Коментарът на Любомир Котев: Ден за прошка

kotev1qЗапитах се в навечерието на големия християнски празник Сирни Заговезни дали сме способни  наистина да прощаваме, кога прощаваме, кому прощаваме, защо прощаваме? Или, ако сме неспособни, защо се преструваме, че прощаваме някому нещо, че сме забравили, преглътнали незаслужената или заслужена обида, незаконното или законно пренебрежение, неволната или злоумишлена лъжа? Запитах се инерцията ли ни движи, порочният навик, нашенското притворство, или необходимостта да пречистим душите си, да пропъдим, поне за миг, в тържествения, ритуалния час, злобата и завистта? Затиснат, потиснат бях от куп въпроси, все драматични, ако действително те вълнуват, защото съзнавах колко противоречив и объркан е днешният българин, колко безпомощен е в разделения и разединен наш свят, колко раздвоен е, когато трябва да направи своя екзистенциален избор. Питах се дали наистина вярваме в чудото, в очистването и възвисяването на душите си, или само се преструваме на православни християни, които пазят, опазват, по-скоро подсъзнателно, отколкото съзнателно, спасителната традиция.

Нямаше как другояче да е, щом виждам, щом наблюдавам вече десетилетия, как възраждането на поруганите и забранявани християнски празници, става все по-осезаемо, става все по-тържествено, но е някак показно или навично и не постига сякаш голямата цел. Ние не се стремим към очистване, към възвисяване и опазването на ритуала, наместо да ни даде мъдрост и християнско смирение, се превръща в странен, нашенски панаир на суетата. Или на наглостта може би, щом сигурно има сред нас такива, които си въобразяват, че съблюдаването на ритуала, тържественият жест, насиленото, моментно примирение е предостатъчно, за да получат прошка за безчислените си безчинства, да им простят отведнъж и безвъзвратно всички мерзости, да е отново великодушен и всеопрощаващ Господ. Погледнат отстрани, погледнат повърхностно, ритуалът е тъкмо такъв: младите целуват ръка на старите и искат прошка за прегрешенията си, а старите мъдро отсъждат, че Господ е добър и ще прости всичко всекиму…

Велик е Бог и справедлив, извън всяко съмнение е, но способни ли сме ние да проумеем величието и справедливостта, способни и сме да досегнем някак, да се доближим, ако не до непостижимото, до божественото съвършенство, то поне до мъдростта на човека. Вярваме ли, поне мъничко, в заветите на Сина Божий, стремим ли се, ако не друго, да спазваме поне златното му правило, т.е да не причиняваме никому това,  което не искаме да се случи на нас, или да съблюдаваме простичкият, понятният кодекс на християнството, Десетте Божи Заповеди, дето са прословути, но непроумени от мнозина. И откъде у нас, ако сме недорасли да бъдем цивилизовани християни, иде това незаконно, противоестествено, абсурдно желание да търсим и получаваме непременно прошката, която не сме заслужили? Ние, повечето от нас, такава е тъжната истина, сме забравили или нивга не проумели, че Синът Божий е и Син человечески, че е едничкият, абсолютният еталон за съвършенство, че нашият живот ще има смисъл, ще е плодотворен, само когато се стремим към непрестанно самоусъвършенстване, само като се стремим към Истината, едничката, Божията правда.

Ние, наместо да се поучим от по-мъдрите от нас, им се присмиваме, ние имаме своя мярка за нещата и самовлюбено обявяваме своята истина, нехаейки че Истината е една, единствена. Ние не си даваме сметка за още куп съществени зависимости, а още Аристотел е знаел, че Красотата е невъзможна, ако не върви редом с Истината и Добротата. У нас, това е поредният домашен парадокс, изобилстват писателите, въобразяващи си, че Красотата е постижима без Истината и дори въпреки Истината, не защото всичко е относително, а защото тъй им е удобно. Тези уж духовни хора, изживяващи се като творци, не само са забравили, че Творецът е един, но никога не са знаели какви са заветите му и всякога са обслужвали безпринципно една или друга доктрина, една или друга, по-голяма или по-малка лъжа. Те са продали, в буквалния смисъл, душите си на Дявола, заради жалката си суета, заради мерака да бъдат почитани от силните на деня, те слугуват на всяка власт, каквато и да е тя, те ненавиждат и Истината, и Добротата, и Красотата, на която уж са се посветили, заради угризенията на съвестта, ако все още не са пропаднали нацяло. Хладният цинизъм на премислените им, но неспастрени жестове превръща Красотата в нейната противоположност, колкото и възвишени наглед да са, колкото и смислени да изглеждат, колкото и напудрени да са думите в злощастните им произведения, те са по-сполучена или по-несполучена лъжа. И винаги, това е най-тъжното, са опозиция на Добротата, защото е невъзможно да си конструктивен и продуктивен, да си облагородяващ, да си полезен, ако се облягаш на лъжата, защото са глупост възвишената и благородната лъжа. Нашите книги най-често са естетически недоносчета, тъкмо заради неспособността да постигнем триединството от Красота, Истина и Доброта, нашите внушения не вълнуват, не предизвикват гняв или състрадание, а често са и безнравствени. Кшищов Зануси, големият, световноизвестният полски режисьор казва, че учи студентите си да съблюдават, преди всичко, единството от Красота, Истина и Доброта. Нас не е имало кой да ни научи на тъй простите, но незаобиколими зависимости, а се боя, че е било и невъзможно да ни научат, като знам каква сила е Католическата църква в Полша и колко е разколебана нашата вяра в Православието…

Богомилството, заседнало в българската душа, нашият богомилски характер ни кара да търсим, почитаме, опазваме социалната правда, да се бунтуваме против държавата, ако е несправедлива, да знаем, че няма свобода, ако няма благоденствие за всички. И пак той, ако ни прави достойни някога, в нещо, ни превръща в недостойни друг път, щом се изродяват добрите идеи, щом упоритостта деградира до инат и опърничавост. Ние не знаем или не искаме да знаем, че не стига да измолиш прошка за провиненията си, че е нищо да получиш прошка, ако не израснеш, ако не превъзмогнеш маниите и глупостта си, меракът да се самопоказваш, самоизтъкваш, да речем, ако не си направил нищо, ама нищичко, което да заслужава обществено внимание. „Насран, ама на екран – това е българската мечта!” – обобщи иронично наскоро духовитият, талантлив и умен Камен Донев, който отдавна е проникнал в лабиринтите на националния ни характер. И очаквано беше да е вярно обобщението му, пък и провокиращо размисъл, но колцина се поучиха и ще спомогне ли то, за да се позасрамят мераклиите да се фукат за щяло и нещяло, когато трябва и когато е недопустимо, в социалната мрежа. Когато е недопустимо, казвам, защото има такива, които действително са били тук или там, които са си купили това или онова, но има и такива, които са снели пред пъстър афиш, изобразяващ екзотична дестинация, или мечтаната, чужда лимузина, които не са били никъде и нямат нищо, но пак се фукат. А друг въпрос е, че много от красавиците, дето наистина шетат из Дубай или Карибите са покрити с печална слава, че са я нечии държанки, я откровени проститутки. Каквито и да са, те се хвалят и има защо да го правят, защото нерадостното им битие на сексуални робини, предизвиква завист, не състрадание, а неистова завист.

Горе-долу същото се случва и с участието в безчислените риалити-формати, за които копнее маса народ и нехае, че може да се изложи направо неправдоподобно, да стане за кашмер, за посмешище. Аз, например, съм удивен, че в предаване като „Стани богат”, където би трябвало да участват умни и знаещи хора, гъмжи от несретници, които не само нищо не знаят, но са лишени и от способността за съждение. За мен е учудващо, поредният нашенски парадокс, че можем да превърнем предаването на умните и знаещите в парад на незнаещите, безкнижни, но амбициозни глупаци. Сигурен съм, че и тези хубостници, и хубостниците, дето са ги селектирали тъй небрежно, са длъжни да поискат прошка от българския народ, че ни се подиграват тъй неправдоподобно. Едва ли ще се случи подобно нещо в окаяното ни Отечество някога обаче и затова, прошка ще поискам аз!

Такъв е нашият знаят, че искаме или не, обиждаме мнозина, кога съвсем справедливо, кога несправедливо, но всякога мъчително, щом публичното опозоряване всякога е тежко. Тежко е то, дори когато не го съзнава този, дето е опозорен, дето шета глупашки на суетата си, дето не си дава сметка за неща, които умните разбират, докато лудите лудуват. Тежко е, знам, но знам и това, че съм длъжен да служа всякога на Красотата, Истината и Добротата, с които не случайно се занимавах толкова дълго, дори когато е неудобно някому и  тъкмо когато е неудобно на този, дето трябва да се освести. Но ден за прошка е и искам, въпреки всичко, прошка!…

About the Author :

Leave a reply