Коментарът на Любомир Котев: Непрочетените уроци

Kotev 10Двоумя се, да си призная, доколко са непрочетени, доколко са непроумени или нивга ненаучени уроците, но инак е сигурно, че народ, който уж прекрасно разбира, че трябва да питаш патило, а не старило, отказва да се поучи от вековечния си  опит. Гурбетчийството не е нещо ново в нашия живот, открай време работните и находчиви българи, сподирени от не толкова работни, но още по-находчиви авантюристи, са кръстосвали обширната Османска империя, за да си търсят късмета из далечни земи. Прескачали са, нерядко, и отвъд, за да стигнат най-кадърните до Одеса или Манчестър, пък и до най-екзотични места, като Масър и Багдат още в онези далечни години,  или презокеански земи като блажената Америка и призрачната Патагония малко по-сетне. И са се уповавали на труда си, преди всичко, за да остане златната диря на прочутите Трънски дюлгери и още по-прочутите Лясковски бахчеванджии, пък и недотам радващата слава на родните апаши и измамници, които за наша чест, не са дотам прочути все пак.

Още тогава – това е същественото! – е ясно, че трудничко ще пробиеш в онзи отдавна нареден по друг тертип свят, че едничкият ти шанс е да работиш много, яко, със страшна сила, повече от тези хора там, което е възможно, може би, или тъй, че да ги смаеш с нещо, което те не знаят, което е невъзможно, общо взето. Може би, казвам, защото навикнали сме не да се хвалим с трудолюбието си, но там, тъкмо там, са убедени, че в Ориента се работи по-малко и по-лошо, пък и имат право на предубежденията си май. Защото не са, ако си турим ръка на сърцето, предубежденията им предубеждения, щом там са убедени, че времето е пари, а ние казваме, че работата не е заек, та да избяга. Що се касае до всякога будната и нивга незаглъхваща нашенска творческа мисъл, тя едва ли ни е помагала някога в свят, където на разюзданата фантазия се противопоставя здрав рационализъм.

В крайна сметка, ако някой българин е преуспял някога в Европа, сторили са го търговците ни, заради изключително благоприятната конюнктура, преди всичко, не толкова заради нашенските уйдурми, както си въобразяваме. Нито братята Тъпчилеща, нито братя Робеви, нито Евлоги и Христо Георгиеви биха постигнали богатството си, ако ги нямаше хилядите стада по благодатната ни земя – златната мина на  България, дала и вълната, и месото, и кожите, които са стока, стоки, скъпи стоки. Преуспели са, за да гъделичкат винаги националното ни достойнство и славните Дан Колов и Никола Петров, но нека не забравяме все пак, че те са единици, наши, малобройни единаци в морето от шампиони, та не бива да се предоверяваме и на исполинската си сила и мощ. Въобще, гурбетчийският хляб, знаем го отколе, е корав и добит с мъка, с изнурителен труд, а гурбетчийският живот нерадостен, но не се уморихме да вярваме, да се надяваме, че там, в чуждата земя, сред чуждите хора, ще успеем и преуспеем…

Много са причините за пагубните ни илюзии, премного, и аз  не бих могъл да ги анализирам сега обстойно, но ще посоча, че основната е робството, нашето робство, нашите робства, не турското робство и комунистическите безумия, или днешните безумия, а неспокойствието, неудовлетвореността, мераците и маниите, които ни съпътстват вечно и никога не ни дават мира. Ние сме народ, дето все се окайва, заради прословутото турско робство, но тъкмо тогава сме живели, ако не най-безгрижно, най-смислено, пък и най-щастливо, щом разпадането на задругата, не друго, е разбило хармоничното ни битие. Патриархалният живот ни е направил и благоденстващи, и радостни, а сетне, като сме го загубили, в душите ни се е настанил чудовищният егоизъм, който колкото самомнително, толкова плиткоумно, обявяваме за индивидуализъм. Казвал съм го, но пак ще кажа, индивидуализмът е философия, глава иска, а на нас силата ни е в инстинктите, главата е Ахилесовата пета на българина, не заради друго, а защото като се напъне да мисли се предоверява на инстинкта, наместо да го отпъди. Нашата вяра в чудото е непоколебима, вечна, ние като лудите, всякога вземаме желаното за действителност, не повяхва нивга надеждата ни, че някак, Бог знае как, ще успеем и преуспеем, не се хаби да мислим заради това, за да не развалим някак магията. А най-удивителното, най-нелепото, най-смешното е, че всеки от нас си е наумил, че е по-умен, по-окумуш от комшията, че не допуска нито за миг, че е досущ, ама досущ като него, точно толкова безпомощен, заради егоизма и предразсъдъците си, точно толкова оплетен в непродуктивните си хитрувания.

Егоизмът, този пагубен инстинкт, да бъдеш по-горен, по-видим, не друго, ни кара да се затирим по чуждата чужбина, за да търсим щастието си и, ако не го намерим, да ни остане поне утехата, че ще излъжем някак комшията, че сме успели все пак. И аз съм сигурен, че сега, когато голямото преселение секна, когато мнозина най-сетне проумяха, че благословения Запад и трижди благословената Америка, не са онази бленувана земя, закопняла да ни посрещне, приюти и щедро одари с богатствата си, мнозина биха се върнали, ако не се срамуваха от неуспеха си…

А неуспехът на затирилите се към онзи непоклатим и отдавна нареден не по вкуса ни свят, който напразно възприемаме като призрачното, несъществувало нивга Елдорадо, за жалост, е натрапващ се. Телевизиите ни, на които много се ще да покажат някой ако не преуспял, то поне успял българин в негостоприемната днешна Америка или неприветливия Запад, току изтипосват някой уж позамогнал се несретник, уж наложил се, било с упорита работа, било с ярък талант. Някой, дето е прочут дизайнер, например – изобилстват, Бог знае защо, дизайнерите! – който продава фамозните си шапки ли, гащи ли, на световни звезди, като скандално известната Мадона, да речем, или рисуваните си гуменетки на още по-скандални и още по-известни звезди. Само че, какво се оказва, уж преуспелият дизайнер, най-често от женски пол или трети пол, най-чистосърдечно си признава, че главно е слугувал, че се е занимавал с най-черна работа, докато го споходи фамозния му успех, а сега, като го е постигнал, иска да ощастливи и нашенските сноби с фамозните си гащи или гуменетки. Идва си демек, за да се развихри тук, на родна земя, и пет пари не дава, че нашите парвенюта, като тамошните, предпочитат обувки „Прада” и гащи „Армани”, а зрителят е затрогнат от наивността на мнимия уж преуспял дизайнер и нескопосните му домашни, телевизионни продуценти.

Нескопосни, защото наместо да запомним успеха и да се възхитим на дизайнерския усталък, запомняме несгодите на още един нашенски непрокопсаник и се съмняваме в уменията му и възможността да продаде там произведенията си. Там знаем, продават твърде успешно и усталъка си, и произведенията си неколцина български артисти, като знаменития Кристо или твърде популярната Нина Добрев, но не знаем доколко се чувстват българи те. Инак, извън всякакво съмнение е, че не са гурбетчии, че са пуснали отдавна корен там, че там са учили, че из тамошните артистични среди са се подвизавали, че не са мили чинии в някой крайпътен ресторант, докато чудодейно израснат като дизайнери.

Докато безброй наши учители, артисти, прависти или икономисти, за наш ужас, мият чинии, трепят се по строежите, карат такси, ако са по-късметлии, разнасят пици и вече са се примирили със скотското си битие дотолкова, че вече не им идва на ум да се правят на това, което не са. Телевизиите ни обаче остават непримирими и наскоро, например, показаха един менажер на хотел, когото обявиха едва ли не за най-големия, най-великия, първия менажер на Америка. Този човек, бързам да уточня, действително е постигнал нещичко, той е поне заможен, ако не друго, но успехът му едва ли е дотам зашеметяващ, щом в Америка има няколко милиона хотели. И е близо до ума, надявам се, че не е този успех, като успеха на известния Игнат Канев, да речем, който май е единственият, който си струва да показваме, който още дълго ще показваме, щом е на светлинни години пред успелите менажери на хотели. Въобще, както някога, така и сега, в чужбина е трудно, неимоверно трудно да пробиеш, да се наложиш, да победиш, невъзможно е, ако не те съпътства благоприятна конюнктура, както това се случва напоследък на IТ-специалистите ни, да речем. И нека и това не ни подвежда, защото не са те като онези някогашни достолепни търговци, а само винтчета в машината, но добре платени все пак, домогнали се до тамошния стандарт. Инак, пак както някога, истински успели и наистина богати са Григор Димитров, Христо Стоичков, Митко Бербатов, още дузина футболисти и треньори, великолепните ни волейболисти, техните треньори, прекрасните гимнастички и треньори в художествената гимнастика, неколцината професионални боксьори, т. е. все хора, дето са някак извън времето и пространството, дето са лизнати от Бога, дето успяват всякога и навсякъде…

Тъжната и отдавна проверена истина е, че за всички други остават празните надежди и изнурителният труд, но този урок затирилите се към чуждата чужбина или са го пропуснали, или са го проспали. Гурбетчийският хляб, както всякога, не е сладък, а гурбетчийският живот, както всякога, не е радостен, но и това са забравили или ненаучили мнозина. И, все пак, броят на връщащите се, според статистиката вече е по-голям, от броя на заминаващите, та има надежда, че наместо да пилеем силата си по чужбина, ще свършим нещо по-смислено за Отечеството. Гурбетчилъкът, сигурен съм, ако не друго, дисциплинира разпуснатия българин, досегът с по-подредения свят ни прави по-продуктивни…

About the Author :

Leave a reply