Коментарът на Любомир Котев: Гримасите на бездарника

КотевГримаси на бездарника аз наричам нелепите и чак абсурдни превъплъщения, неистовото желание да се нагодиш към конюнктурата, каквато и да е тя, странните, разсмиващи пируети на нескопосния танцьор, вживял се в ролята на маестро. Непосилна е тази роля, близко е до ума, за амбициозния нещастник, въобразил си, че с усилие на волята и умилкване пред силните на деня, ще досегне някак жадуваното съвършенство или поне ще излъже публиката.

Непосилна е, но когато нездравото чувство доминира над здравия разум, а обществените нрави подтикват към извратени жестове, бездарникът е с оправдано самочувствие, защото плува в свои води. И се стига до магически, до сюрреалистични превъплъщения, стига се до абсурда набеденият писател, доведеното дете на музите, да е по-интересен литературен персонаж от персонажите, които се напъва да създаде. Разглеждал съм внимателно соцгениите, подредени в Тихия кът на онова непрежалимо за снобите кафене, и съм бил удивен всякога от несъразмерните им жестове, от позьорството и брътвежите, от мнимото изящество с привкус на фолклор, от гърчещите се, негодуващи, съпротивляващи се на цитатчиците фрази. А цялата тази какофония, модерният, но не по мярка костюм, или впечатляващата, но чужда мисъл, която е обезсилена и обезобразена, опрофанена, защото е най-често недоразбрана, се трансформираше в така нареченото творчество. И се стигаше до парадокси, като онзи социалистически пасторал, наречен селска проза, в който нищо не беше на мястото си, щом окаяният текезесар бе супермен, а ужасяващият бит приласкаващ, щом отцеотстъпникът Павлик Морозов бе пример за мъжество, а краварката Дуся олицетворение на женствеността. Дискусии се организираха, спомням си, и по този повод, именно организираха, защото съвсем в унисон с темата се търсеше под вола теле, но никой не дръзна да каже, че странната социалистическа гротеска няма нищо общо с действителността.

Нямаше как другояче да е, щом така наречените произведения бяха дело на селяни, стъпили на паважа, сгушили се в кабинетите, възневидели, презряли родното битие, което идеализират в унисон с партийната повеля, което изкривяват, за да угодят на скудоумните, идеологически концепции. За тъй натрапчивите и тъй смущаващи безумия обаче дискусии нямаше, но поне вицове имаше, вицове, които обясняваха, че всяка крива линия, успоредна на Априлската линия, е права линия. Сега и вицове няма, ненужни са вицовете във време, когато всеки може да говори безнаказано, каквото си ще, но трябва да има май, щом безумията са пак на мястото си и пак са същите. Същите, ама досущ такива, каквито бяха, щом отново се робува на старите навици и ограниченото, пък и порочно мислене, на мерака да устроиш бита си, а не литературата. Литературите критици изчезнаха, но – о, чудо! – появиха се литературни експерти, които досущ като предходниците си, знаят прекрасно кое е правилно, но не знаят или не искат да знаят кое е хубаво. И това е гримаса на бездарието, дори само привидната, но и стряскаща метаморфоза, е показателна за чевръстото, но лишено от смисъл, външно, смешно и жалко, мнимо преобразяване на компрометираната институция. Удобното наглед прикритие обаче не спасява находчивите преобразователи, щом разчитат, преди всичко, на пустословието и брътвежа, на колкото категоричните, толкова неаргументирани констатации, напразно опитващи се да превърнат лилипута във великан.

Литературните критици, ако не друго, поне пишеха, оставяха документ за порочното време и порочната си същност, някои от тях и книги написаха, пък имаше и смислени книги понякога, а тези само дрънкат и, ако напишат нещо, то са шестнайсет реда в мрежата, призвани да узаконят безапелационно нечий измислен авторитет. И се въртят, роят около шестнадесетте реда славословия едно ято от дузина постгении, за повечето от които и ироничната квалификация е комплимент. Точно така е, щом не само аз не разбирам какво общо имат с постмодернизма нескопосните писания на обявените за посмодернисти твърде семпли, за да не река, съвсем безлични, препъващи се и в мисълта, и в думите писатели. Има, освен това, и друго едно недоразумение, всеки що-годе подготвен литератор, знае че постмодернизмът би трябвало да е опозиция на конвенционалните стилистични модели, да разбива познатата литературна структура, а в произведенията на домашните постмодернисти, в това число и на най-добрите, властва домашният синкретизъм, странното и безразборно понякога натрупване на сюжети, мотиви и идеи. Или, възторженото дрънкане за нова стилистика често е не друго, а нескопосен опит да се прикрие някак бездарието и чак малограмотността на автора, защото неспособността на съгласуваш изреченията, да речем, не е проблем на стила, а елементарна неграмотност. А да не говорим за неспособността да се изгради строен сюжет, отново обяснявана като домогване до нова, различна структура, след като е налице натрапваща се аморфност на сюжета, след като е очевидно, че писателската безпомощност, а не визионерството, е проблемът. Още един препъникамък за домораслите модернисти, според мен, са отчаяните им опити да изградят герой, който да е сюжетен стожер, съчленяването на претенциозните, но и трогателни словесни построения или недоразумения, призвани да олицетворяват човека.

Но най-трагично, като че ли, в така наречената постмодерна проза, е идейната мътилка, пълното отсъствие на идеи понякога, което ме кара да припомня популярната мисъл на Оскар Уайлд, че голямото изкуство, преди всичко, е борба на идеи. Аз нямам претенцията, че съм познавач на постмодернизма и всичко казано от мен, вероятно, е дискусионно, но не вярвам, че бележките ми ще накарат литературните експерти да напишат повече от дежурните шестнадесет реда, за да ме опровергаят, най-много някоя лаконична псувня да отнеса. Но къде са опонентите на лесните, скудоумни квалификации, кой, как и защо се противопоставя на набързо и лошо съчинената йерархия на ценностите, която ни пробутват, има ли опоненти, няма ли, и възможно ли е бездушие в духовната област?…

Нашите писателски разпри са безплодни и ненужни, защото не се съсредоточават върху действителните проблеми на националната литература, а са провокирани всякога от случаен инцидент, от нечие маниакално самолюбие или от поредния нагъл опит на кликата от угодници да натрапят на публиката удобното на властника безличие. Ние, за жалост, сме непоследователни и когато се опитваме да противостоим на кликата, ние често отричаме чуждото маниакално самолюбие, заради нашето маниакално самолюбие, водени сме от суета и предразсъдъци, от криворазбрано честолюбие, а не от естетическата съвест. И това е гримаса на бездарието, и това опорочава и без това опороченият живот на гилдията, и това ни отнема перспективата, ако я има и доколкото я има. Безсмислено е да се препираш дали е постмодернист Деян Енев, да речем, доколко е и защо не е, ако патосът ти, напразно похабените думи, имат прозрачната цел да възкресиш някак, да върнеш повяхналият ореол на Атанас Наковски, да речем. Или ако се води ялова, абсурдна дискусия, която трябва да докаже недоказуемото, наличието на социалистически реализъм, да речем, в най-хубавите книги на Емилиян Станев, като „Антихрист”, или в „Невръстни убийства” на Виктор Пасков, или в толкова други произведения, които така и не намериха правдива оценка.

Но гримаса на бездарието е и отказът от дискусия, нежеланието и неспособността да се детерминират верните координати на таланта на Георги Марков, да речем, или на друг актуален автор Защото е учудващо, че този наистина талантлив белетрист, отново е заложник на идеологическите, а не на естетическите тълкувания и, ако някога го хвалеха за най-слабата му книга, романа „Мъже”, то сега го хвалят за публицистичната „Задочни репортажи от България”, но пак подминаваме най-добрата „Жените на Варшава” и най-физиономичната „Портретът на моя двойник”. А да не говорим за по-задълбочен анализ, който да докаже, да покаже, къде е, в какво се изразява антикомунизмът в драмата „Комунисти”, да речем, защо са я снели някога от сцената. И за модерната поезия е нужен такъв разговор, истинска, сериозна дискусия, която да докаже, да покаже, кое е автентично в нея, кое е инвенция и кое словотворчество, пък и кое е случена или неслучена имитация, кое е ненужно и несръчно подражание. Защото подражателността е и очевидна, и абсурдна, щом са налице нашенски, закъснели и нескопосни интерпретации на епатажите от модерната някога, по време на хипиз-вълната, американска поезия, или възраждане на модерните, още по-отдавна, пролет-култовски тенденции, онази странна амалгама, замесена от комунизъм и авангардизъм. А проблемът тук е, не да търсим възможното или невъзможно сходство между Ани Илков и Лангстън Хюз, да речем, или между Владимир Маяковски и Пламен Дойнов, а да видим ражда ли се наистина нещо ново, различно, обогатява ли се литературата ни, или се въртим като спънат кон около дяволското хороигрище на нашенските мании и приумици, както всякога. Защото, всеизвестна истина е, че колкото чевръстите, толкова и бездарни имитации, не са нещо ново за литературата ни, защото мнозина, видяхме, забъркаха набързо по едно нашенско Макондо, без да досегнат някак великолепието на вълшебника Маркес…

Гримасите на бездарника, длъжни сме да се примирим с неприятната истина, не са на този или онзи, а белег на националната литература, аномалия, присъща на всеки от нас, вкоренила се в душите ни, щом сме неспособни да я изличим, или що-годе свястно да и се противопоставим…

 

About the Author :

Leave a reply