Коментарът на Любомир Котев: Нашето време…

Kotev 10Нашето, българско време, всякога ни се е струвало безкрайно далеч, направо откъснато от световното време. И тази трайна, непоклатима, желязна за огромното мнозинство заблуда, разбира се, не е нищо повече от поредния изблик на нашенската опърничавост, от по-скоро интуитивното, отколкото осъзнато нежелание да се приобщим към големия свят. Тежката ни историческа съдба и инстинкта за самосъхранение са ни приучили да се затваряме в черупката си, доволни от битието си, дори ако е то мизерно, и да нехаем за живота на другите. Народът ни, открай време, е гледал ако не пренебрежително, то поне снизходително, недоверчиво и насмешливо към значимите постижения на така наречения цивилизован свят. И никога не е вярвал истински нито в благоденствието на благоденстващите нации, нито в цивилизационната им мисия. Причината за нашенския скептицизъм се корени, като че ли, в различния живот тук, на Балканите, където под тежката сянка на Падишаха всичко има особен строй. Нашата цивилизация, крайно време е да го осъзнаем, ако наистина сме загрижени за националната идентичност, е друг тип цивилизация. Приказките за нецивилизоваността на Османската империя са силно преувеличени и са плод, както на трайно неразбиране, така на и на мимолетната, но вездесъща политическа концепция за Болния човек. За добро или зло, ние сме част от Османския свят, от разпадащата се империя, осъдена на прекрояване и сме били всякога зависими от голямата политическа игра. Нашето оцеляване, като държава, като народ и нация, всякога е изисквало съпротива, видима и невидима, политическа и морална, на всяка чужда доктрина. И не е нелогично, закономерно е, че нашето, българско време, има свой талвег, че тече някак отстрани на световното време. Пришпорвали сме го, съзнателно или несъзнателно, да има свой, особен ход, да съхрани някак, да опази отминалото време, макар да го наричаме черно и робско време…

Иде ми всичко това на ум сега, когато сме отново разпънати между нашето и чуждото време, когато се чудим как да опазим тертипа си и нагодим по терка си чуждото време, когато се лутаме и сме по-скоро нескопосни, отколкото оправни. Нашето свиване в черупката, трябва да си дадем сметка, не е нищо повече от интуитивна, защитна реакция, която ни спасява временно, но ни отнема перспективата, пречи ни да мислим по-съсредоточено върху настоящето и бъдещето. Нашата лутаница е път към нищото, път без посока, път, осеян с ненужни премеждия и изпитания, които сме си измислили без нужда, за да направим по-тежък и без това нерадостния си  живот. Навикнали сме, като затънем в безизходица, като днешната, да виним управниците си, а забравяме, че те са досущ като нас, част от нас, средностатистическа извадка. Ние сме им дали властта, като гласуваме без да мислим, ние сме ги приучили на безотговорност, като не им търсим сметка за свършеното и несвършеното, ние ги държим на власт, като търпим безропотно безобразията им. И става тъй, че ако ни е удобно, уютно в нашето, българско време, дори като намирисва на безвремие то, на тях им е още по-удобно и по-уютно в сътвореното от тях, но не без наша помощ, безвремие, което е пагубно за всички. Ние се давим в безвремието, но не го осъзнаваме и напразно се надяваме, че нашето време ще кривне някак чудодейно в желаната посока, за да ни спаси отново…

Давам си сметка, че говоря общо, абстрактно, неясно, но не ми се ще да затъвам  в блатото на днешната ни неразбория и да обяснявам отново, още и още – за кой ли път! – че ни не наред това или онова. И, което е по-лошо, че не си мръдваме пръста да оправим едно или друго, че чакаме Господ да ни помогне, или се надяваме отново, че някой друг ще свърши работата, която си е наша работа. Наивната вяра в Големия брат, нов или стар, е безумна вяра, защото Големият брат, нов или стар, върши своята работа, не нашата, често за наша сметка. Геополитическите интереси на великите сили, стара истина е, се постигат, когато по-незначителната държавица спомогне, обикновено жертвайки собственото си благоденствие, от глупост или Бог нае защо, заради чуждия келепир. И ако уж нашето време, което ни закрила, надежда и упование, се превърне в душманско време, не ни е крив никой! В конкретният исторически момент, например, ние можем да бъдем по-гъвкави, отколкото сме, по-находчиви, по-креативни, когато се решават глобалните икономически проблеми. Ако няма алтернатива Евро-атлантическата ни ориентация, щом вече членуваме в Европейския съюз и НАТО, то това не значи, че трябва да се подчиняваме сляпо на всяка директива от Брюксел и да късаме традиционните си връзки. Не толкова натискът отвън, смея да заявя, колкото подлизурското поведение на куп наши правителства, крайно недалновидната, компрадорска политика, ни лиши от шанса да се превърнем в енергиен център на Балканите.

Националният интерес изискваше да защитим руските енергийни проекти и да се борим за осъществяването им, както правят това в Унгария и Турция, а не да угодничим пред тия, които са заинтересовани от провалянето им. Не времето ни е криво, не сложната геополитическа ситуация в момента, а нашенското хитруване на дребно, настървеното гонене на нищожната изгода, заради която се жертват и икономическия просперитет, и благосъстоянието на народа. Видя се, след толкова уйдурми и десетилетно разтакаване, че никой, никога не ни е забранявал да строим атомна електроцентрала, че нашата сервилност, а не натиска отвън, е провалила проекта. И ако сега, все пак, го реализираме, то ще платим тежка цена за нечии политически хитрувания, нашите, на родните правителства хитрувания, защото той ще е значително по-скъп. Дай Боже, все пак, да стане, дай Боже да се осъществи, макар и частично, и другият голям енергиен проект, за да не купуваме скъпо и прескъпо газ от Турция, на която можехме да продаваме изгодно, ако мислехме рационално…

Давам само този, едничък пример за голям провал, който сами сме си докарали, но могат да се посочат, за жалост, безброй примери, които спънаха просперитета ни, които ни обезсилиха като държава и народ, дето сами ги натворихме. Не душманите ни докараха до това дередже, до крайно незавидното положение да сме последни в Европа, сами си го направихме, като превърнахме българското време в безвремие. Добре е понякога, че нашето, българско време, отстои далеч от световното време, но е безумие, ако вярваме, че като се затворим в черупката си или сервилничим без мяра ще променим талвега на световното време, ще го изкривим някак, та да пасне на тертипа ни. Ние сме друга, различна цивилизация, недоразгадана от Запада, който още не е открил позитивите ни, може би, но не са малко, нека не забравяме, и негативите ни, сред които е и ориенталщината, онова нелогично, абсурдно спокойствие, когато около теб ври и кипи, ленивостта, неспособността и нежеланието да пребродиш безвремието, да се противопоставиш на измамното усещане за покой…

About the Author :

Leave a reply