Интервю с писателя и главен редактор на „НЕделник” Любомир Котев: “Сезонът на наградите”

5- През тази година получихте националната литературна награда „Захарий Стоянов”, а вестник „НЕделник” получи наградата на „Глобални библиотеки”. Как се чувствате след толкова успехи?

- Наградата за доброто дело, казва Сенека, е в това, че си го извършил! Всичко останало е: суета на суетите! Е, повечето от нас, за жалост, са тщеславни грешници, та суетата ни, нечовешката суета, би могла да е градивна сила, наместо порок. Тъкмо суетливостта, като че ли, предопределя проекцията на повечето от така наречените  т в о р ц и , които най-често не надскачат нескопосния имитатор, а понякога са болезнено вманиачени. Опитвал съм се да победя вродената си суета всякога. И отдавна, много отдавна, ако се радвам от сърце на всяка от наградите си, всякога съм и малко притеснен. Наградата за мен е удовлетворение, но и стъпка напред, нагоре, още усилия в този самотен занаят, наградата задължава, тя е отговорност и тегоба. Инак, тази точно награда ме зарадва извънредно, защото носи името на конгениалния Захарий Стоянов, великият революционер и държавник, невероятният публицист и писател, светлата личност, озарила българския небосклон. Голяма чест е да си удостоен с такава награда. А що се отнася до другата награда, заслугата е по-скоро ваша, отколкото моя, защото е публична тайна, че през последните години почти не се занимавам с вестника. Така или иначе, наградата е заслужена, защото ние работим отдавна за популялизирането на книгата и четенето, съвместно с библиотеката. Слава Богу, че свършената добра работа е оценена по достойнство, че вече се мисли по-мащабно как да върнем помръкналия авторитет на добрата, стара книга…

- Има ли това отношение към прословутата борба на Книжката с Мишката?

- Има, разбира се, борбата, която бе с предизвестен край, както ни убеждаваха, най-неочаквано се промени неузнаваемо и приключи изненадващо. Книжката, колкото и учудващо да е за някои, победи категорично Мишката! Шумна дискусия по проблема все още няма, подминаван е той някак тихомълком, очаква се някакъв обрат сякаш, но  реалността засега е такава. Известно е, по-паметливите знаят, че една стратегия на адептите  на новото знание и новите технологии ни уверяваше, че през 2016 година поне 70 процента от книгите ще са на електронен носител. Това не само не се случи, но се възроди позападналото книгопечатане. Въобще, хората са по-консервативни, оказва се, отколкото би могло да се предположи…

- Не е непременно недостатък консервативността в случая, нали?

- Не е, при това не само в този случай, тя често ни спасява от прибързаните увлечения, от глуповатото подтичване подир чуждата мода. Нещо повече, нашето нежелание, не неспособността, а нежеланието, да се нагодим по тертипа на другите, опазва не само националната ни идентичност, но и по-удобното битие. По-бедни сме, вярно, но и не се напъваме толкова, а и не сме загубили способността да се радваме, въпреки недоимъка. Нашата опърничавост, с в о е г л а в и е т о , както се изразява Антон Страшимиров, ни пристрастява към стародавните пороци, може би, но за сметка на това ни спасява от модерните. Аз и друг път съм казвал, че наркоманията, да речем, няма да я бъде тук, няма как да се случи сред народ от алкохолици. Ние сме наркомани от друг порядък, ние ядем, пием, пушим, веселим се със страшна сила, с повод и без повод, от радост и мъка, ние сме вечно пияни, ликуващи моабетчии. Току ни корят напоследък уж надрасналите родните реалности нашенчета за нашата назадничавост, но аз не съм убеден, че си струва да жертваме стила си на живот за каквото и да било…

- А ако цената е приобщаване към семейството на по-развитите държави?

-  Какво значи п р и о б щ а в а н е ? Нали сме в Европейския съюз, нали се сбъднаха мечтите ни. Сбъднаха ли се, аджеба, и какво дочакахме! Дали сме си мислили, че съдбата ни е отредила неблаговидната роля на бедния роднина от село, дали сме допускали, че ще сме най-окаяните в Европа. И къде е перспективата, която загубихме, как ще си я върнем? Като изпълняваме послушно директивите на по-богатите ли? Нужен ни е нов път, нужен ни е екзистенциален избор! И старите навици, като че ли, биха ни помогнали повече, отколкото новите политици, за да намерим верния път…

- Оставате си, очевидно е, народопсихологът, който вярва повече на народа си, отколкото на политиците му.

- Точно така, вярвам в несломимата сила на този народ, в неизчерпаемата му енергия, в способността му да възкръсва всякога сред пепелищата. И ми е безкрайно забавно да гледам как се надлъгва той с хитроватите политици, дето напразно се напъват да го превърнат в послушна, безропотна тълпа. Проблемът на нашите политици е, че не четат. Ако четяха, щяха да се замислят поне над магариите на историческия Бай Ганьо, щяха да схванат с каква чутовна сила е зареден той, колко страшен е, въпреки подвеждащата външност. Споменавам не случайно  м а г а р и и т е , а не позитивите на героя, олицетворяващ българщината, споменавам ги заради потенциалната енергия, заключена в тях. Всеки дефект, при определени обстоятелства би могъл да се преобразува в ефект, ние сме оцелявали не само покрай достойнствата си, но и покрай недостатъците си. Ако гърците ги съсипва салтанатя, забелязва още Иван Богоров, нас ни съсипва инатя! Така е, но пак инатя ни  и спасява. Англичаните наложиха езика си в колониална Америка, а и испанците го наложиха в Мексико, но турците не можаха. Турските кадии бяха принудени да учат български, за да могат да се оправят с опърничавите шопи, които категорично отказваха да говорят езика им. Нещо повече, не само не ни отучиха да пием вино турците, но ние тях научихме да пият, че и да се надлъгват с Аллах ги научихме. Понеже забранява Шериата да се пие вино, нашите османлии се изхитриха да го дробят с хляб и сърбат като чорба. С каквито се събереш, такъв ставаш!…

- Не сте се отказал, вижда се, и от заниманията си. Продължавате да мислите върху българския национален характер и да пишете своите народопсихологии.

- Продължавам, при мен това вече е начин на живот, каквото и да пиша, все българщината търся и все се изненадвам от многообразието и, пък и от неспособността ни да я обемем. Правя, без да ща, най-неочаквани открития, като това, да речем, че повечето българи не знаят къде се намира историческият Онгъл. Мнозинството е склонно да го търси нейде из Добруджа и дори в днешните ни предели, а той е на северния бряг на Дунав, в Бесарабия, между реките Днепър и Прут. От там, от село Бановка, е славният кавалерийски командир, генерал Иван Колев, който докато громи руските казаци, мечтае да съедини старото с новото отечество, защото помни, че България започва от Онгъла. Бях там, в родното село на генерала, но нямаше спомен за него. Вместо негов паметник, стърчеше огромен паметник на Ленин сред селото, само че това е друга история…А народопсихологиите, наистина, продължавам да ги пиша. Под печат е „Книга осма”, ще излезе всеки момент, а вече пиша и деветата…

- Стигнахме някак и до дежурния въпрос: Какво още пишете?

- Станах съавтор на една необичайна книга през тази година. Тодор Коруев направи литературна анкета с мен и това бе едно колкото неочаквано, толкова вълнуващо преживяване. Оказа се, че е  велико приключение опитът да разсъждаваш на глас, на всеослушание, за спотаения си, за интимния си живот. Забавно беше, но и някак смущаващо, радва ме тази книга, вярвам, че е смислена, но съм и малко притеснен, защото е връх на суетата все пак. Инак, пиша един цикъл разкази „Махалата”, който е пред завършване и продължавам да се мъча със „Записки върху Записките”. Започнах и една книга, която е своеобразно продължение на „Multa paucis” и е с работно заглавие „DubЪl” …

- Не скучаете, вижда се, имате своите обичайни и обичани занимания.

- Точно така, имам своите обичайни и обичани занимания, които всякога са ми пречели да скучая. Мене винаги ме е удивлявало това, че някой скучае. Абсурдно е за мен подобно състояние, щом е тъй необозрим и толкова цветен животът ни, щом все не ни стига време за едно или друго…

- Благодаря ви за това интервю и ви пожелавам нови успехи!

- И аз благодаря! А що се отнася до успехите, те идват, когато гонитбата им не е самоцел. Прави каквото трябва – казваше дядо ми, – пък да става каквото ще!…

About the Author :

Leave a reply