Илко Капелев – поет, публицист, писател: Над Българската армия се извърши погром, за това е моят роман…

Ilko1- Илко, как се чувстваш, след като около преди месец излезе новият ти, всъщност втори подред, роман „Postsсriptum. Убежище за роман“?

- Леко напрегнат съм в навечерието на премиерата, която ще се състои на 7 юни от 18 ч. в ХГ „Жорж Папазов“. Вече получих първите отзиви за книгата, които звучат добре. Смятам, че като цяло романът ще бъде приет нормално. В повествованието не съм постъпвал тенденциозно, не съм писал, за да се харесам някому. Пиша така, както умея. Засега има леко напрежение у мен, което, надявам се, след премиерата ще отпадне. Общо взето винаги е така… Напрежението идва от неизвестността как аудиторията ще посрещне книгата, как ще откликне. Впрочем една моя приятелка, столична журналистка, отиде онзи ден на Панаира на книгата в НДК. Отиде разбира се на щанда на издателство „Захарий Стоянов“. Но не намерила романа ми… Казали ѝ, че сутринта изнесли няколко бройки от книгата на Капелев, но били изкупени много бързо. Представяш ли си!? Това изпълни целият ми ден с радост.

- Добър знак, наистина. Трудно ли се пише роман на съвременна тема, защото авторите като че ли по-рядко се „обръщат“ към днешния ден?

- Няма как да не се докоснеш до днешния ден. Всекидневието ни е много динамично и не е възможно проблемите около теб да не те вълнуват. Конкретно на въпроса – смятам, че е лесно и отговорно. Лесно е, защото от писателя се изисква просто да вземе писалката, после да седне и да записва. Но от друга страна всеки писател си има своя стилистика. Аз може би съм повече подвластен на поетичната си стилистика. Защото, както може да се каже, поезията бе моята първа любов и тя до ден днешен не е излязла от сърцето ми. От друга страна – миналото. Разбира се, че се връщаме и към него, няма как да избягаме. Маркес казваше, че носталгията всъщност е най-силното вдъхновение на твореца. Носталгията по младостта, носталгията по миналото, носталгията по някакво място, където си бил… В теб напират силни струи… те трябва да избият някак.  Сигурно това е вдъхновението. При мен и идеята за „Сибирски дневник“, и много от искрите, от които са „лумвали“ стиховете ми, са породени от размишления върху моето минало.

- Романът ти е хем съвременен, хем отразява едно време с разнопосочни за него оценки – 70-те години на 20 век…

- Виж сега, става дума за българската армия. Един войник, както съм написал в книгата, „с безкомпромисен похват“ описва своите войнишки делници. Това беше едно наистина сурово време и аз типично в мой стил нито прибавям нещо от себе си, нито отнемам нещо, нито се опитвам да разкрася нещо. Искам да дам по-точна и ясна представа на ония, които ще прочетат книгата. Особено на ония млади хора, които, надявам се, ще се заинтересуват за онова време, в което ние живеехме. Би трябвало книгата да привлече интереса на двайсетгодишните момчета, които днес не служат. Сигурно ще им бъде интересно какво е било в казармата… Книгата би трябвало да привлече и интереса на малкото военнослужещи, които останаха в армията, на запасни офицери и сержанти, които отдавна не са по полигоните. За съжаление много неща днес политиците ги изкривяват, политизират ги.

- Кое те накара да „посегнеш“ към войнишката тематика?

- Знаеш ли, аз и днес продължавам да изразявам своите обществено-политически позиции във вестници и в сайтове, но в оперативен план не работя като журналист. Докато обаче все още бях във вестник „Делник“, в който работихме заедно и с теб, излязох със серия публицистични материали за армията, в която служех навремето. Някои от тях бяха истински очерци, есета…Това бе в навечерието на 2008 година, когато вече щяха да закриват наборната служба и много често ни обясняваха как ще бъде изградена една малка, но силна, мобилна, стегната, професионална армия. Още тогава знаех, че всичко това е обречено на неуспех, че всичко това е лъжа. .. След време реших, че, опирайки се на тия „задочни репортажи“, като при Георги Марков навремето, мога да напиша една художествена книга. Обаче в тази художествена книга има публицистична, автобиографична част. В голяма степен главните герои са събирателни образи. Разговарял съм с различни хора, имам изключително много познати, близки военни. Самият аз съм служил в сериозни, в тежки военни части – бях механик-водач на ракетна установка в Карлово. Там служих година и половина. Преди това завърших школа за механик-водач на танк в Асеновград, но мен и още един войник – Паралингов от Пловдив, ни направиха механик-водачи на ракетна установка. Те бяха по-стар модел, изтеглиха ги от границата край Петрич и ги установиха в Карлово. А на тяхно място поставиха съвременни образци. Казваха ни, че с установките, изтеглени от границата, мощта на танковата бригада се увеличава три пъти. Тези ракетни установки бяха от 60-те години, съветски модели, изградени на базата на плаващите танкове. Тежаха 16 тона, а истинският танк тежи около 36 тона. Тоест, никак не беше трудно да се преквалифицираме от механик-водачи на танк в механик водачи на ракетна установка…

- Доколко е автобиографичното в романа, макар ти да спомена, че има събирателни образи?

- Голяма част, особено първата, е автобиографична. Моите новобрански делници, а и не само те, са мои лични преживявания. Това е неизбежно, когато се пише подобна книга. И който я прочете, ще разбере основанията ми за това. Доста писатели постъпват по този начин.  Писателят цял живот пише една единствена книга, май че Иван Динков беше го казал някъде, не съм сигурен, та чак до своя край. Няма как иначе да бъде, всеки писател е излят по своему, има своя „форма“, свое „съдържание“. Ето, и „Сибирски дневник“, и „Postscriptum…“ са част от голямото съдържание на моята „единствена“ книга в живота ми…

- Би ли разтълкувал заглавието? „Постскриптум“ какво, това постскриптум след почти приключилата история на българската армия ли е?

- „Постскриптум“ е латинска дума. Преведено буквално означава „писано после“. Като си забравил нещо да напишеш,  го пишеш после, след основния текст. Това е постскриптум. Ето, ти си чела книгата и знаеш, че в един възрожденски градец се срещат мъж и жена. Жената е известна книгоиздателка, която поръчва на своя отдавнашен познат да напише книга за българската армия и т.н. И „писаното после“ започва, в повествованието има нов герой. То се води вече от Полин Коев – главният герой в книгата. Всичко това Полин го е преживял предварително, но го описва после, след въведението в книгата. В голяма степен заглавието е метафора.

- Помислих си да не е постскриптум за тази армия, която я е имало такава, каквато я описва и изживява героят Полин Коев, но вече я няма в оня образ, в  който е била някога. В момента ми хрумна…

- Днес армията почти я няма, за това доста мога да говоря. Служих в сериозни части и почти постоянно бяхме в балканите, при много трудни условия… В края на книгата съм изложил ето какви данни: в навечерието на Първата световна война ние сме имали 800-хилядна редовна армия – най-голямата в света на глава от населението. Не разбирам как онази не чак толкова богата България е издържала такава многобройна армия, не мога да си представя. През 1944 г., изживяла вече катастрофалния Ньойски договор от 1919 година, който орязва армията ни до 23 хиляди щика, ние имаме армия с численост 450 хил. души, което никак не е малко. Днес само Турция има 550-хилядна войска.  От 1945 до 1989 г. ние имахме между 150-хилядна и 220-хилядна наборна армия, точни данни няма. Мобилизационният капацитет на България през онези години (по оценка на ЦРУ) надхвърля 2 млн. 11 хил. мъже. През 2014 г. останахме с един единствен читав самолет. При оная, както някои политици искат да я определят „ръждясала“ армия, имахме 300 изтребители. От 1961 г. България разполага с ракети, способни да носят ядрен заряд. През 90-те години те бяха нарязани. Това са факти. И аз казвам с болка, че над Българската армия беше извършен погром, за това е моят роман. С тази книга искам да изоблича разгрома на българската армия, който ние доброволно направихме.

- Но това далеч не е само и единствено книга за армията. В нея има много красиви и интересни любовни мигновения, сюжети. Това я прави така четивна…

- Много често като ме попитат – каква ти е книгата, на каква тематика, аз не зная какво точно да отговоря. Ако кажа – една войнишка книга, кой ще посегне към войнишка книга… Макар че една жена, която е прочела вече романа, ми каза – никога не съм очаквала, че на един дъх ще прочета войнишка книга… Това е така, защото там има съвсем други моменти. Войникът аз го разглеждам и като част от градското общество, той е гражданин, който има своите красиви мигове извън казармата. Един изумително млад човек, от чието сърце извират силни и горещи пламъци… Така че това не е просто една войнишка скучна книга.

Да, колкото е войнишка и не е, толкова е любовна и не е. От всичко има…

- И така може да се каже, нещо като полупълната, полупразната чаша… Искам още нещо да вметна. Както стана дума, повествованието е отправено към миналото, към 70-те години. И аз, за да мога по някакъв начин да изразя днешните си мисли, съм „начупил“ книгата с публицистични отпратки към днешния ден. По този начин отвреме-навреме „излизам“ от повествованието, „идвам“ в днешния ден и после пак се връщам и продължавам повествованието. Въобще, мисля, че романът в неговата чиста класическа форма доста отдавна не съществува. Много днешни романи са смесица – в тях можеш да откриеш публицистика, можеш да откриеш есеистика, дори чиста мемоаристика. Тенденциите в литературата ги създават писателите.

- Колко време работи над книгата?

- Започнах я около 2010 г. и я завърших окончателно през 2015 г. Но пък през това време, трябва да спомена, издадох други две книги – „Задочен полет“, поема, и „Небесна книга“, стихове. Така че не съм се занимавал само със сегашния си роман. А и нямам време да се занимавам само с писане, Сорос не е мой покровител…

- В първоначалния ни разговор спомена, че работиш и върху нещо друго…

- Е, да, имам някои намерения. Искам да събера например от последните си няколко години мои публицистични текстове, които са писани в различни издания. Ще ми се да ги събера в една книга. Те са мои политически гледни точки – на едни ще допаднат, на други – не, но от това не се интересувам. За мен е по-важно как ще бъдат приети от обикновената аудитория, от четящите хора. Голяма част от тях са есета, очерци, тоест, литературни форми. Надявам се да се четат леко, а не като да буташ валяк… Не съм суеверен, но мисля, че е лекомислено предварително да „развяваш“ плановете си. Ако е живот и здраве, до една година, максимум и половина, може да бъде завършена книга, аналогична на „Сибирски дневник“. Засега нахвърлям записки. Самият „Сибирски дневник“ вероятно ще бъде допълнен и преиздаден, защото има необходимост от това… Само ако е здраве, разбира се!

- Илко, благодаря за този разговор! Желая успех на книгата ти!

- И аз ти благодаря!

Едно интервю на Светлана Чамова – Маринова

                                                                                                                                                                                                      

About the Author :

Leave a reply