Коментарът на Любомир Котев: Пролетта на нашето недоволство

kotev 21Пролетта на нашето недоволство е досущ като есента на нашето недоволство: има я наглед, а всъщност я няма никаква! Безчислените вече протести – комай всеки протестира, комай за всичко, което може да ти дойде на акъла – ни припомнят приказката за окъсаната родна чергица, дето опъваме немилостиво все към себе си. У нас, по стар народен обичай, всеки гони своята изгода и всеки е враг на всекиго, все заради файдата, заради келепира, все заради патологичния мерак да изкярим за сметка на ближния. Няма у нас мерак да се обединим, заради всеобщото благоденствие, а е тъкмо наопаки, всеки се досеща, някак подсъзнателно, че ако изкяриш, то ще е непременно за сметка на някого, защото знае, че я няма държавата, която е майка-кърмилница. Ние сме навикнали, открай време, да живеем на своя земя, в нашия двор, но в чужда държава, ние вярваме, макар да не го признаваме всякога, че трябва да лъжем и крадем държавата-мащеха, която е любяща майка за малцина.

Така я караме, така живеем, още от турско време, всеки се е свил в черупката си, на завет зад високите зидове, ограждащи двора му, още тогава, а остава нашият дом наша крепост и сетне. Комунизмът, въпреки неистовия стремеж на полуграмотните идеолози да ни превъзпитат, наместо да внедри в душите ни колективистични чувства, само умножи егостичните ни комплекси. Чуждата по турско държава стана още по-чужда, защото тогава имахме и гарантирани, и завоювани свободи, имахме самоуправление, имахме стопанска инициатива, а в държавата на строящия се социализъм, както я наричаха, това липсваше. Напразно ни убеждаваха, че това е най-хуманната държава, дето е загрижена за човека и дава всекиму, според способностите, та чак и според нуждата, ние си знаехме, че не трябва да чакаш да те оценят, че трябва да вземеш каквото можеш и колкото можеш, ако извадиш късмет, че трябва да грабиш и бягаш.

Нашият манталитет, формиран в годините на робството, услужливо ни нашепваше, че сме смогнали да се превърнем от безправна рая в тежки търговци и едри собственици, не само с честен труд, но и с хитруване, най-вече с хитруване, което все е за сметка на чуждата държава, но и на нашите еднородци. И не само с хитруване, но и с разбойничество, когато трябва и ако се налага, нашият култ към хайдутина го има, не защото го почитаме като народен закрилник, а защото се е прочул и е забогатял с бабаитлък. Комитите, комитетските хора, борците за свобода, се появяват късно, а и преобладават сред тях старите хайдути, дето бастисват наред, не само бейове, но и наши богаташи, както признава сам знаменитият Панайот Хитов в спомените си. Тежко на народ – казвал съм го, но ще повторя – който е превърнал хайдутина в национален герой, защото той най-често си остава тъмен герой, което личи от тъжния факт, че и най-прославените ни войводи, като хвъркатия Филип Тотю и Дядо Жельо са уличени, след Освобождението, в криминални деяния. И сам Левски, апропо, най-светлият български гений, казва пред турския съд, че не само обирът на Димитър Общи счита за разбойнически, че счита за разбойници и повечето от четниците на Хаджи Димитър. Тежка, нерадостна, жестока е историческата ни съдба и ето, не знаем кой е върл хайдутин и кой борец за свобода, как и кога се преражда хайдутинът в народен закрилник и възможно ли е, но инак се досещаме, че от работа се става гърбат, но не и богат.

Най-смешният национален мит, който сме сътворили, е митът за индивидуализма на българина, защото бъркаме индивидуализма с егоизма, защото комай всеки наш жест сочи, че наместо да се доверим на разума го отпъждаме, когато гоним файдицата, че се доверяваме на инстинкта. Индивидуализмът е философия, глава иска – казвал съм и това, но се налага да го повторя – а егоизмът инстинкт, не ни е силата на нас в мерака да мислим, обмисляме и премисляме, а в чевръстината, когато безчинстваме, подгонени от инстинкта. И е същинска ирония на съдбата, че сме изписали върху сградата на Народното събрание  „Съединението прави силата”, след като си остава актуална и досега за нас, особено актуална, онази известна басня, в която всеки дърпа в различна посоки народната кола, заради личната си изгода.

И тъкмо там, в окаяния наш парламент, са се начевали най-големите кражби, там е арената и на прочутите афери, и на лобистките закони, и на всяко нечестно забогатяване. И пак там, тези народни, божем, наши избраници, наместо да сплотяват народа и да мислят за благоденствието, му, го разединяват, противопоставят, озлобяват, за да го ограбват и управляват по-лесно. Това правят всички, без изключение, цялата партийна камарила и не са нужни много примери, за да го проумеем, стига само примера с прословутите партийни субсидии, огромните субсидии, каквито няма никъде, или примера с прословутия плосък данък, какъвто също няма никъде.

Всеки лесно, без особени усилия, би могъл да сметне колко милиарди са изтекли в партийните каси, за да угояват и без това угоените велможи, наместо да се влеят в пенсионните фондове, да речем, или да изчисли колко милиарди са загубени за народното благоденствие, за да богатее още и без това приказно богатата от приватизационни и прочее тарикатлъци родна олигархия, само от въвеждането на подоходното облагане. Всеки би могъл да го стори, но никой не ще да го направи, защото разединеният и овълчен народ, жертва на колкото нескопосните, толкова и ефективни манипулации на безскрупулните управници, е безскрупулен като тях и колкото тях. Всеки у нас гледа да препъне всекиго, да се издигне и забогатее, да благоденства и тържествува за чужда сметка, за сметка на ненавистния комшия и дори на обичания уж приятел и дори роднина. Популярна у нас философия е, нека те, докопалите властта, кокала, да имат много и премного, та да дават и на нас, да ни подхвърлят трошички, ама златни трохи, да крадат със страшна сила, та да покрадваме и ние.

Всеки у нас се стреми да оправи, да нагоди, да осигури себе си, всеки нехае за общото благо и чак се подиграва на идеалистите, наели се да оправят този тъй непоправим свят, нагърбили се с тъй ненужната обществена работа. И никой, ама никой, не дава пет пари, справедливо ли е, доколко и защо да забогатееш на чужд гръб, да забогатееш като ограбваш ближния си, та затова у нас считат свестните за луди. А Ботев, същият този титан, е казал още, че никой не пита богаташа „колко е души изгорил живи”, че всеки му се кланя, че всеки го иска за приятел, за роднина, та да изкяри и той, колкото може и каквото може. И аз направих екскурзия из миналото заради туй, за да покажа, че нашето преклонение пред бабаитлъка и разбойничеството не е от вчера, че ние копнеем за богатство, без да ни пука дали ще забогатеем честно и дори не вярваме, че е възможно да се забогатее честно. Нашето лицемерно клеймене на хайдутлука и шашармите, върви редом със спотаения мерак да изкярим някак, както и да е, но да сме по-богати от комшията, пък и от брата си. И е така, нека не се заблуждаваме още от патриархалните времена, дрязгите и надлъгването за пари и имот, стигащи до престъпление, отравят семейната атмосфера и в най-сплотените, задругарски времена. И пак там някъде, проблясва в националното съзнание пагубната мисъл, че с честен труд и колективни усилия нищо не се постига, че човек трябва да е единак и безскрупулен, ако иска да успее. Това политиците ни, колкото и неуки да са, знаят прекрасно, разбира се, защото също са синове на този народ  и защото са с по-опорочено съзнание от всекиго, знаят го и прекрасно го използват.

Не сме измислили ние принципа „Разделяй и владей”, но го прилагаме по-добре от всеки, като подхвърляме нещичко някому, откраднато от другиго, като противопоставяме всеки на всекиго. Сагата с ТЕЛК, която е нищожна частица от грандиозната шарлатания, ширеща се из родното здравеопазване, пък и публична тайна, е показателна за нашия безмерен егоизъм и евтин тарикатлък, тя отразява релефно мерака ни да забогатеем бързо и лесно за сметка на другите. Всеки осъзнава, разбира се, че краде не само от държавата, че ограбва и ближния си, но никой не се разкайва, а тъкмо наопаки, гордее се, че е прецакал, надцакал всички.

About the Author :

Leave a reply