Коментарът на Любомир Котев: Политическите заклинания

Kotev 10Едно простичко и понятно послание е: „Никога не казвай:Никога!” И важи то както за делничния живот на делничните хора, така и за по-сложния уж,по-съдбоносен и по-отговорен политически живот. Тъкмо политиците, като че ли, са длъжни да бъдат по-отговорни и най-отговорни, когато отправят посланията си, когато ни убеждават в едно или друго, когато се кълнат в едно или друго. Едва ли е уместно, всъщност, който и да е политик да се кълне в каквото и да е, щом политиката е изкуство на възможното, а не шетане на патологични мераци. И, ако все пак се случва, нечия мания да вземе връх над здравия разум, за да превърне политиката от смислено в абсурдно занимание, то другите не бива да му ръкопляскат, а трябва да го възпрат. За жалост, у нас често става тъй, че тържеството на здравия разум и дълго чаканото свястно послание, наместо да родят закономерните възхита и респект, раждат нелогична злоба и неутолима ярост. Класическият пример е онова неочаквано и стряскащо, но честно, достойно и освестящо признание на Ахмед Доган за обръчите от фирми.

Колкото и каквито да са кусурите му, лидерът на ДПС показа за сетен път, че е сериозен политик, който не се страхува да изрече тежката истина, колкото и нелицеприятна да е тя, ако това би помогнало за възхода ни. Без всякакви увъртания, той заяви категорично и ясно, че около всяка партия има обръч от фирми, че всички партии са затънали в невиждана корупция, че клиентелизмът вече е пагубен за държавата. И това негово разтърсващо признание, ако е то политическо заклинание, съвсем логично, съвсем закономерно, съвсем очаквано, трябваше задължително да предизвика не просто овации, но и катарзис у всеки наш политик, който все още не е загубил политическото си достойнство. Случи се друго, случи се невероятното! Наместо да освести някого, поне един от политиците ни, страшното признание, предизвика всеобща ярост. Случи се чудо, всички, абсолютно всички политически партии, леви, десни и всякакви, ревнаха в един глас, че корумпираният политически лидер сам е признал корумпираността на своята партия. И клетото ДПС, наместо да се превърне в партията, воюваща реално с корупцията, опитала се да въвлече и другите политически партии в благородната и спасителна за България борба, бе заклеймена като символ на корупцията.

Този печален подвиг на политическите партии, на всички, без изключение партии, вероятно, е абсолютният връх на политическия гьонсуратлък, на невижданото нахалство, на  невероятната наглост. Направо не е за вярване, но наместо да се притеснят, че една тъжна истина е изречена ясно, отчетливо и категорично от реален и активен участник в обществено-политическият ни живот, останалите реални участници в реалната политика заложиха на най-нереалистичната, абсурдна и цинична позиция. Конструктивното и позитивно политическо заклинание, призвано да освестя, да изцелява, да променя към по-добро обществено-политическото ни битие, роди чудовищна наглост, пошлост и безумие. Всички, без изключение, наместо да потърсят спасителната корекция на крайно неприемливото, нецивилизовано и пагубно за държавата политическо поведение, показаха още по-неприемливо, по-нецивилизовано и по-пагубно за държавата поведение. Звучи като лош, пошличък виц, но нашите политици, наместо да се оправдават, след законния, заслужен упрек, след разобличаващата ги тъжна истина, обвиниха този, който има доблестта да я изрече. Те се нахвърлиха върху ДПС и лидера на партията и повтарят, в параноичен унес, до днес глупостта, че той признал собствената си корупция, като пропускат да забележат, че същият този, значителен политик на прехода, бичува безмилостно и тяхната корупция. Или, едно смислено политическо заклинание, наместо да подобри политическия климат, го влоши!

И показа нагледно, че политическият гьонсуратлък, а не смисления дебат, не реалната оценка на реалните проблеми, определят, узаконяват, или най-точно подменят истината за случващото се  у нас. Ако е действително тъй, както сочи този кошмарен пример, то политическите заклинания са ненужни и вредни, щом  постигат обратен на желания ефект, щом затвърдяват, бетонират развалата, наместо да я провалят. За жалост, не е точно така, за жалост, повтарям, защото ако смислените политически заклинания не постигат търсения ефект, то най-неочаквано го постигат безсмислените. Един натрапващ се пример в това отношение напоследък е вайкането, че БСП, видите ли, правела всичко възможно, за да провали Европейското председателство на България и нямала да спре пред нищо, за да осъществи пъклените си намерения. Ненужен вопъл, смешен вопъл, абсурден вопъл, защото никой, по никакъв начин, не може да провали ничие председателство, щом парадната инициатива на еврочиновниците отдавна е отиграна многократно и при всякакви обстоятелства. Проблемът с Европредседателството, близко е до ума, е по-скоро на Европейския съюз, отколкото наш, а провалът е немислим, дори само поради факта, че ние не сме единствения партньор в тази инициатива, движена отвън, а не от нас.

Шумотевицата около невъзможния провал е празна шумотевица, ненужен политически крясък, призван да покаже на наивниците, ако все още са останали такива, как лошата, национално-безотговорна БСП иска да провали полезната инициатива на национално-отговорните партии. От този хипотетичен, но страшен провал, разбира се, ще загубят много, премного и клетата България, и онеправдания и народ, защото заради него, разбира се, отново няма да получат щедро обещаната минимална пенсия от 500 лева. И дори да не се състои провалът, както и ще стане, каквото и да се случва, то БСП пак е виновна, ако Европредседателство не донесе нищо, ама нищичко на България, освен някой и друг непредвиден, ненужен и съсипващ ни разход. Такива са, общо взето, кривите сметки на домашните политици, щом клеймят тъй настървено опозиционната партия, заради логичната и опозиционна политика, щом отсега я обвиняват за евентуалните пропуснати ползи. Абсурдното политическо заклинание опозицията да забрави, че е опозиция, докато трае Европредседателството, може и да те натъжи, и да те разсмее, но едва ли е нормално, политическо послание. Никой не бива да го приема сериозно, не само опозиционните партии, но и гражданското общество, ако го има, защото то е не само невъзможно, но и вредно, променящо изкуствено политическата реалност. Европредседателството, напротив, ако може да допринесе за възхода на България, би ни помогнало, ако види нашите реалности такива, каквито са, ако стъпи върху тях, ако се замисли над тях.

Неадекватното политическо поведение ни е нужно най-малко в точно този момент, ние сме длъжни да покажем, да експонираме непонятното за Европейския съюз в нашата реалност, а не до го крием или преиначаваме. Никой български политик, а най-малко управляващите, имат полза от една разкрасена представа за бедстващата България, която напразно обявяваме за прогресираща, щом продължава да е на дъното по жизнен стандарт. Европейското председателство, ако говорим сериозно, изисква политически заклинания, насочени към Европа, а не към политическия опонент. Политиците ни, всички политици от всички партии, ако са по-отговорни и най-отговорни, трябва да се обърнат към Европа, наместо да се обвиняват взаимно за това или онова, трябва да имат единно послание към Европа, общи искания, наместо да шетат на ината и маниите си. Политическите заклинания в такъв момент  не бива да са мръсничка игра и делнична задявка, а отговорни, премислени, конструктивни, осигуряващи приоритети, гарантиращи развитието ни…

About the Author :

Leave a reply