Коментарът на Любомир Котев: Наивна политикономия

kotev 21Политикономията, тази тъй ненавистна за студентите наука, с която затормозяваха дори незатормозените глави на вифаджийте по време на комунизма, бе и пренебрегвана от комунистите, поне що се отнася до класическия първообраз… И тъкмо това пренебрежение или по-точно опитът да се съешат някак класическата политикономия и комунистическата догма доведе, като че ли, до много от провалите на най-прогресивния, както го величаехме тогава, обществено-политически строй. Като говоря за наивна политикономия, както ще се види по-нататък, аз имам друго предвид, но и така наречената политикономия на социализма беше наивна политикономия, щом не зачиташе свободния пазар, да речем, а величаеше волунтаризма. Дори идеята, че Маркс и Енгелс са създателите на политикономията е наивистична, въпреки несъмнения принос на Маркс за развитието на науката, а още по-неприемливо е, че единствено Ленин е допринесъл за развитието й. Всъщност, борбата с така наречените догматици и ревизионисти на социалистическата политикономия не е друго, а отрицание на класическите образци и модерните интерпретации. Но аз, държа да подчертая, се занимавам с всичко това, не за друго, а за да е ясно, че отвращението на мнозина от политическата икономия, защото била, видите ли, комунистическа наука, е абсурдно, щом тъкмо непознаването на най-елементарните зависимости от тези, които са длъжни да ги знаят, доведе до много от вчерашните ни и днешни проблеми. За разлика от внушителното множество колкото самоуверени, толкова неуки отрицатели, един от най-ярките представители на нашия капитализъм Атанас Буров казва, че бедите на България идват от туй, че само трима от нашите политици, според него, разбират от политикономия. Той, преди всичко, разбира се, и не е важно доколко е прав като сочи още Рачо Петров и И. Е. Гешов май, по-важното е, че той е благодарен тъкмо на политикономията за успехите си като индустриалец, банкер и политик, които са респектиращи, длъжни сме да признаем…

Няма как да са благодарни на политикономията нашите държавници, вчерашни и днешни, защото или не я познават, или не я зачитат, така и не разбрахме, но инак е сигурно, че не се съобразяват с обективните закономерности, които науката сочи, за да направи по-ефективни и политиката, и икономиката. А ги сочи, много важно е да го проумеем, не за друго, а за да примири производителните сили и производствените отношения, т. е. да постигне не само икономически просперитет, но и социално благоденствие. Нашите държавници, поне повечето от тях, открай време, разчитат повече на щастливия шанс, като че ли, отколкото на науката, която и да е тя, каквато и да е, на международната конюнктура и благоприятното стечение на обстоятелствата, за да се домогнат някак до ръст на националния брутен продукт, да речем. А за хала на народа, ако се замислим над обществено-икономическото ни развитие, най-често нехаят, загрижени са повече за собственото си облагодетелстване. И тъкмо затова, всякога сме заложници на чуждите интереси и политическите шарлатании, защото трайното незачитане на науката, съчетано с непоколебим келепирджилък, води непременно до съсипване на държавата и социална нищета…

Нашите държавници, наместо да помислят сериозно за развитието на производителните сили и осигурят солидни, реални стимули за развитие и укрепване на икономиката, а с това и социални благини на народа, предпочитат да плямпат колкото демагогски, толкова необуздано. И затова, току търсят, а и намират обяснения за престъпното пилеене на милиардите от европейските фондове, които наместо да спомогнат за възмогването на икономиката и благоденствието на народа, генерират невиждана по размер корупция. Един красноречив пример е, че наместо да стимулират развитието на дребния и среден бизнес, да речем, тези фондове потънаха в бездънните   джобове на разните ликвидатори и приватизатори, подставените лица, угодниците на властта, които знаят, че получават грешни пари, защото трябва да дадат дължимото комуто трябва. Европейският съюз със своята камарила от скъпоплатени чиновници сякаш е създаден не да примири противоречията между високоразвитите капиталистически държави от Запада и до вчера социалистическите държави от Изтока, а да ги задълбочи. Удивително е, но вече десетилетия, никой не си дава сметка, че съюз, в който разликата в стандарта на отделните държави е повече от десет пъти, е обречен, че той няма как да просъществува, щом наместо да притъпява неравнопоставеността я задълбочава. Корупцията, оказва се, е не само наш проблем, лесно е да допуснем, че щом са налице дотолкова драматични несъответствия, а европейските чиновници нехаят, че те имат други сметки, лични сметки, че са загрижени не за благоденствието на народите, а за собственото си благоденствие…

Аз се наемам с упражнения по наивна политикономия, заради тази аномалия и други такива аномалии, които недвусмислено сочат, че нашето развитие не е подчинено на обективните закономерности, а на нечии субективни приумици, не само на некадърните ни държавници, за жалост, а и на по-компетентните, но цинични Брюкселски чиновници. Прекрасно знам, че политикономията не зависи от нечии мераци, че е наука за обективното развитие на производителните сили и производствените отношения, но виждам, че неуместните субективни импровизации, като че ли, вземат връх в съвременния свят, че често игнорират  законите на икономическото развитие, а моралните направо потъпкват, че формират нова, различна икономическа и социална действителност, която е в някаква мяра дехуманизираща и чак антихуманна. Един пресен пример и лесен за асимилиране пример, надявам се, е случващото се във Франция, не защото неудовлетвореността на народа доведе до масови протести, макар това да е най-важният момент, всъщност, а защото предприетите от президента Макрон мерки открояват една чудовищна аномалия. Президентът на Френската република, притиснат от събитията, не само се отказа от увеличението на данъците и намери начин да намали цените на бензина, но увеличи минималната пенсия на 2000 евро и притури към всяка заплата по 100 евро, за да успокои народното недоволство, като изтъкна нарочно, че разходите са за сметка на бюджета и работодателите няма да бъдат натоварени с нови тегоби. И  срещна неразбиране, въпреки извънредните и смислени мерки, срещна недоволство, протестиращите говорят за полумерки, за неуместна демагогия и популизъм, за хвърляне на прах в очите. А, какво, питам се, на фона на случващото се във Франция, тази обетована земя на демокрацията, да кажем ние с гайдите, както духовито се изразяваше Радичков, които се опитваме да превърнем буренясалата от предразсъдъци и скудоумие нашенска мерия в благодатна земя на демокрацията?!…

Как бихме го постигнали? – това, всъщност, е въпросът. И кога? Съвсем уместен е, щом ако се намери наш държавник да ни одари, Бог знае кога и как, с невижданото и чак немислимо чудо да притури по 100 евро към оскъдните ни заплати и направо мизерни пенсии, целият български народ направо ще вие от възторг. То ще е невероятен всенароден празник, то ще е небивала радост, макар че не е нещо повече от демагогия и популизъм, ако погледнем сериозно на проблема, щом разликата в стандарта ни с французите ще си остане, т. е. пак ще е десет пъти. И дори не десет, а двадесет, защото у нас има пенсии от 200 лева, а най-малката пенсия там ще е 2000 евро! Ето, и нашето недоволство най-сетне се събуди, ето, и ние протестираме вече, но за какво и докога, знаем ли ние, разбираме ли, че незавидното ни дередже се дължи не толкова на ориенталската ни опърничавост и неумението да работим здраво, както ни уверяват, колкото на  гьонсулатлъка на нашите управници, пък и на Брюкселските чиновници. Защото може да се намери, разбира се, икономически механизъм или финансов инструмент, който да насочи милиардите от Европейските фондове тъй, че наместо да облагодетелстват малцина да донесат благоденствие на мнозина. И най-елементарното, профанско допускане, да речем, е, че би могло тези милиарди да се разпределят някоя и друга година на калпак, за да повдигнат, изкуствено и напук на политикономията, жизнения стандарт на населението, да съкратят някак разликата между напредналите и най-изостаналите страни в Европейския съюз. Напук на политикономията, казвам, защото е абсурдно да лекуваме една аномалия с друга аномалия, но нека не забравяме, че сегашната аномалия я има, защото нещо е свършено или несвършено, пак напук на политикономията. И не е трудно да се посочи отново лесния пример, щом в Брюксел се досещат, вероятно, че реално развитие на производителните сили и действителен ръст на брутният вътрешен продукт може да се постигне само ако се усъвършенстват производствените отношения, като се увеличат покупателните възможности на населението, да речем, но не правят нищо, за да постигнем нормално развитие. А що се отнася до родните политически думбази, те нехаят и за политикономията, и за народа, пак ще кажа, заради некомпетентността си, заради гьонсуратлъка си, или и заради двете, щом десетилетия дрънкат колко загрижени са за малкия и среден бизнес, да речем, а направо го съсипаха…

Наивната политикономия, ако я съотнесем към родните несъразмерности, не е толкова наивна и изглежда чак спасителна, продуктивна и свръхпродуктивна, щом се пилеят не само Еврофондовете, но непрестанно се сключват договори за нови заеми и външният ни дълг непрестанно расте, без да расте благосъстоянието на населението, а ръстът на производството, ако го има, се постига не благодарение на управниците, а въпреки тях. Отново най-елементарно и най-профански бихме могли да допуснем, че е съвсем уместно да се сключи заем, международен договор, под надзора на Европейския съюз, за да се вдигнат изкуствено заплатите и пенсиите тъй, че разликата в жизнения стандарт между държавите в съюза да е не десет пъти, а осем, да речем, което ще е премного за мизерстващия ни народ. Друг въпрос е, че Европейският съюз може да задължи нескопосните ни държавници, което също е проблем политикономически, да осъществят по-ефективна данъчна реформа, за да увеличат приходите и социалните фондове. И трети въпрос е, че наместо да се дават милиони от Европейския съюз, от Сорос и Бог знае от кого още на разните НПО-та и Бог знае на кого, за да се пропагандират обречени на неуспех начинания като Истанбулската конвенция, биха могли да се дават за повдигане на жизнения стандарт в бившите социалистически страни. Наивната политикономия, ако не друго, би могла да провокира смислени реформи, много и различни реформи, които да доведат до действителен икономически растеж и до реални социални постижения…

Наивната политикономия, ще кажа накрая, не е дотам наивна, ако насочва народното недоволство, ако отваря очите на хората, ако ги учи какво да искат и колко да искат, ако им помага да постигнат благоденствието си…

About the Author :

Leave a reply