Коледните празници – между стреса и тишината на святата нощ

15673327_303До скоро нищо не разбирах, когато ми заговореха, или по-скоро четях за стреса покрай коледните празници. Колкото повече вървя напред през живота, а и очевидно предпразничните стрес фактори успоредно растат покрай нас, все по-ясно ми става за какво иде реч. Много американизация настъпи в животът ни. Още от края на ноември от телевизора ни облъчват как трябва да купуваме, купуваме и пак да купуваме подаръци, иначе светът ще се срине. Да-а-а, търговията трябва да върви и ранното разпалване на огъня плюс непрекъснатото му подклаждане е част от сценария.

„Кока кола“ ни натрапва един захаросан старец с червен нос, който всяка година в различни умилителни сюжети и накрая задължително надига шише с напитката, чиято рецепта била дълбока тайна. „Джъмбо“ развива историята на мистър Скруч и подаръците, които въпреки стиснатия старец стигат до всеки в коледната утрин. „Милка“ ни показва момченце, което всеки ден вади бонбон от картонения си календар – скоро научих, че това била типична френска коледна традиция, ама кой да ти каже… За мен си е „Милка“-реклама. Та така – видиотяването през синия екран и натрапващите се рекламни блокове върви с  пълна сила – не само преди Коледа, целогодишно, разбира се, сега е тематично издържано.

Но на предпразничния стрес вече е навита пружината и колкото и да се съпротивляваш, неизбежно се оказваш завихрен, а часовниковият механизъм е навит. И той отчита, например, че заплата и евентуални бонуси ще получиш в последните дни преди празниците, а преди това трябва да си купил „проклетите“ подаръци. Нарочно използвам тази дума за нещо, което би трябвало да е прекрасно – ситуацията става изнервяща, понеже времето и  финансовите параметри притискат, купуването им се изражда в задължение и накрая грабваш каквото можеш, за да няма обидени.

Стресът расте с нервното броене, за кой ли път, на нечетните постни гозби за Бъдни вечер, лудото готвене за Коледа, пък скоро идва и новогодишната трапеза… Празниците се превръщат в един голям хранителен маратон и преяждане. Всъщност умираме си да спазваме точно тази част на традицията, свързана с храната – нечетните яденета, постното, неразтребването на масата до сутринта… После идват празничните манджи, баницата с късмети, ако сме прихванали от европейските ценности ще добавим и някои джиндифилови сладки, щолен или панетоне според това кое от коя кухня идва. Но така или иначе храната е големият център на нашето празнуване.

А между впрочем най-близо до идеята на коледните празници сред това, което се случва редовно, като че ли успяват да стигнат детските концерти по това време. Те винаги се радват на премного публика от майки, бащи, баби и дядовци. Умилението, радостта, обичта струят, изразени дори чрез самоотвержено снимане с телефоните. Те са събирателна точка на приемственост, оптимизъм, среща на поколенията, а и на традициите… Има светлина.

Иначе отвсякъде ни учат как да украсим дома си и трапезата, каква музика да изберем предварително, че да ни е лесно, неизбежното шетане, пък и да изглеждаме добре… Голямата тупурдия и умората след това често ни оставят по-уморени след празника, отколкото сме били преди него.

А песента за тихата, за святата нощ носи толкова различна атмосфера от това, което се случва наоколо. Звучи ми почти като призив за медитация, макар да не знам какво точно означава това, но според моето разбиране е нещо като вглеждане в себе си, търсене на хармония, равновесие. Сигурно в известен смисъл подобно сравнение е кощунствено, но тишината, светостта, чудото от раждането на Божия син, оповестил любовта и прошката като най-висша ценност, са все неща толкова далече от суетата, суматохата, преяждането, подаръчната материалност…

Знам – подаръкът е израз на обич, трапезата – на грижа към близките и почит към празника, украсата – създава атмосфера. Не е важно да сме перфектни, а истински и най-вече –  благодарни за това, което имаме. Преди време един свещеник ми каза: хората (имаше пред вид конкретно нашите съграждани) идват в храма само, за да искат нещо от Бог, никога да благодарят за онова, което им е дал. Май това е хапчето против човешкото недоволство или нещастност в живота – благодарност. Ако се замислим – винаги има за какво да благодарим, дори списъкът може да се окаже изненадващо дълъг, стига да отделим истински важното от маловажното.

Светлана Чамова

 

 

 

About the Author :

Leave a reply