Коментарът на Любомир Котев: Образователната бурлеска

Kotev 10Нашата образователна система всякога е напомняла бурлеска, където пародийното и възвишеното са в непрестанен сблъсък, където стилове се преплитат и оплитат, за да формират тъжно-смешно представление, което е по-скоро забавно, отколкото поучително. Това е традиция, отколешна традиция, още от времето, когато чужденците се дивят, че училищата в изостаналата провинция на Османската империя са комай повече, отколкото училищата в гордата Британска империя, а ние немеем пред родните несъразмерности. Една от тях, например, е вечният, непреходен проблем за авторитета на българския учител, зародил се тъкмо тогава, в славната епоха на Възраждането, за да не намери своето приемливо разрешение досега. Някогашният даскал, от времето на възторга и надеждата, олицетворяващ прогреса, вероятно, е далеч по-почитан, а и далеч по-благоденстващ, но стигат само унизителните пазарлъци с чорбаджиите, за да разберем, че уж високият му обществен статус е относителен и чак съмнителен. Нещо повече, цялата негова дейност, чутовните му усилия, са и неизмерими с това, което получава, а и неоценени като принос към обществото.

Видните ни възрожденци, онези велики българи, като Неофит Рилски, не само съставят учебници и въвеждат новите образователни методи, а съграждат, в буквалния смисъл, школото и всичко в него. Рилският отец чертае архитектурния план на училището, участва в строителството му, обзавежда го, като майстори глобуси и други помагала, а чак сетне пише граматики и ограмотява с взаимоучителната метода. Освен това, учи не само учениците, но и родителите, а и учителите, цяла плеяда достойни следовници, превърнали се във видни възрожденски даскали като Захарий Круша и Христовул Сичан-Николов е възпитал той. И нека не възприемаме като клише възпитанието на родителите, защото известният Хр.Г.Данов, като не съумял да примами във вечерно училище перущенци, тръгнал да проповядва по кръчмите, за „да кастри лошите им навици и постъпки”. Усърдието му ще да е помогнало, щом е съумял да убеди не само учениците си, но и родителите им да престанат да бръснат главите си „по турски” и отрежат отвратителния „китайски” чомбас. Това вече е бурлеска, но всичко е далеч по-смешно и неочаквано, щом в замазаната надве-натри класна стая, изникнали „житни стръци, които оставяше и да класят”, а „любопитните перущени”, предвещавали „от това хаир и берекет – големи успехи в училище”. Не само той, но и Добри Чинтулов в Ямбол, или даскал Ботьо Петков в Карлово и кой ли не още по това време са постигнали наистина „големи успехи в училище”.

Нещо повече, видните възрожденски учители участваха масово в Априлското въстание и заслужиха, като невероятния Даскал Бачо Киро Петров, ореола на национални герои, на които, за жалост, все още не сме отдали полагащата им се почит. И това е нашенска бурлеска, защото докато се възторгваме насилено от примитивните текстове на някой измислен, но действителен член на БДК, озовал се сред избраните, заради съмнителните си политически деяния, сме забравили подвига на светли личности, като даскала Петър Лефтеров. Този позабравен възрожденец, завършил науките си в  Англия, наместо да рахатува в братовата си търговска кантора в Манчестер, се връща в Отечеството си, за да ограмотява простия народ, а сетне загива, заради свободата на България, макар че и тук е можел да рахатува с космическата заплата от 6 000 гроша. Въобще, длъжници сме на славните възрожденски даскали, не само защото не ги тачим, както подобава, а и защото сме забравили заветите им, защото направо сме се подиграли с тяхната възвисеност и светъл устрем. Народното образование, в което те, като митични герои, са вградили великите си сенки, можем смело да обобщим, търпи една несекваща деградация почти два века вече. Гонят се, като из дяволско хороигрище, смешни, тъжни и нелепи даскалски приумици, давят се, погиват добрите начинания, за да възтържествува нечие скудоумие, постигнатото с толкова усилия се разпилява някак нереалистично. Но аз съм далеч от мисълта да се впускам в протяжни ретроспекции, за да соча очевидното, а искам да се съсредоточа само върху последните, актуалните безумия, които би трябвало да тревожат всички ни, но Бог знае защо, оставаме учудващо равнодушни.

Истината, печалната истина е, че наместо на нашенската бурлеска, щяхме да се радваме на далеч по-прилично представление, ако гражданската нетърпимост противостои на удивителното безхаберие. Наистина удивително, защото се кълнем, че образованието на нашите деца е първостепенна грижа за всекиго, а сме оставили свещената просвета в ръцете на негодници, които нарочно или от некадърност, опорочават една традиция, която би трябвало да е плодоносна. Факт е, жалък, но релефен факт, че наместо да изличим комунистическите безумия от образователната система, ние прибавихме към тях нови, затормозихме я и обезличихме още, превърнахме училището в смешно позорище, а учителя в комедиен персонаж. Красноречива илюстрация за случващото се е и немонолитният образователен модел, още по-немонолитен заради непрестанните, фриволни, често лишени от какъвто и да е смисъл реорганизации, и неправдоподобната разхайтеност на учениците, и тоталната безпомощност на учителите. Учебно- възпитателният процес в някогашното училище, при който комунистическото възпитание бе по-важно от образованието, бе подменен, набързо, недомислено и нескопосно, с Бог знае какво, но тъй, че наместо да ликвидира образователния дефицит го умножи, а дисциплината направо зачеркна.

Ненужна е, разбира се, казармената дисциплина на онова училище, но е немислимо и образование без възпитание, а що се отнася до знанията, ако онова училище осигуряваше само „нужните” на строителя на социализма повърхностни и манипулирани знания, то това май не дава и толкова на демократичната младеж. А учителят пък, който се изживяваше като ратник на партията и сам, доброволно, се правеше за смях, докато високопарно и високомерно дрънка глупости, днес е още по-жалък, защото каквото и да направи, никой не му обръща внимание. И не е думата тук за учениците, които всякога са, в една или друга степен, самовлюбени и разглезени песоглавци, а за индеферентността на обществото и най-вече на управниците. Многолюдното, политически инертно и всякога верноподанически настроено учителство, което отдавна е най-търсеният и послушен електорат, уж е задължително ухажвано от управниците, а всъщност всякога заглавичквано с празни обещания. И товарено с непосилни тегоби, щом към хаоса в образователната система, хаос и управленчески, и методически, и образователен, трябва да прибавим и мизерното заплащане, несъответстващо на нито на традицията, нито на модерните концепции. Българският учител отдавна е за посмешище и за съжаление, не толкова заради инертността си, а защото е натоварен с трагическа вина и неспособен да защити призванието си, не защото е неподготвен, а защото е незащитен. Аз няма да припомням тук удивителните транформации в образованието, за които никой, никога, не го е питал, нито ще се занимавам с безброя извращения, които не той е измислил, а нездравата професионална и обществена среда. Но няма как да отмина непрестанно множащите се нововъведения, които наместо да оптимизират образователния процес, го затормозяват допълнително, излишно и смехотворно, за да обслужат безсрамно нечий тарикатлък. Напоследък, например, се вдигна шум до Бога за поредното нововъведение, изглеждащо навременно и необходимо, а всъщност обезпечаващо отдавна познати, най-порочни практики. Претовареността на учениците, най-вече в началния курс, във всяко отношение, в туй число и с товара на раницата, разбира се, е голям проблем, но прословутите шкафчета за учебниците, които струват милиони, както се оказва, едва ли ще го решат.

Съвсем сигурно е обаче, че ще решат друг проблем, като отпуснат нов бонус за ненаситните и неизброими напоследък писачи на учебници и издатели на учебници, защото можем да не се съмняваме, че всеки амбициозен родител тутакси ще си закупи набор учебници и за вкъщи. Или, наместо да решаваме проблем, за кой ли път, създаваме проблем, но това не е от недоглеждане, разбира се, а за да опазим тихомълком святата, корупционна практика и принудим окаяния родител да даде едни пари, които би трябвало да даде държавата. Държавата и правителството, което и да е то, се правят на разсеяни, съвсем очаквано, щом прекрасно знаят, че хилядите преподаватели в десетките университети, в огромното си мнозинство, се спасяват кой как може, след като така наречения N-ти университет им осигурява мизерна плата. Пак така, поединично, се спасяват и учителите, с отдавна компрометиралата се и отново корупционна практика на частните уроци, генерираща ненужно зубрачество и просветни далавери. И сега управниците, които и да са те, си затварят очите, след като прекрасно знаят, че отново няма да изпълнят щедрите обещания за повишаване на учителските заплати. Ситуацията, въобще, е абсурдна, бурлеската гравитира към гротеска, щом под предлог, че нещо оправяме, сеем още развала, която съвсем не се изчерпва с порочните практики. Напротив, те са само увертюрата, а трагедията едва започва, щом тепърва предстоят издевателствата над, неукрепналото, невинно, детско съзнание, щом хаосът с неизброимите учебници предполага и хаос в преподаването.

Нещо повече, тези учебници най-често са писани не просто от чевръсти печалбари, а от полуинтелигентни комплексари, които крият невежеството си зад отвратителна, невнятна и ненужна терминология, която е противопоказна на образователния процес. Както би могло да се предположи, чевръстият шарлатанин, по правило, е и повърхностен конформист, който дрънка глупости, непостижими и за полуграмотните и ограничени комунистически корифеи на учебникарството. И тази многозвучна какофония, закономерно, превръща и без това безпомощния, често доста неподготвен учител, в пълен смешник, който нито разбира какво е измъстрил така нареченият професор, нито е способен да го интерпретира що-годе свястно. Бурлеската, виждаме, наистина е бурлеска, а това е само един, нищожен акт от смешно-тъжното представление, който кара учениците да се превиват от смях, докато нехаят за неукостта си. Огромното мнозинство от тях, съвсем сигурно е, няма да научат нищо в училище и това е големият проблем, това е най-смешният и най-тъжен акт в нашенската трагикомедия. Направо гениален проблясък, в този смисъл, е пръкналата се в нечия просветлена и просветена глава да се реанимира професионалното образование, което затрихме, Бог знае защо, тъй лековато. Нека не избързваме с оптимизма обаче, защото уж добрите начинания у нас често се опорочават и обезобразяват дотолкова, че се превръщат в своята противоположност…

About the Author :

Leave a reply