Коментарът на Любомир Котев: Обрат или объркване

KotevНе съм единственият, вероятно, който през тези драматични дни, когато се възражда Студената война, се пита: Какво се случва във външната ни политика? Някак изненадващо е, но и обнадеждаващо, че сегашното ни правителство, показвало нееднократно сляпа вярност към Брюксел и изпълнявало безропотно директиви, които са пречка за развитието ни, застана неведнъж на позиции, гарантиращи националната ни сигурност и опазващи националната идентичност.

Всеобщият оптимизъм, не се съмнявам, е примесен с тревожни въпроси и несигурност, защото всеки се пита дали е трайна тенденция случващото се или непочтена политическа игра. Всеобщият оптимизъм, казвам, защото яростният вой на добре платените клакьори, шетащи на чужди интереси и защитаващи вредни за развитието ни каузи, не олицетворява обществените нагласи, разбира се, въпреки режисираната патърдия. Лошо режисирана, бих казал, защото ни връща към онова кошмарно време, когато международното напрежение осмисляше идеологическото противостоене. Така или иначе, угриженият народ, не без основание, се двоуми дали доживяхме наложителния обрат във външната политика и се пита доколко траен ще е той, дали не е отново само временна шашарма.

Раздвоен съм, няма да скрия, и аз, но отхвърлям скептицизма на пословици като: ”Мижи да те лажем!” Ще ми се да вярвам в позитивизма на максими като: ”По-добре късно, отколкото никога!” Ще ми се, казвам, защото е невъзможно да вярваш безрезервно, че дълго чаканото чудо най-сетне се е случило, щом лъкатушещите, несигурни пируети на родната политика често са размазвани от твърдия, непробиваем, железен натиск отвън. Едва ли е уместен необуздан оптимизъм във времена като днешните, но основания за оптимизъм има!

Колкото и изненадващо да е, вече е налице трайна тенденция да се противопоставяме на Брюксел, когато директивите са недомислица, или са добре премислени, но тъй, че да са удобни за някого и неудобни за нас. Всичко започна, като че ли, с изтеглянето от парламента на прословутата Истанбулска конвенция, която закономерно възбуди духовете у нас. Този възмутителен и възмутително натрапван документ, нужен на неолибералната доктрина, слава Богу, бе посрещнат с всеобщо недоволство от българския народ, който държи на православната традиция, оказва се, въпреки репутацията си на безбожен народ. Безбожници, не само в този случай, са политиците ни, дето напразно убеждаваха хората, че конвенцията се стреми да защити жените и децата от насилие, а всичко останало са политически спекулации. Докато те, всъщност, тълкуваха спекулативно конвенцията, щом не обясняваха защо документ, който закриля жената и децата, не закриля майката и бременната жена, или защо, наред с шумно прокламираната закрила, тихомълком се узаконяват приоритетите на  съществуващия само в нечии болни глави трети пол. Прави чест на правителството на Бойко Борисов, че се вслуша в народното недоволство и уважи категоричната позиция на традиционните вероизповедания у нас, макар че мерките са половинчати. Изтеглянето на конвенцията от парламента, разбира се, е само временна мярка и единствено референдума, който бе отхвърлен, може ни освободи окончателно от натрапваните ни безумия, които се опитват да разрушат брутално християнската цивилизация.

Знаменателно събитие, все пак, е първият по-остър сблъсък с Брюкселските стратези, а още по-знаменателно събитие е официално заявеното намерение за рестарт на замразените енергийни проекти, отново под давление на Брюксел. Отново платените клакьори и недобросъвестните или некомпетентни политици попречиха и продължават да пречат да използваме стратегическото си местоположение и да се превърнем в енергиен център на Балканите. Най-пресният пример е така наречената „научна” дискусия, посветена на АЕЦ Белене, в която капацитети, като злополучния министър и кандидат за президент Трайчо Трайков, обясняваха компетентно колко неефективен проект е построяването на втора атомна електроцентрала, но не бе допуснат нито един учен от експертния екип на БАН, за да противопостави становище. И отново ще поздравя Бойко Борисов, когото май все съм критикувал досега, че пренебрегна „научните” заключения на енергетици като Трайчо Трайков и икономисти като Красен Станчев, че преодоля и собствената си заблуда за никому ненужния „гьол”, че се опитва да разкрие реалните параметри на проекта. И на други проекти, апропо, които са несъмнено полезни за икономиката ни, въпреки идеологическия шум и трогателните аргументи, като пагубната руска енергийна зависимост, да речем. Тук му е мястото да изтъкнем и балансирана позиция на правителството, относно случая „Скрипал” и разразилата се, някак нелогична, недостатъчно обоснована дипломатическа криза. Аз не знам колко и какви са аргументите на Великобритания, но ми се вижда нелогично Путин, който има сразяващо предимство, тъкмо в навечерието на изборите с предизвестен победител, да въвлича Русия в несъмнен международен скандал. И е закономерно, че и българското правителство търси компромисен вариант, че се солидализира с Великобритания по принцип, но очаква по-категорични доказателства за руската интервенция.

Във всеки случай, българската позиция е по-скоро правилна, въпреки риданията, че залагаме на карта Евроатлантическата си ориентация, че се разграничаваме от цивилизования свят и прочее умности. Взаимоотношенията между България и Русия са традиционни, пък и стратегически, а Евроатлантическата ни ориентация не бива да е пречка, за да ги опазваме и развиваме в определени граници. Пример би трябвало да ни бъдат държави като Унгария и Турция, които задълбочават енергийното сътрудничество с Русия, въпреки Евроатлантическата си ориентация, а и Германия, която се солидализира с Великобритания, но след като отзова ритуално само неколцина дипломати, подкрепи дългосрочния проект „Северен поток”.

Взаимоотношенията с Русия, нека припомня и това, гарантират и нашата сигурност, във време, когато сме без армия, а отвъд Черно море е най-силната армия, пък и опазват идентичността ни, щом сме православна държава. Все в тоя ред на мисли би трябвало да разглеждаме и доста дискусионните, повод за всякакви политически спекулации, но отново традиционни, отново гарантиращи сигурността ни и опазващи националната идентичност, взаимоотношения с Турция. Каквито и възражения да предизвиква задълбочаването и на тези взаимоотношения, то е по-скоро полезно, отколкото вредно, стратегическо и може да ни открие неочаквана перспектива. Трябва да сме доволни, че Бойко Борисов, въпреки съпротивата на коалиционните си партньори, съумява и да опази, и да развива стратегическото сътрудничество…

Накрая ще кажа, че продължавам да се питам дали сме постигнали траен обрат във външната си политика или случващото се е само временен, демагогски маньовър, но и ще повторя, че имаме, поне засега, сериозни основания за оптимизъм…

About the Author :

Leave a reply