнадежди кой знае колко. Не повяхна оптимизмът ни сега, вярвахме, отново вярвахме, че пак ще се класираме, че най-сетне ще победим някого на финали, че непременно ще дочакаме щастливия час. Дочакахме го, в началото на второто полувреме, водехме на Перу с два на нула, след головете на Дерменджиев и Бонев в Мексико, но в броените минути до края на мача дойде най-голямото разочарование и загубихме с три на два.

После дойде и срамната загуба от ГФР с пет на два, а невзрачното равенство с невзрачния отбор на Мароко, бе още един неуспех. Бяхме вече на прага на университета, загърбили бяхме онова безпаметно тичане подир топката, играехме в университетските отбори повече за удоволствие, простили се бяхме с пуберитетските мечтания, че някога ще станем добри футболисти. Увличаха ни радостите на живота, вече ходехме по жени, пушехме, пиехме и тежките тренировки или спортният режим ни се струваха същинско наказание. Продължавахме да следим изявите на националния отбор обаче, но вече не бяхме ентусиазирани или отчаяни от успехите и загубите, гледахме не драматично, а иронично на случващото се в родния футбол. И, ако се случваше да спорим разпалено насред протяжния запой, подгонени от пиянското си малоумие, то акълът ни стигаше, дори в този миг, да се присмиваме и надсмиваме над родните калтащини, а рядко, много рядко, говорехме с възхита за българския футбол.

Така беше и в паметните дни на световните първенства, на които продължавахме да се класираме, шест пъти поред май, ако не ме лъже паметта, но без да оставим следа, без да постигнем дори победа. Първата славна победа на наистина славния ни отбор дойде в незабравимото лято на 1994 година, когато най-талантливото поколение български футболисти сътвори чудо, като се класира на полуфиналите на световното първенство в САЩ, след победи над Гърция, Аржентина, Мексико и Германия. И не стига това чудо, ами дочакахме и друго, за което не дръзвахме и да мечтаем, защото ни се струваше същински абсурд български футболист да постигне класата на най-големите, на световните майстори, да стане голмайстор на световното първенство или да получи непостижимата Златна топка, приза за най-добър футболист в света. Феноменалният Христо Стоичков, който бе не само наш любимец, но и национален герой на Каталуния, обичан в цяла Испания, развълнувал, разгневил и зарадвал целия свят, го направи. А ние му се отплатихме за подвига, който не бяхме и мечтали да извърши някога българин, като го класирахме на второ място в анкетата на родните журналисти за футболист на века! Сещам се, съвсем неволно за всичко това, сега, когато светът е футбол, защото онази еуфория, в онова паметно лято, бе най-неподправеният, най-истинският взрив на народния възторг, който съм виждал в народа си. И тогава светът бе футбол, но никой не мислеше за света, а ликувахме, окрилени от славните победи на славните ни футболисти, забравили несгодите на прехода. Тези победи, сигурен съм, дадоха толкова надежда на изтормозения ни народ, така ни заредиха с оптимизъм, че задълго понасяхме безропотно нерадостното си битие и задълго вярвахме непоколебимо, че ако сме съумели да се класираме на полуфинала на световното първенство по футбол, ще съумеем да се класираме и сред най-добрите, най-благоденстващите, най-успешните държави в Европа. Уви! Има сякаш някаква абсурдна връзка между нашето, българско битие и състоянието на родния футбол, който не видя бял ден след еуфоричното Американско лято, пък и ние не видяхме нещо кой знае колко радващо оттогава досега.

Сещам се, пак ще кажа, съвсем неволно за всичко това, сега, когато светът е футбол, защото има, струва ми се, някаква абсурдна връзка и между нашите български страсти и футболните страсти, най-долнопробните и най-забавни запалянковски страсти. Ние, струва ми се, сме народ от запалянковци, който вярва страстно, маниакално, неотстъпчиво в мощта на любимия отбор, неспособен е да види, да прозре, да проумее калташката му игра и напразно се опиянява от нищожния, половинчат, нетраен и подвеждащ, смешен и жалък успех. Ние сме като онзи арменец от популярния виц, който се хвалел с най-красивия гол, вкаран от гениалния му сънародник; вярно, паднахме със седем на един, казвал, но какъв гол вкарахме, кой ще ти помни загубата, голът ще запомнят хората! Запалянковщината изглежда леко, невинно заболяване, но съчетана с нашия манталитет е страшна болест, тежка патология, направо шизофрения. У нас, известно е и на песоглавеца, всеки разбира от жени, политика и футбол, пък и е не просто информиран любител, а световен капацитет. Виждал съм, насред пиянския спор, най-големите копуци, както назоваваше дядо ми калпавите футболисти, да се препират ожесточено и авторитетно да отсъждат едно-друго, след като нямат хал-хабер от играта, а подочули оттук-оттам нещичко. И не съм издържал понякога, та деликатно съм вметвал, че тоя, дето вдига празна гюрултия и напразно се пъчи, не е докосвал топка, че докато ние криво-ляво се опитвахме да играем, той подлизурстваше, увърташе се край даскалите, умилкваше се, пък и ни клеймеше, че не си учим уроците и няма да бъдем достойни строители на социализма. Та ми се е случвало някой разсърден галфон да кресне наежено и пак да ме клейми, че съм се самозабравил, че няма как само аз да разбирам от футбол, че и той знае, че знае повече от мене, защото е отличник. Как, бе айол, проронвал съм сломено, ще знаеш, като ти, ако случайно ритнеш топката, ще я счупиш, като не си научил и най-основните правила, като изобщо не ти идва наум кой футболист е голям и защо, като само повтаряш дочутите банални фрази на празноглавите коментатори? Нищо не може да вразуми, за усмири развилнелия се български галфон обаче, нищо не вдяващия, но нагъл галфон, който дори запалянко не е, а само се преструва на запалянко.

И това не е безобидна закачка в кръчмата на попийнали нашенци, да речеш, това е национална трагедия! Защото последствията от подобно поведение, от такъв манталитет са страшни, защото тъкмо заради пристрастеността към кретенските мании сме на това дередже. У нас всички разбират от жени, футбол и политика, но отношението към жената е трогателно и абсурдно, направо шантаво, дотолкова шантаво, че никога не е ясно дали сме самозабравили се мачовци, дали сме женомразци или мухльовци под чехъл. А за политическата ни култура направо не ми се говори, но е ясно, че се изчерпва с възторженото рецитиране на актуалните лозунги и подгъзуването на властниците, които и да са те, каквито и да са те. Горе-долу същото е и с футболната ни култура, видяхме, там запалянковщината, пристрастеността и късогледството са истината, голямата истина за неукия и инатлив нашенец, дето не желае или не може да се вразуми…

Светът е футбол, празникът празник, но дано ни помогне световното първенство да се вразумим, поне мъничко, та да намерим загубената, вярна посока…

About the Author :

Leave a reply