Коментарът на Любомир Котев: Реалити-формат

kotev 21Животът ни отдавна, вече години наред, прилича на реалити-формат, на някоя от ония що-годе смислени или направо безумни телевизионни игри, които имат непомерната претенция да направят човешките ни преживелици по-релефни, по-изразителни или по-вълнуващи. Парадоксално е, но печален факт, че шашармите в подобни предавания,  които по правило са плитки, колкото и да са и каквито и да са, наместо да възмутят многобройната аудитория, насълзяват и вдъхновяват едно внушително множество. Може смело да се твърди, че умопомрачението на маса хора е стигнало до там, та да загърбят те нерадостното си битие тъй, да се отчуждят дотолкова от реалността, че да приемат  лошо скалъпената шашарма като свой, истински и единствен живот. Съпреживяването на нечии нескопосно режисирани подвизи и уж искрени откровения, съпричестяването към лъжовния свят и измислените страсти, фаталната привързаност към измамата, разбира се, са болестно състояние. А диагнозата, разбира се, е от онези, които обикновено деликатно премълчаваме, но никой от безбройните фенове на реалити-форматите не е видимо разстроен. И продължават те, наместо да се съпикясат, още по-настървено да слаломират между турския, индийски, корейски или друг сълзлив сериал, дежурното, неизбежно, задължително реалити-шоу и пикантните клюки, вълнуващи идиотщини и втрещяващи лъжи в мрежата. Проблемът с алиенацията, когото още екзистенциалистите нарочиха за големия проблем на съвременната цивилизация, очевидно, намира днес, у нас, своето и най-мащабно, и най-красноречиво проявление. Удивително е, че един дотолкова трезв народ, стъпил здраво на родната земя и несмогнал да превъзмогне традицията и предразсъдъците, е докаран до такава безпомощност, не бива да се съмняваме, все пак, в натрапващата се истина. Колкото и да не ни се вярва, модерните технологии и агресивните манипулации объркаха мнозина, промениха житейските нагласи на несигурния човек, направиха го заложник на неолибералната доктрина. А най-невероятното е, че макар да чуждеят на националния характер, проповядваните пост-истини, псевдо-истини и прочее шашарми се съешиха някак с манталитета ни. И не е дотам невероятно невероятното, ако се замислим, щом простият човек е прост човек навсякъде, някакъв странен, повърхностен безродник, за когото ще е комплимент, ако го наречем космополит. Не е никак странно, че след като дочакахме несъстоялия се край на историята, у нас, както навсякъде, се отприщиха вредните страсти, малоумните мераци и искрящата глупост. Стигна се дотам, че комай всеки непрокопсаник вече мечтае да е той, тъкмо той, най-богат и най-влиятелен, да се изяви някак, ако не другаде, в мрежата, да излъже някого, ако не друг, поне себеподобните си. И, нека подчертая, непрокопсаникът, макар да си остава непрокопсаник и след като си купил една, две или три дипломи, все пак, има право на известно самочувствие, има законното, ако не морално право, да се изживява като образован човек. Има право, разбира се, и на широката палитра от екзотични преживелици, било като съпреживява тъпия сериал, било като се състезава в още по-тъпото реалити-шоу, било като засипва с дълбокомислените си съждения в мрежата. Животът ни заприлича на реалити-формат затова, защото го превърнахме в неистински, в странна, виртуална игра, пък и го населихме с неистински, непълноценни хора, които се чувстват по-уютно, по на мястото си, във виртуалната реалност…

Логично е, щом е тъй, ако наистина е така, да е реалити-формат и родната политика, дори задължително е, щом тя всякога е била дотолкова откъсната от реалността, че е приличала по-скоро на виртуална игра, отколкото на човешко битие. Може да се сторят преднамерени и крайни заключенията ми някому, но е факт, че отдавна загубилата чувство за реалност, самозабравила се политическа клика, докато имитира показно боричкане и тихомълком, но неотстъпно опазва свещеното статукво, не дава пет пари ни за държавата, ни за народа, но е всякога загрижената за привилегиите си. И привилегии, в случая, е неуместен евфемизъм, защото става дума за лобиране, рушветчийство, еветчийство и прочее по-благовидни или съвсем неблаговидни кражби, нескопосно прикривани от недомислени или нарочно премислени закони и полузакони, които непрестанно намножават и без това непроходимата корупция. А като са лъжливи законите, знае го още Сен Симон, е лъжливо всичко, нужни са още лъжи, много лъжи, за да замъглят некомпетентността и бездарието един път, или канализираните порочни практики друг път. Лъжата, може смело да се обобщи, става алфа и омега в политиката, с нея започва всичко, с нея и свършва, тя е наистина безначална и безкрайна!

Такава е тъжната истина, може да не ни се иска да я приемем, но е тъкмо такава и разумът, ако все още не сме го пропилели напълно в реалити-форматите, ни заставя да я приемем. А и красноречивите примери са тъй изобилни, че не е трудно да се убеди, дори най-фанатизираният почитател на нашенските партии, ако са останали такива ентусиасти, пък и най-невъзприемчивият тъпанар. Стига дори само неизбежното, тържествено пъчене с победата, с мнимата победа, от всички, абсолютно всички, след всяка изборна кампания, за да е ясно, че живеем в царството на лъжата. Или несекващата препирня около прословутите опорни точки, това компрометирано и безнадеждно остаряло оръжие от епохата Гьобелс, което тъй обикнаха всички, абсолютно всички, щом взаимно и непрестанно се обвиняват и саморазобличават. Нашите политици не са от най-умните, а имат и порочния навик да се преструват на по-глупави, отколкото са, досущ като учителя и вдъхновителя си другаря Тодор Живков, та често, нарочно или неволно, ни припомнят поговорката за вола, който като рие, го хвърля върху гърба си. Напоследък обаче, трябва да признаем, те сякаш поумняха и след тези евроизбори го няма познатият протяжен вой на победителите, онзи насилен възторг и профански патос, някаква неочаквана и непонятна трезвост се възцари. Причината едва ли е в туй, че всички са осъзнали очевидната истина, че победители, същински победители, този път, няма, защото ако се замислим, случвало се е друг път да няма, но това не им е попречило да се бият в гърдите.

Причината, вероятно, отново е в шашармите, без които политиците не могат, във виртуалната или друга бесовска игра, призвана да замъгли още и без това мъгливия ни живот, да ни пообърка…

Мина времето на празните обещания, иде времето на частичното им, ако не друго, половинчато изпълнение, защото на този наистина търпелив народ отдавна му е писнало и вече не трае, а си показва рогата. Това политиците ни, които не пращят от акъл, но имат съвършени инстинкти, прекрасно усещат, та този път, наместо да се бият в гърдите и да са щедри и прещедри в обещанията си, разчитат на премерената, добре уйдурдисана шашарма. Те, ако не са разбрали друго, поне това осъзнаха, че най-отчайващ е резултатът тъкмо на този, дето обещаваше най-големи пенсии, та се крият сега зад полуобещания и уговорки, че най-сетне ще направят нещичко, за да се поизравни стандартът ни с Европа, но ако Макрон или Филанкешията благоволят да им позволят.

Въобще, няма я предишната фанфаронщина, разюзданото плямпане, а досущ като в реалити-шоу всеки дрънка уж нахакано, но си мери приказката и гледа да не стане за кашмер, пък и да я докара дотам, че да го изпъдят от играта. Досущ като в реалити-формата е и с преструвките, всеки се прави на това, което не е, но се напъва да заплени наивната аудитория с един или друг измислен жест, който би трябвало да вдъхва доверие.

Опасна е тази игра, защото няма гаранции, пак ще кажа, че няма да станеш за кашмер, пък и съществува възможността да претърпиш пълно фиаско и те изгонят от играта. Но е за предпочитане пред шумните хвалби и празните обещания такова хитруване, та нека, поне в този случай, погледнем с добро око на реалити-формата, като не забравяме, все пак, че няма основания за прекомерен оптимизъм…

About the Author :

Leave a reply