Коментарът на Любомир Котев: Плиткомозъчното политиканстване…

kotev9Политиканстването, изобщо, е занятие плиткомозъчно, абсолютно непродуктивно, особено по нашите земни ширини и в днешното разблудно време, поради простичката истина, че гладен на сит не вярва. Затъналият до гуша в мизерията народ, ако кима и клепа, уж примирено, в знак на съгласие, демонстрира не друго, а прословутото ни притворство, което изразява привидно съгласие, а всъщност е предъвкана, замълчана, поне засега, псувня към управниците. И управници, нека да е ясно, не са тези, които са днес на власт, а и тези, които напират за местата им! Народът отдавна не ги дели, отдавна не си прави илюзии, че раздърпаната ни действителност ще излъчи свестен държавник, който да подобри хала ни.

Народът е по-циничен от циничните управници, щом току се юрва подир един или подир друг, не защото му вярва, а заради келепира в оскъдното време. И напразно се опияняват недомаслените ни политикани, че отново са излъгали народа, ако някой си въобразява подобно нещо, защото народът, всъщност, лъже тях, докато по адетя си се преструва на умряла лисица. Или на разсърден, ако е нужно, както се случва напоследък, покрай евтаназията на стадата, защото аз не мисля, че има стопанин, който да не си дава сметка за неизбежността на мярката.

Политическият театър, който се развихри в пограничните села, го има, защото на нескопосния режисьор му е хрумнало да търси гражданското недоволство там, където то е немислимо. Плиткомозъчното политиканстване затова е плиткомозъчно, защото е дело на некадърни и недоучили режисьори, несмогнали да усвоят, ако не друго, то поне елементарния принцип за времето и мястото на действието. Народът обаче тутакси схваща, че се напъват да го излъжат абдали и тутакси се прави на по-глупав от тях, като усеща, че ще изкяри някак, нещичко, покрай неумелите им постановки.

И аз не знам кой какво спечели и кой какво загуби от гюрултията, която се вдигна, но съм сигурен, че обезщетенията са по-високи, пък и видяхме, начаса изплатени. От плиткомозъчното политиканстване загубиха всички, вкупом, цялата политическа класа, която не смогна, за пореден път, да се обедини около националния интерес. И сега, както управляващите, така и опозицията, всеки по свой начин, е принуден да се оправдава, както за несвършеното, така и за свършеното, дори ако са били смислени и намеренията, и действията, както на правителството, така и на опозицията.

Не е нещо ново подобна галимация, свикнали сме отдавна с празната гюрултия, но е неприятно, все пак, че протяжните филипики се разминават фатално с дневния ред на обществото. Наистина фатално, защото, случи се, да каже нещо твърде съществено Корнелия Нинова, повдигна на пленум въпроса за бедността на народа и поиска стратегия за преодоляване на мизерията, но тутакси бе заглушена от неуморимия Тома Биков, който безмилостно я бичуваше за поведението и в боляровските села. Неуморимостта на Нинова, която иска да докаже, че е по-мъж от мъжете в столетницата, или неуморността на Биков, който пък иска да докаже, че случайно е оплюл вожда, на който сега е най-верен, както и хептен неадекватните изпълнения на други политически експонати, наместо полза, докарват беди на държавата, пък и на  себе си…

Неясните, тенденциозни, тъпи политически послания, тъпи, недомислени и неубедителни, заради предпоставеността или заради глупостта, объркват още и без това объркания българин, който се преструва, отгоре на всичко, на по-объркан, отколкото е, заради склонността да хитрува всякога, и превръщат в голям обществен и чак национален проблем някоя абсурдна глупост. Ярък пример в това отношение е патриотарската гюрултия и плиткомозъчното политиканстване, относно съдбата на етнически разнородните покрайнини и обезлюдените региони. Комай откакто се помня, далеч преди промяната, някой току ни натяква, че Турция и Югославия тогава, а сега Македония, имат териториални претенции към нас, на които ние трябва да се противопоставим с всички средства. И тази псевдо-загриженост на псевдо-патриотите, тогава изглеждаше, може би, някак оправдана, но сега, когато и Турция, и Македония, кандидатстват за членство в Европейския съюз, когато дочакахме бленувания свят без граници, тя е пълен абсурд. Някой обаче, за да не кажа всички, продължава да дрънка чудовищни глупости и сее напразни страхове за съдбата на териториите в Кърджалийско или в Пиринския край, продължават да търсят, несвестните ни политици лесни дивиденти и пет пари не дават какво губят, докато си въобразяват, че печелят. Тяхната гламавщина, неспособността или нежеланието да се обединят около единствено вярното и рационално становище, напоследък роди нелепия слух, че и без това обезлюдените села в Странджа се обезлюдявали допълнително и нарочно – чрез евтаназията на животните, в случая – за да се населят с чужденци. Някой, някому, бил обещал, да приеме България 150 000 африканци ли, афганистанци ли, които да бъдат разселени из китните села на Странджа.

Ясно е, като бял ден, кой на кого, какво е обещал, Бойко на Меркел, по всяка вероятност, но нито виновникът за неприемливата политическа сделка, нито бойките му инак опоненти, казват поне една дума, с която да потвърдят или отрекат очевидната глупост. То и не е нужно, щом глупостта е очевидна, но работата е там, че постоянното дрънкане на глупости вече наистина обърква мнозина, та е необходима навременната, адекватна, политическа реакция, дори когато всички се досещат, че глупостта е глупост. Защото в този случай няма какво да се умува, щом помним, че тия села, пък и други села, вече ги заселвахме с бесарабски, пък и с македонски българи, но нищо не излезе. Вайканията и възторзите около желаното и нежелано заселване се оказаха съвсем напразни, помним, никой не дойде, макар да имаше оптимисти, дето вярваха, че всички се затирят към страната-членка на ЕС. Промениха си няколко хиляди тарикати поданството, за да получат привилегиите на европейския граждани и толкова, инак и през ум не им мина, че могат да се заселят в нашите села, че и градове. Причината я знаем всички, както народът, така и спотайващите се политици, дето вдигаха празен шум, никой не дойде, защото живеем в страна с изключително нисък стандарт, в най-бедната европейска страна, която няма как да те примами, няма с какво да те примами. Никой не остана тук, помним, и по време на великото преселение, хиляди минаха оттук, но бързайки към Европа, истинската, богатата Европа, а имаше сред тези хора, нека припомня и това, и африканци, и афганистанци.

Въобще, по-нелеп слух трудно може да се измисли, а е истинско чудо, че може и да развълнува някого, че го има, че витае и в най-разбурмената глава, но така става, когато безпомощните, но неуморни, нашенски политици, подменят лековато и неумело същинската проблематика на обществото. Проблемът, всъщност, не е на нашенските политици, безпомощна е политическата класа в световен мащаб, като че ли, щом се въоръжи с безсмислици като пост-истината, крайно обидни за всеки разсъдъчен човек, и наивно вярва, че тъкмо те някак ще оправдаят или поне прикрият безумията й. Напоследък и пост-истината, и фалшивите новини, и опорните точки, завещани ни от Гьобелс, обаче се оказват недостатъчни, за да помогнат някак на безпомощните политици, когато искат да ни убедят, че лъжата е истина, и те прибягнаха до помощта на психолози. Намериха се пишман-психолози, дето да станат ибрикчии на пишман-политиците, които заобясняваха, че спокойният, трезв и самоуверен Путин, да речем, е по-смутен и по-несигурен от наистина объркания и чак неадекватен на моменти Тръмп. Едва ли е най-удачното нововъведение в политическата лаборатория псевдо-психологическият псевдо-анализ, едва ли вещае успеха, на който се надяват политиците, щом народът, който те си въобразяват, че умело манипулират, умира от смях.

Не само в този случай, апропо, а когато се напъват да превърнат в големи, жизненоважни проблеми на обществото расизма, да речем, хомофобията или сексизма, за които народът, общо взето, не дава пет пари, а ако случайно се сети за нещо, мисли различно от политиците.

Българинът, знаем, съчетава някак алхимически етническата толерантност с ксенофобията, но политиците ни или не го знаят, или не искат да го знаят и не се замислят над диалектиката на шопа, който изобщо не се шегува, като казва, че мрази еднакво и расовата дискриминация, и негрите. Всъщност, цветнокожите, общо взето, изобщо не интересуват шопа, пък и който да е българин, а за расовата дискриминация ние смътно се договеждаме, ако имаме ние етнически проблем, който действително ни интересува, той е проблемът с циганите. И, ако така и не се научихме да наричаме „роми”, наместо „мангали”, мургавите си сънародници, това е бял кахър, а същинският проблем е, че у нас има не расистка нетърпимост, а социален гняв срещу безчинствата на циганите. Политиците ни трябва да се съсредоточат върху това противопоставяне, върху същинския проблем, а не да си въобразяват, че ако назоваваме „роми” циганите, вече сме постигнали ромското присъединяване.

Пример за плиткомозъчно политиканстване, разбира се, е и ненужната шумотевица дали сме цивилизовани или по-цивилизовани, ако наричаме циганина „ром”, а педераста „хомосексуалист”, щом сме неспособни да интегрираме различните в обществото, като променим нагласите на хората. Политиканстването, изобщо, е занятие плиткомозъчно, непродуктвно, ще повторя накрая, особено в нашите земни ширини, където присмехулният народ не вярва на уйдурми, и дваж по-непродуктивно е то, когато недоправените, домашни политици си въобразят, че лесно се лъже народ…

About the Author :

Leave a reply