Коментарът на Любомир Котев: Послеслов за Апостола II

kotev12Миналата година, по същото време, написах „Послеслов за Апостола”, защото не ми се щеше да участвам в парадните, шумни славословия, които наглед са най-искрено преклонение пред непостижимия подвиг на най-великия българин, а всъщност са обидни за този титан на националната революция и истински светец, щом наместо да откроят великолепието му, са повод за срамни прения и недомислени начинания. Още по-обидна е цялата тази, безумна какофония за нас, като народ, щом в деня, когато трябва да преклоним смирено глава пред себеотречеността на най-достойния сред нас, а и пред себеотречеността на съратниците му, посветили се на Отечеството, обругаваме този, когото трябва да тачим, а защитаваме този, когото трябва да презираме. Най-срамното, най-възмутителното безумие, което Бог знае как сътворихме, е, че се заехме да оневиним най-безспорния предател, когото големият Вазов точно нарече „туй петно на храма”. И предадохме, всички, вкупом, още веднъж Апостола, щом не разобличихме болните глави, които упорито насаждат измамата, за да опазят, вероятно, „честта” на доносника, както е наречен поп Кръстю в официален турски документ. Предадохме, държа да го изтъкна нарочно, и Православието, и демокрацията, и всичко свято, за да угодим на търговците в храма, които Иисус Христос немилостиво изпъди, а ние милозливо закриляме.

Колкото и невероятно да изглежда, колкото пошло, колкото безбожно да е, ще излезе, че най-абсурдните подмятания в мрежата, дето ни уверяват, че оневиняването на поп Кръстю е активно мероприятие на вездесъщата ДС, ще се окажат най-чиста истина. Има логика в туй, че щом комай целият Висш Клир на Българската православна църква се състои от доносници, че след като никой от тези грешници не се разкая, те или ДС, на която предано са служили, ще се опитат да смачкат тъжната, крайно нелицеприятна, историческа истина, че нашата църква открай време е била лоно на доносници. Или най-срамния, ужасяващ исторически факт, че един от тях е предал най-свестния, най-великия българин, почитан всякога от всички, канонизиран отдавна от народа, останал в народната памет и българската душа като едничкият, най-безспорен български светец. И тук му е мястото да кажа, че ако е голям срам оневиняването на предателя, пък и възвеличаването на други предатели, като печално известния Димитър Общи, или замълчаването на още куп предатели, като Хаджи Мано и Петър Желявецо, дето са хем членове на революционния комитет, хем членове на мезлиша, съвсем по нашенски, и са съдили Левски, е не по-малко срамно,  че обиждаме Апостола и когато искаме да изразим почитта си към святото му дело. Крайно недомислено е, например, изглеждащото благородно начинание да се канонизира Левски, защото то би било неканонично, ако се случи, дори само заради това, че Апостолът е църковник, дякон, изповядал сам смъртен грях, т.е. убийството на чирака на чорбаджи Павлин, който е непълнолетен, отгоре на всичко.

Подобно начинание, каквито и да са подбудите, колкото и възвишени или патриотични да са, е гавра със светлата памет на Дякон Игнатий, натоварил се с грехове, заради свободата на народа си, осъзнал греховността си, изповядал я. Гавра е то, защото искаме да превърнем неканонизирания светец, почитан от всеки българин, най-искрено и най-непринудено, в неканоничен светец, когото православната традиция не приема, който не е угоден на църквата, а натрапен й Бог знае как. И тази гавра, нека припомня, не е нещо ново, Левски вече бе канонизиран от разколническия синод на Пимен, за да му отнемем сетне светостта! Българската православна църква, каквито и да са греховете й, колкото и да са, си остава все пак каноничен институт, слава Богу, опазващ Православието и тъкмо такава трябва да бъде тя, въпреки грешниците във Висшия Клир! Неуместно е каноничната БПЦ да канонизира светец, който не може да бъде канонизиран, според канона, а стори ли го, това ще е съвсем неуместна, милиционерска импровизация, каквато вече, за жалост, сме виждали, което е поредният голям, национален срам, щом петним с такива недомислици светлото име на великия Левски! Политиците, очевидно, не си дават сметка за всичко това и се напъват да омаскарят ритуално най-истинския светец, канонизиран в душите на хората, в българската душа, съвсем непринудено, без ритуали и излишна помпозност. И това съвсем не са парадни, непремислени, хвърлени на едро приказки, щом Васил Левски е останал в народната памет като Апостола и Дякона, т.е. като църковник, който води, преди всичко, борба за вярата, борба на Кръста с Полумесеца, едничката, която може да ни вдъхнови и спаси от робството.

Политиците не знаят, или не искат да знаят, тези съдбовни истини за миналото ни и днешно битие, което едва ли е неочаквано, щом огромното мнозинство от тях отдавна са доказали, че са далеч от православната традиция и християнския морал. По-неочаквано е, че не разбират и националната история, и националния водител, и националната православна традиция, и националната психология, едно внушително мнозинство от историците ни. Показателен в това отношение е дори само факта, че повечето гледат на Левски като на хайдутин, непримирим революционер и нашенски бабаит, а той е, преди всичко, проповедник. Левски е светец, остава в народната памет като светец, защото неговата борба за свобода е стъпила върху християнската вяра, защото проповядва революция, която ще ни освободи от духовното робство, която ще възкреси, ще реабилитира потъпканата православна вяра. Той кълне съзаклятниците, като ги кара да целунат оръжието, но и Евангелието, той е велик, заради това, че зове на кървава борба, въпреки че е смирен християнин, той жертва себе си като православен дякон, заради свободата на Отечеството, товари се с грехове, за да спаси нас, народа си. Неговата биография на наистина велик революционер не е заключена в подробностите около деветгодишните му митарства, в пламенните проповеди и безчислените конфликти със свои и чужди, а е в драматичната колизия, която откънтява в многострадалната му душа. Той е светец, защото се е решил да загърби Бог, в който непоколебимо вярва, заради свободата на народа си, който не е готов да отвърне адекватно на величествения му жест! Левски е еманация на българщината, на всичко свято, на всичко велико, утаило се в народната душа, с което трябва да се гордеем, тъкмо защото едничък сред нас е способен на тъй несъразмерния, но величествен жест, който донесе, в крайна сметка, освестянето, събуждането на робското племе.

Странно е, пък и омерзително, че като мислим и говорим за него, като бълнуваме и бленуваме светеца, не можем да обхванем грандиозната личност, най-завършения български гений, а го предаване отново и отново, гаврим се със светлата му памет, волю или неволю, дори когато искрено желаем да го възвеличим. Един натрапчив пример е онази недостойна, некрофилска сага, сътворена от куп известни писатели и историци, според която националният ни герой е погребан, както се полага на светец, в олтара на тази или онази черква. Тя не е нищо друго, бързам да обясня, а вопъл на гузната съвест, нескопосен опит да се оправдае народа, оказал се недостоен за великата саможертва на своя най-достоен син. Спекулациите с думите на Апостола, че ще знаят гроба му и ще тачат гроба му, са още един опит, поредният и закъснял, и нескопосен опит, да докажем някак, че сме достойни за подвига му, да се оправдаем, ако е възможно и доколкото е възможно. Наглед благоразумната и патриотична идея обаче се превръща в своята противоположност, щом сътворителите и пристъпват твърде лекомислено към нея и искат без особени усилия да ни отърват от тежката вина. Аз казвам, че и това е гавра с паметта на Апостола, защото тези, които ни уверяват, че някой е разравял общия гроб, където Левски е захвърлен, заедно с разбойниците, пропускат твърде много и твърде съществени неща. За гнусното предателство вече стана дума, но пак ще се върнем към него, а сега нека споменем и другите предателства, не тези в съда, където той е предаден от всички, а тези, преди процеса и след него. Преди да свърши поп Кръстю пъкленото си дело, Апостола вече е предаден от съратниците си, щом всички членове на комитета в Ловеч, оказва се, се съмняват в своя председател, но никой няма смелостта или доблестта да изкрещи, че Кръстю Никифоров вече служи на турската власт и да предотвратят идването на Левски във фаталния Ловеч.Те не са защитили и опазили Апостола след като са разбрали, че нещата са стигнали дотам турската власт да назначи охрана на къщата на поп Кръстю, „изискана от самия предател за прикритие” или „натрапена му по друг план”, както бележи професор Иван Унджиев. Те не са го уведомили категорично и достатъчно ясно, че поп Кръстю се опитва да го подмами да дойде в Ловеч, за да го вкара в капан, за да е още по-осторожен, досещащият се за измяната Левски. Накрая, не са направили нищичко за освобождаването му, макар да е бил конвоиран само от няколко заптиета до Ловеч той и от малоброен отряд от Ловеч до Търново.

Но голямото, страшно, възмутително предателство е на софийските съратници, не защото трима от тези пишман-революционери са членове на мезлиша и са съдили своя водач, а защото са го оставили непогребан по християнски обичай, както се полага на народен герой. Никой не им е забранявал, никой не им е пречел, те са били достатъчно влиятелни, нотабили, възпирал ги е само страхът и угодничеството пред османците, с които си поделят властта над раята. Навикнали сме ние да клеймим необуздано хаджи Иванчо хаджи Пенчович, но той е бил официален турски чиновник, член на Държавния съвет, който е нямал изход, а тези тримата, Бог знае защо, все подминаваме, макар да са му съучастници. И после, хаджи Иванчо хаджи Пенчович остава натоварен с тежка историческа вина, а и с трагическа вина, защото познава и цени Левски, защото го е приютявал в дома си в Цариград и е давал пари за делото, както бележи д-р Христо Стамболски, защото е инициатор за построяването на паметника на Левски и отново е давал пари, въпреки че някои му отричат тази заслуга, а тези тримата, никой за нищо не упреква и пак са нотабили, пък и поборници, а единият става и кмет на София. Затова казвам, че всички ние, вкупом, предадохме и предаваме Апостола, защото сме милозливи към тези, които са виновни за гибелта му и тези, които не са го почели с едно прилично погребение, а обвиняваме, Бог знае защо, достойните му съратници. Никой, повтарям, не им е пречел, никой не им е забранявал да погребат Васил Левски, османската власт е толерантна в подобни случаи и Захарий Стоянов е описал прекрасно, както тържественото погребение на Ангел Кънчев в родния Русчук, така и тържественото погребение на апостола Каблешков в чуждото Габрово в момента, когато властта е бясна. Срам, голям срам, морално падение е, че никой от тъй многобройните членове на частните комитети в София и околните села не се е погрижил за християнското погребение на народния водител, когото турците май повече почитат, отколкото съратниците му. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович, като се връща в Цариград, споделя с близките си, че е осъдил на обесване най-свестния, най-великия българин и цял живот се терзае от вината си, но софийските съратници на Апостола, очевидно, не са имали такова самосъзнание и такива терзания.

Срамът, големият срам, моралното падение остава и за нас, щом наместо да заклеймим тези, чието поведение е позорно, се напъваме някак да ги реабилитираме! И то възможно най-профански, като обясняваме обстойно как хора, който са нямали смелостта и доблестта да устроят едно прилично християнско погребение, са имали смелостта да разравят гроб и пренасят мъртвец през целия град, за да го закопаят в олтара на тази или онази църква. Профанщината, дължа да го отбележа нарочно, е удивителна и направо чудовищна, щом сътворителите на този забавен, патриотарски мит, не са си дали сметка, че този, комуто е хрумнало светотатството да разравя гроб, няма как да се досети, че светците се погребват в олтара. Въобще, отношението ни към великия подвиг на най-великия българин е и лековато, и недостойно, неспособни сме да осмислим и мащабите на подвига и великолепието на гения, грешим и чак безчинстваме, дори като искаме най-искрено да се поклоним, преклоним пред невероятния Апостол на българската свобода. Не бива, щом е тъй, да е последен и този послеслов за Апостола, длъжни сме да опитаме, ако не друго, да изясним още някои обстоятелства около големия подвиг и голямото ни падение…

б. р. Първата част може да бъде намерена чрез търсачката на сайта под заглавие “Послепис за Апостола”

About the Author :

Leave a reply