Коментарът на Любомир Котев: Криворазбраната демокрация

kotev 15Не знам колко пъти вече съм го употребил това заглавие, но няма какво друго да направя, щом не ми хрумва нищо, което да отразява по-добре, по-образно и категорично несъразмерностите на раздърпаната и опошлена, нашенска демокрация. Идеята за власт на народа, от народа, в която единствено народът дава някому власт и пак народът я превръща в добра сила, като гарантира осъществяването и опазването и от поквара, чрез своите представители и конституционния ред, очевидно, е непроумяна от мнозина. Тоталитарният човек, затормозен от табутата, оковали окаяния му живот, навикнал да вегетира навично, е абсолютно неспособен, оказва се, да превъзмогне предразсъдъците на миналото и житейската инерция в обърканото време на прехода. Тоталитарният човек, колкото и невероятно да е, наместо да се възроди, е разколебан в посттоталитарния период, защото е съумял, което е още по-невероятно, да постигне някаква хармония в онова нехармонично време, а сега е раздвоен и безпомощен, лутащ се и несигурен. Властта за нашенеца не е реалност, не е нещо, което държи в ръцете си и дава на този, който му се вижда най-надежден, а абстракция, нещо неясно, непонятно, нещо извън живота ни, дар свише за молепсаните, избраниците, привилегированите, която им принадлежи по право. И те, тези овластени незнайно как щастливци, но абсолютно, непреодолимо, от Господа или друга, ако има такава, най-мощна, вселенска сила, само  имитират приличие, без да дават пет пари за мераците ни.

Правото в конституционната държава, всъщност, е народният вот, но се броят на пръсти българите, които са сигурни, че това действително е така, огромното мнозинство непоколебимо вярва, че някакви тъмни, задкулисни сили, подреждат всичко тъй, както им е угодно. Идеята за демокрация, убедени сме, е само параван, зад който се крият всесилните модератори, демагогска заблуда, която ни дава напразни очаквания, но не им пречи, да наредят света такъв, какъвто го искат. А изначалното ни, закономерно объркване, трябва да се отбележи, е още по-фатално, защото тъкмо това ни внушават задкулисните сили, които съществуват, разбира се, но не са незаобиколим фактор, не са магистър-диксит…

И родната, жалка журналистика, както забелязва още великият Ботев, всякога приглася нестройно на Черния оркестър, за да ни убеждава, че ще ни спасят от робството тъкмо тия, на които се ще да ни поробят. Новото робство, подменило комунистическото, ако имаш глава да мислиш и очи да видиш, не се отличава от старото, пък и от никое предишно, щом отново ни отнема изконните човешки свободи и ни превръща в заложници на подчертано антихуманни доктрини. Благородната, наглед, хуманна идея, да се дадат равни права, всякакви права, на различните, да се осигури свобода, пълна свобода, на хората с друга сексуална ориентация, всъщност, не е нито благородна, нито хуманна, щом отнема права на едно внушително мнозинство, за да ги делегира на едно незначително малцинство. Така наречената политическа толерантност, всъщност, е чудовищна нетолерантност, щом не зачита традициите и щенията на милионите, за да осигури абсурдни приоритети на шепа галеници, чийто претенции са антицивилизационни. Тъкмо така е, на прицел е християнската цивилизация, заради непомерните мераци на самозабравилата се неолиберална клика, не просто се пренебрегва моралният катехизис на християнството, а се налага, чрез декрети, ново законодателство, призвано да унищожи вековечния ред в Божия свят, установен от самия Бог.

Антихристът, от чието пришествие тъй се страхувахме, оказва се, е дошъл отдавна и вече разпердушинва Божия свят, като ни налага да вярваме, че е нормално да лишиш детето от майка, заради нечии перверзни прищевки, или да лишиш родителите от правото да възпитават децата си, както знаят и както трябва. Както знаят и както трябва, подчертавам, защото сме израснали от варвари до цивилизовани хора, благодарение на християнския морал, утаил се в обичайното право, претворил се в семейното възпитание и спомогнал за превръщането на песоглавеца в личност, благодарение на поощрението за добрите дела, но и на санкцията, когато грешиш. Но, ако споменавам всичко това, правя го, защото днешната, властваща все още доктрина, е грубо погазване, преди всичко, на демократичните свободи. Краят на историята, който не дочакахме, слава Богу, трябваше да означава и край на семейството, разбиване на най-малката, но и най-устойчива, най-непревземаема клетка на обществото, опазваща идентичността, морала и традициите, които всякога са спасявали всекиго от всякакви посегателства. Краят на историята трябваше да наложи, да установи нов, железен ред, подчинен на една партия или клика, световен властелин, която излъчва всемирния вожд, Господарят на новия свят, едничкият и вечен хегемон, чиято власт е абсолютна и непреходна.

Това е една затрогваща утопия, разбира се, съчинена от болни мозъци или недообразовани хора, щом не зачита и лековато пренебрегва основните диалектически закони, щом не знае или не иска да знае, че на всяко действие има равно по сила противодействие. Така или иначе, фантазията на знаменития Оруел е бедна, за да измисли чак такъв, толкова мащабен, всеобхватен и вечен, направо галактически тоталитаризъм, според който една клика и нейния вожд ще властват всякога над всички. А наистина бедната фантазия на жалката родна журналистика е направо безпомощна, ако трябва да проникне някак в противоречията и закономерностите на обърканото ни време…

Аз, ако говорим сериозно, така и не разбрах никога, кога некомпетентността и малоумието, кога хитруването и гьонсуратлъка на платените клакьори, изживяващи се като анализатори и прорицатели, обезсилва, обезобразява, опошлява и без това слабата и пошла, домашна журналистика. Факт е обаче, още един тъжен факт от родната действителност, че медиите ни са неспособни и да обхванат, и да обяснят случващото се, че не искат или не могат да вникнат в процесите, че без да щат или нарочно лансират заблуди. Нашата журналистика, наместо да е актуално творчество, подтичва немощно подир времето, а често е направо извън времето, обсебена от предразсъдъци, глупост и отживелици, та затова и не иска, и не може да разтълкува най-прозрачните, елементарните истини за демокрацията. Още по-малко може или иска да опази демокрацията, разбира се, та затова е тя и криворазбрана, и недоразвита, и направо несъстояла се. А най-куриозното е, че и малкото, което сме постигнали с неистови усилия, наместо да съхраним, да развием, се мъчим да разбием, да разпилеем, заради нездравите мераци на домашната клика и домашния вожд, или просто от скудоумие.

Поредният красноречив пример за неадекватността на родната журналистика или за патологичното хитруване на най-видните и, или поне най-озвучени представители, е политическата гюрултия от последните дни. Говоря за неадекватност и патологични реакции, защото и най-неукият, пък и най-преданият, би трябвало да разбират, все пак, че е минало времето, когато трябва да се надяваме на една партия и един вожд, че е нелепо да вярваме, че такъв политически модел е продуктивен, че е шизофренично да следваме сляпо любимата партия и любимият вожд, а съвсем налудничаво да си въобразяваме, че са непогрешими и непреодолими. И еуфорията, и истерията, насилени или искрени, обхванали най-видните и най-кресливи защитници на властващата партия, бяха съвсем неуместни, направо смешни, щом политическата логика сочеше най-категорично, че единственият шанс на БСП е да запази най-успешния си лидер от последните десетилетия. Говоря за неадекватност и патологични реакции, защото тази логика бе подмината, защото глашатаите на единствената партия и единствения вожд, досущ като лудите, приемаха желаното за действителност и пропагандираха преждевременно и глупашки мераците си, нехаейки че зачеркват демокрацията.

Опозицията, добра или лоша, каквато и да е тя, е нужна, разбира се, ако искаме да опазим демокрацията, ако не желаем да се върнем във времето, по което май мнозина носталгират, докато лицемерно го заклеймяват. Друг въпрос е доколко сегашното статукво, отдавна компрометираният двуполюсен модел с неизбежния, единствен балансьор, е най-удачен за процъфтяването на родната демокрация. Далеч по-добре ще е, разбира се, ако се разбие някак монопола на партиите-гиганти, които са анахронизъм, олицетворяващ отминалото време, които Стефан Софиянски справедливо назова БКП-1 и БКП-2. Отдавна, много отдавна, нашите партии трябваше да се превърнат в модерни партии, които да разчитат на идеи и изпълнени обещания, а не на членска маса, която гони келепира и на лумпенизиран електорат. Това обаче не се случва, тъкмо заради глупостта и предразсъдъците, пък и заради продажничеството на кресливите, така наречени журналисти, които наместо да отварят очите на хората, се мъчат да ни видиотят. Нашата демокрация, ще кажа накрая, ще си остане криворазбрана и несъстояла се демокрация, докато така наречените медии и така наречените журналисти, не разберат, че четвърта власт не угодничи пред властта, каквато и да е тя, а пази демокрацията от властта и всякакви попълзновения…

About the Author :

Leave a reply