Иде ли?

618x346Отколе битува компетентното мнение, че институциите не са за нас. Те, викат, са екстравагантни правила за извънземни. Спорно сексуални  са като третия пол ”Кончита Вурст”. Нещото от трети род бе полит – коректно и телевизионно евровизирано по каналния ред на прогресивното човечество. Но тъй си  и остана непонятно нам, тъмните балкански субекти.

Според редовните спасители на отечеството, за тая  невнятност сме си виновни самите ние. Не се усещате „европейци” с висши ценности, викат ни държавните копчелъци, а сте ретроградно ориентирани традиционалисти и побийвате гейове от прайда. Ами вие, любезни, отвръщаме, вие що хукате негрите на ”афроамериканци” и насъсквате руски хохоли срещу руснаците? И ги ръчкаме с тъмно – балканския въпрос за двусмисленото ипотекарно положение на наследниците на кибуци из Кримска „Калифорния”. Дето Ленин я обещал за юдейска съветска република срещу ”о кей” – кредит. После Ленин умрял и Сталин направил от кибуците колхози.

Измамил мамещите. Нито им върнал заема, нито им дал държава. Накрая работата в Крим се извъртя като във вица за обрания евреин. Полит – съществата екзалтират азгънясъли от непълноценно сношение с азиси бойкофилки. Тия, дето с неутолима нега вечно питат ”иде ли Винету?”. Обаче на другите с гайдите, всичко дето се натрапва за редно, се провиди тъй двусмислено и гнусно, че направо ни е през оная работа за институциите. Поне – за тези, дето са  формални правила, наричани „закони”. Животът тече не с помощта, а въпреки законите. „Не мога да жертвам необходимото, за да добия излишното ”, споделял загадъчният Херман от “Дама пика ”. Тоя герой на Пушкин не можел да си позволи да играе. Като нас и той премного бил зает да усвои муфтаджийските правила. Тъй и не успял обаче да надлъже дамата пика, дето намигва в края на житейската игра. Но да оставим на мира хорър- разказа на Пушкин. Може би животът все пак тече по някакви неписани норми?

За съблюдаването на такива, освен територия, трябва и общност с обичаи и морални скрижали. Несериозно ми се чини допускането, този модел да работи у нас. Просто я няма общността, която би трябвало да си има някакви правила. Освен ако не говорим за индобългарска общност. Източно- бенгалските братя и първи приятели на слона, циганизират на поразия по взаимно съгласие. Да речем, от времената на социалистическата пълна заетост, тук се работи само до първа заплата. После почва безкраен празник около шишето. Докато свърши заплатата. Сетне чаветата реват, че „в демокрацията няма хляб”. Искат си комуналното джамбуре с тежки питиета и леки мезета. И отново – до първа заплата, както си е тарикатският им обичай.

От време на време конспиративно каканижем, че има ”задкулисие”, което ни налага криминална институционалност, сиреч правила на мафията. Вярно, че у нас бухалковата общност премина през твърда закалка, защото укрепна през тоталитаризма. Той – поне на думи – не й цепеше басма. Изобразяваше вид, че не дялка ортаклък с баджанаци. Същото може да се рече и за италианската мафия, която добила направо диамантена твърдост тъкмо по времето на дуче Бенито Мусолини и коравия фашистки ред. Проблемът при целия иноземен и туземен мутробарок е, че и при него комай няма общовалидни правила. Всеки квартален бандит и банкстер си има собствени представи за ред. Едни кръстници намират за по-доходно да пласират наркотици за всенародна ширпотреба. Други корлеоне-та считат за по-морално да си напазарят направо Банката на Ватикана. Тая, дето официално се зове Институт за религиозна дейност и е предпочитана за пране без накисване. Моралът и тук види се, противостои на печалбарството. Тоест, обяснителните модели за” онората сочиета”, триадите и „якудза”не работят. Прекалено ни идат сюрреалистични.

Преди половин век нобелисът Дъглас Норт провъзгласил девиза ”Институциите имат значение”. Друг нобелист- Милтън Фридмън – пък написал че „ само парите имат значение”. Норт закачливо опонирал на Фридмън. Закачка, или не, въпросът остава висящ. Имат ли институциите значение, или съществуваме като малката Топси от ”Чичо Томовата колиба”? Поникнали сме от само себе си и блуждаем  като избити електрони в невиждано безинституционално пространство.

Противно на научно-популярното мнение, поне няколко институции имат значение даже в мамковината. Потребяваме ги постоянно и може да се каже – доста активно. Всеки ден правим избор, без да можем да анализираме всички възможни варианти. Човешко е, че не анализираме, щото не можем да знаем всичко. Недаром ни го казва Бащицата – ”Вие сте прости, и аз съм прост”. Та затова селектираме по шаблон.

Преди сто години Торстейн Бунде Веблен открил три такива темплейта. Те били потвърдени с иконометрични калкулации и получили името ”ефекти на Веблен”. Днес са в основата на всяка „стратегия” за елементарно литкане на потребителя, наричана учено кога ”продуктово позициониране”, кога – ”политически прожект”.

Първото правило се нарича „демонстрационно потребление”. Купуваме по-скъпото, защото вярваме, че то е по-добро, по-качествено и изобщо-  „по-марково”. Първосигнално си спестяваме разходите за избор. И баба знае, че ”скъпото излиза по-евтино”. Което впрочем, е абсолютно погрешно от икономическа гледна точка. Щото между цена и качество я няма оная еднозначна връзка , дето е между цена и количество. Тъкмо заради този мисловен шаблон, тъй наречените ”търговски вериги” предлагат само  скъпи, но пък иначе все ”европейски” хранителни остатъци и отпадъци.

Вторият темплейт на Веблен визира известното ”присъединяване към мнозинството”. Всички правят така, ще го правя и аз. Стаден рефлекс от втори род. Така едно време се редяхме на най-дългата възможна опашка и чак след това питахме ”какво дават”. Хитро прехвърляхме върху другите разходите за издирване на решение. Тази опашка е най-дълга, ерго тук се раздава някакво народно благо, дето е най- потребно, или – което е най-рядко срещано. Значи – ще се редя на нея. Затова, хранените цоциолози помпят „рейтинг” на плащачите си и им редят опашки с поръчана големина.

Третият вариант на Вебленов ефект се казва ”снобски пазарен феномен”. Купуваме онова, дето никой не купува. По този начин пак си намаляваме масрафа. Не е нужно да се редим на опашка, да губим време и нерви. Стига да не сме айляк пенсионери с бол време за дюкянджийски екскурзии. Тогава маршируваме, ама не пазаруваме. Снобският феномен е и стилистичен способ за „отделяне от тълпата”, за показно потребление. Пазарим си яхта и вертолет, за да се знае и помни, че не сме някакви си усреднени консуматори, ами „маркови” индустриалци. Индустриалци, които иначе нямат хал-хабер от индустрии и инвестиране, па било дори и на прани пари. Или показно встъпваме в ЛБГТрансджендър-дружинката, само и само за перспективната кариера на брадата певачка.

И изобщо – ако нямаме вятърничаво намерение да се задълбочаваме  в стокознанието, или налудничаво да се отдадем на пазарни анализи, имаме на разположение семпли „опции”. Това положение е коланено активно от маркетинга на насърчаваната посредственост. Можем да демонстрираме  състоятелност, или можем да станем сноби. Можем също просто да правим като приятелите и комшиите. Все ще избираме задоволително и в рамките на пестеливата рационалност пак ще решаваме задачката. Без да задълбаваме излишно в разните пазарни оптимуми. По принципа” минимум мисъл – максимум шаблони”. Удобно за  всеки вожд, дето се усеща мъж, па макар и само в бардака. Добре поне, че проституцията вече почна да ни вдига националния продукт. Поне – да го помпи евростатистически.

Идеш ли пак, бате Гойко с Винету-то си? Ти комай единствен знаеш всичко за личната полза от всенародните мисловни икономии.

 

About the Author :

Leave a reply