Коментарът на Любомир Котев: От благотворителността до благодарността…

kotev9Тези дни, по телевизията, се наслаждавах на поредния платен репортаж, в който недомислената реклама се блъска със здравия разум и приличното възпитание. Гледах и не вярвах на очите си, как тото-щастливецът, след като обясни нагледно, че е вил от радост, заради печалбата си, щедро обеща, да помисли, преди всичко, за благотворителен жест. Нищо по-хубаво, по-възвишено наглед, но той се изтърва да каже и това, че има доста проблеми за решаване и ще може най-сетне да пооправи разклатените си финанси. Нищожната печалба от няколко десетки хиляди, ако я мерим с аршина на същинското богатство, помислих си неволно, едва ли е предостатъчна, за да запуши дупките в семейния бюджет дотолкова успешно, че да останат пари и за благотворителност. Погледнато от друга страна пък, колкото и да са и каквито и да са проблемите на тото-щастливеца, пари за благороден, благотворителен жест, все ще останат. И дори да не е той кой знае колко впечатляващ, пак трябва да свалим шапка на този, който го прави! Проблемът тук обаче е, че да дадеш пет, десет, сто или хиляда лева би могло да е наистина благороден, благотворителен жест, но би могло да е и подигравка. Защото сме затънали в бедност и мизерия дотолкова, че и сиропиталищата, и болниците, и старческите домове, и кой ли не, имат належаща нужда от всяко подхвърлено левче от една страна, а от друга благотворителността отдавна се е изродила в парвенюшко самопоказване. Благородният тото-щастливец, опиянен от неочакваната радост и благодарен на Всевишния, не се съмнявам, ще направи каквото може и доколкото позволява силицата му, но едва ли постъпват тъй и тези, които най-шумно и най-често се гордеят с благотворителността си. Пак тези дни, например, в пресата се появиха празнични репортажи за „Пародията: Виенски бал в София”, както нарече помпозното, светско събитие Евгени Чертовенски.

Аз няма да се спирам на недотам изисканите маниери на новоизлюпените, домашни псевдо-аристократи или на зашеметяващите им тоалети, които допринасят решително, не се съмнявам, за да е Пародията същинска пародия. Аз търся Пародията другаде, където тя не е тъй забавна и чак смехотворна, а ужасяваща, търся я не в натежалата от кич, гротескна обстановка, а в гротеската на нравите. Защото, оказва се, нашенските богаташи от така наречения хайлайф, платили луди пари, за да има готвач от Австрия, „който да ги измъчва с гурме скариди със сос от шафран или телешко на скара с черен шоколад”, както точно бе отбелязано, или за други такива глезотии, до които не са дорасли, не са тъй щедри, ако трябва да подхвърлят нещичко на унижените и оскърбените. Пищният бал, освен пищен, трябваше да е и благотворителен, пък и тъй упорито ни убеждаваха, че ще е тъкмо такъв, че повярвахме. А накрая се оказа, че тези достойни, горди нотабили, не лъжат, разбира се, но все пак сме излъгани! Щедрият жест на свръхбогатите, оказва се, е 15 000 мизерни левчета, т.е. по-малко, по всяка вероятност, от хонорара на Виенския готвач. Няма да коментирам по-обстойно доколко щедър е щедрият жест на родния бомонд, защото всеки благотворителен жест, какъвто и да е той, трябва да се поощрява, но и няма да премълча, че тъкмо подобни жестове показват нагледно дали и доколко се е изродила идеята за благотворителността…

Далеч по-неприятното обаче е, че онова светло, високо чувство на благодарност пред всеки, помогнал ти за едно или друго, е деградирало до такава степен, че да се превърне в своята противоположност. Тази тъй неприятна метаморфоза, ако се замислим, не бива да ни изненадва чрезвичайно, щом трябва да признаем, колкото и неприятно да ни е, че сме неблагодарници по природа. Трупалата се през вековете народна мъдрост у нас е съхранила и ужасяващи пословици, като:”Какво добро съм ти направил, та да ме мразиш!”, а и ред други, от които трябва да се срамуваме. Неблагодарността ние често схващаме като бабаитлък, като оправдано перчене срещу по-можещия, по-знаещия или по-силния, като криворазбрана изява на криворазбраното самочувствие. Докато мъдрец като Гьоте гледа на неблагодарника като на жалко, нищожно, слабо същество, заслужило всеобщо презрение, ние му се възхищаваме, че е натрил носа на някой богаташ, да речем, забравяйки че същият този богаташ е бил благодетел на нашия герой. Неблагодарникът, ще повторя, ние нито клеймим, нито презираме, а го считаме за титан, възправил се, досущ като митичния Прометей, срещу богоизбраните. Не вярвам, все пак, че тази травма в националния характер е някакъв зловещ универсум, но е очевидно, че я има, както е очевидно нежеланието ни да я изличим. И не бива да се самоуспокояваме, разбира се, че и този ни недостатък нито е дотам фатален, нито е присъщ на целия народ, щом виждаме, че той поразява не само междуличностните взаимоотношения.

Напоследък, например, се нагледахме на една и учудваща, и чудовищна неблагодарност, изразена точно когато не трябва и точно както не трябва. Честването на 140-годишнината от Освобождението, наместо да покаже признателността ни към Русия, наместо да е празник на благодарността, се превърна в тържество на неблагодарността. Нямам намерение да ровя в мръсотията, с която ни зариха разните псевдо-патриоти и пишман демократи, за да доказвам очевидното, но ще изтъкна нарочно, че политическите интриги в такъв момент са не просто неуместни, а престъпни. Защото каквито и да са били имперските интереси на Русия, ние дължим Освобождението си на пролятата от руските воини кръв. Именно руските воини, защото Лейбгвардейския Финландски полк, или квартируващия във Варшава гвардейски полк, или земските Литовски и Латвийски полкове са руска войска, която се бие под Имперското знаме. Смъртта на тези безименни мужици от разни националности е свята, саможертвата им е велика и ние бяхме длъжни да преклоним смирено глава пред грандиозния им подвиг, наместо да вдигаме празната и престъпна гюрултия, затъмняваща саможертвата и подвига на един наистина братски народ. Наистина братски, казвам, защото ако Източният департамент е бил загрижен как да осъществи хегемония над славянството или да сложи ръка на проливите, милиони хора са искали да помогнат на братята-православни християни да се освободят от робството и са вярвали, че саможертвата им е свята!

Неуместно беше, наместо да се поклоним на освободителите, както подобава на признателни потомци, да ровим из мръсните тайни на историята и политиката тъкмо в най-тържествения миг, в деня, който трябваше да е ден на благодарността. Можеше спокойно, без истерия, деликатно да се каже, че нашата свобода е извоювана, наистина, със силата на руското оръжие и под имперските знамена, но и със саможертвата, не само на руснаците, но и на други народи от империята. Можеше спокойно, без истерия, да изброим и тези народи, да се преклоним и пред техните жертви, а наместо това дрънкахме глупости, като невъобразимата глупост, че Финландия и Полша, които не съществуват като държави тогава, са участвали в Освободителната война. Президентът Румен Радев се опита някак да позаглуши русофобския вой като спомена подвига и саможертвата и на  другите народи, но наместо да опази, спаси празника, сякаш наля масло в огъня. Непримиримите политически тарикати не се успокоиха, за тях не празникът беше важен, нашият свещен празник, а нечия чужда благословия, чуждата воля, заставяща ни да сме неблагодарни към освободителите, защото Русия трябва да се мрази, всякога и за всичко! Тъжно е, че сме я докарали дотам, да въздигнем неблагодарността в държавна политика, която неумело се прикрива с куртоазниченето в телефонните разговори между любимия ни премиер и ненавистния Путин. Тъжно е, че сме заложник на конюнктурните взаимоотношения между Европейския съюз и днешна Русия, като народ и държава. Тъжно е, че нито можем, нито искаме да сме благородни и благодарни, каквито би трябвало да сме, ако сме православни християни, че наместо това рушим не само и не толкова връзката с братския народ, а и моралните си устои…

About the Author :

1 Comment to “Коментарът на Любомир Котев: От благотворителността до благодарността…”
  • Страхил
    March 18, 2018 - Reply

    А дали авторът е съгласен с беснеенето на тези тук: https://www.youtube.com/watch?v=_j0clrt0EIE ?
    Даже и Волгин плахо се възмути от тона на руския патриарх.
    А доказателство, че българският народ е благодарен на Русия, са стотиците паметници на загинали руски войници.

Leave a reply