Като режисьор избирам пиеси, в които всяка една от ролите ми е „вкусна”

tumblr_inline_ndoo7mnNBC1sxxu4jАтанас Атанасов, режисьор на новата постановка „Щъркели на кръстопът”:

Атанас Атанасов е роден на 15.09.1955 г. През 1980 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Александър Стоянов. Бил е актьор в Сливенския театър, в Театър „Българска армия” и в Народния театър, от 2001 г. е актьор на свободна практика. От 1991 г. преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, от 2002 г. е професор. Последната му най-популярна роля е в сериала „Четвърта власт”. 

 

-Защо решихте да поставите точно пиесата „Писмата” на Никола Русев?
- Цялата история е изключително интересна. Всъщност този текст се поставя за пръв път в България на сцена. По „Писмата” е правен известният филм „Щурец в ухото” от Георги Стоянов преди години. Един много добър български филм. Струва ми се, в цялата тази история има много неща, които са изключително съвременни, те докосват, те са разказани с чувство за хумор и с болка към героите. Всъщност става въпрос за две момчета, които тръгват към града да търсят работа на автостоп, застават на едно кръстовище, под едно дърво и започват да чакат някой да ги вземе. Разбира се, аз съм направил една редакция по текста и ние минаваме през четирите сезона – пролет, лято, есен, зима. Във всеки един от сезоните, докато те чакат, идва някой, минава покрай това кръстовище, покрай това дърво, което е окачено с писма. Идват хора от съседното село, оставят писмо. Този, за когото е предназначено писмото идва, взема го, прочита го, остава отговор. Всеки от тези, които минават, разказват своята собствена история, която има допирни точки с биографиите на тези две момчета и по някакъв начин запълва дните, сезоните, през които те остават тука. Тази история много прилича, разбира се, в един много народопсихологически контекст на „В очакване на Годо”, където си седят Естрагон и Владимир, чакат нещо да се случи, да дойде Годо, а той не идва. Така и тези момчета минават през различни периоди, в които се чудят да тръгнат ли, да не тръгнат ли, ако отидат, какво ще стане там, какво очакват от мястото, на което ще отидат. Как възприемат историята, която разказва тука дамата, която идва, за нейното момиче. Каква е пък историята на шофьора, който спира и който търси баджанака си. Каква е историята на този, който бяга, за да не го настигне един, който има име като неговото. Това е изключително интересна история. Аз наистина се се учудвам, че тази пиеса не е поставяна досега на българска сцена.
- Трудно ли ви беше почти 40 години след написването й да я адаптирате, или смятате, че тя е имала толкова съвременни послания, които звучат актуално и днес?
- Като казвам съвременна, аз имам предвид изключително човешка. Във всяка една от историите има нещо, което ние сме преживели, или бихме искали да преживеем. В този смисъл тука няма някакви политически елементи, просто две момчета, които искат да имат по-добър живот. Миналото ги свързва със селото, с родния дом, с майката, с детството, новият град – с неизвестното. Единият си носи акордеона и се надява по някакъв начин и чрез него да успее да си намери работа. Наистина няма никакви политически елементи, има по-скоро едни образи, едни биографии, едни персонажи, които дават възможност да има много нюанси чисто народопсихологически. Постановката е за мечтите, за чувството за хумор. Чувството за хумор, според мен е изключително характерно за българина и в най-тежките моменти, които не са споменати в пиесата (кризи, социални, политически и в такива граничещи ситуации като очакването на нещо да се случи) точно чувството му за хумор го е спасявало.
- Това ли е и посланието на пиесата?
- Зрителите по някакъв начин би трябвало да се идентифицират с проблемите или с онова, което се случва. Те би трябвало да се забавляват, защото наистина има много интересни персонажи. Ние сме изключително атрактивни хора българите, героите също са много атрактивни хора и в същото време да усетят някак си, да намерят и себе си в мечтите на героите. Разбира се, пиесата завършва с въпроси и ми се струва, че тези въпроси трябва да са отправна точка към онова, с което зрителят ще излезе. Той може би ще се запита докъде съм дошъл, сега къде стоя, на какъв кръстопът съм аз, моят личен кръстопът, накъде съм тръгнал, ще го постигна ли, няма ли да го постигна. Да прекара важните мигове от живота си и да си даде равносметка, направил ли съм нещо, не съм ли направил, време ли е вече да го направя. Какво трябва да променя, с какво трябва да се примиря, срещу какво трябва да се бунтувам? Но пак казвам, тук социалната среда не съществува, тук е едно безвремие – четири сезона, кръстопът и две момчета, които чакат.
- И мечтаят?
- Да разбира се, мечтаят и последната реплика на пиесата, минавайки през четирите сезона с въпросите какво става и какво видя, последният отговор е – видях как щъркел хвана жаба. Знаете ли, като пътувам и като видя щъркел, някак си това ме връща в детството, в ония най-добри години, където е имало мечти, години, в които си се надявал, че ще успееш да ги постигнеш. Мечти, които те карат да имаш мотивация в този живот, да се движиш нанякъде. Така че тези момчета и всички останали герои, те се движат, стоейки на едно място, те се движат, придвижват се към някаква своя мечта. Така че посланието е зрителят някак си да формулира мечтата си. Ако всеки един от зрителите по някакъв начин след спектакъла казва да това е всъщност моята мечта и тръгне към нея, това вече е някакъв шанс той да я постигне.
- Това отново е пиеса, която за пръв път поставяте на българска сцена, пръв бяхте и с пиесата „Бурунданга” в Пловдив. Имате някакъв стремеж да сте първи, или държите на това да няма друга трактовка на пиесата, по която работите като режисьор?
- Не, просто така е станало, защото съм попаднал на интересни пиеси. По-скоро аз, когато избирам пиеса да поставям като режисьор, избирам такива пиеси, в които всяка една от ролите ми е „вкусна”. Аз по професия съм актьор, всяка една от ролите като актьор аз бих искал да изиграя. Това е такава пиеса. Тук всяка една от ролите за мен е изключително „вкусна” и изключително предизвикателна. Аз вече не мога да изиграя едно от двете момчета, на друга възраст съм, но по някакъв начин, репетирайки тук, аз ги изигравам и тези роли.
- Прилагате актьорски подход към режисьорската професия?
- Аз мисля, че по принцип режисьорът трябва да се грижи за актьорите, защото всъщност те са неговият материал, а не трябва да изхожда от някакви свои лични амбиции тази пиеса ми харесва , искам да я направя. Трябва да има грижа за актьора. Струва ми се, че има някаква разлика между актьора, който се занимава с режисура, той знае душевността на актьора и не използва актьора като някаква функция. Той може да разбере актьора, да изкара онези механизми, с които може да отключи най-добре дарбата, която има, способностите му, да бъдеш ласкав към актьора. И понеже аз има моменти, в които съм изисквал такива неща от режисьора, без да съм ги казвал, разбира се, мисля, че разбирам добре актьорите и имам някаква стратегия спрямо работата си с тях. Надявам се, че е така.
- За втори път сте в Ямболския театър – веднъж като актьор в „Бурунданга”, сега като режисьор. Харесва ли ви работата с театъра? Това ли е печелившата формула за привличане на публика – с интересни гостуващи актьори и режисьори?
- Различни са пътищата. Аз мисля, че каквото и да направим с тази постановка, ние не може изведнъж да предизвикаме бум в града, да привлечем изведнъж публиката. Публиката се възпитава много години. Това е една стратегия, която трябва да бъде заложена от ръководството на театъра, от онези служби в общината, които се грижат за културата в града. Това е средата, в която живеят тези хора. Струва ми се, че не може да се подхожда към всеки регион в България с една мярка. Докато работих тук като актьор, усетих спецификата на хората. Аз съм бил и войник в този район, бил съм и в Сливенския театър. Мисля, че това е една пиеса, която изключително много е подходяща за този град. Град, който се обезлюдява, по мое мнение. Град, в който като че ли вече няма толкова работни места. Вчера минавах край училище и видях огромни тълпи ученици и се замислих колко от тези деца ще останат в този град. Така че струва ми се съм избрал онази пиеса, която ще бъде интересна за зрителите точно в този град. Мисля, че това е сцената в България, на която точно тази пиеса трябва да се постави. Или поне в градове от ранга на Ямбол – такива, които смаляват населението си, в които младите вероятно нямат толкова шансове и са устремени към Пловдив, Стара Загора, Бургас, София. Тръгнали са с едно куфарче, с китарата, с акордеона и мечтите си, за да извоюват нови пространства, за да могат да оцелеят, духът им да оцелее.
- Оптимист ли сте за театъра, особено след реформата?
- Разбира се, че съм оптимист, но реформа не е имало, да не се лъжем. Театърът си има публика, поне в големите градове. За съжаление Ямбол не е голям град, тук представленията не издържат толкова, колкото би трябвало. Това е също въпрос на култивиране на публиката, стратегия по отношение на публиката. Когато актьорите играят и сезонът е лято на сцената, а в залата е 3 градуса. Когато публиката идва, въпреки студа в залата, и стои облечена, за да види пиесата. Даже се чудя какво кара публиката да дойде? Щом идват, значи имат желание за театър. Защо не направим театъра по уютно място? От кого зависи това? Какви са съображенията? Какви са условностите, които пречат на органите на общинско, на областно ниво да се погрижат за един от малкото културни институти в този град. Актьорите работят въпреки всичко, публиката идва въпреки всичко, театърът продължава да съществува, слава Богу, има прекрасен състав и ръководство. Следователно театърът съществува и аз съм оптимист в този смисъл. Но защо трябва да се работи въпреки всичко с цената на болката, че мен просто ме не забелязват, че ме има. Публиката ни забелязва, някой друг не ни забелязва и това е тъжното. И минава така, пролет и лято, есен зима и товя място продължава да е топло от април до октомври, от ноември до март тук е 3 градуса. Как работят тези хора….

Интервю
на Диана Иванова

About the Author :

Leave a reply