Иван Джурелов, културолог: Аз съм пристрастен към Ямбол

12888151671658253282Иван Джурелов е роден през 1935 година в ямболския квартал Каргона. Завършва гимназия в родния си град, а висше образование, специалност „Българска филология”, в Софийския университет.

През годините е работил като журналист във вестниците „Народен другар”, „Факт” и „Тракиец”, директор на Драматичния театър-Ямбол, бил е в Окръжния съвет за изкуство и култура. Автор е на няколко книги, сред които стихосбирки, изследвания за историята на Ямбол и за именната традиция в града ни.

Член е на Съюза на журналистите в България, както и на Дружеството на писателите в Ямбол.

Семеен, с двама синове.

-Г-н Джурелов, имате богата родова история. Къде обаче бихте поставили акцентите?

-Действително родовата ми история е богата, но така е с повечето хора. Аз съм кореняк-ямболлия и родът ми, по бащина линия, е от Каргона. Прадядо ми Митьо Джурелов е общински съветник в първото подобно градско формирование от преди Освобождението. Той е бил от ктиторите на църквата „Света Троица”, която е непосредствено до родовите ни земи. Прадядо ми е общински съветник и след Освобождението. Дядо ми Иван загива при боевете при Одрин. Баща ми Митьо е известен каргонлия, темпераментен, буен, силен човек. Допринесъл е много в различни насоки за Ямбол. Имам сестра Катя, която сега живее в Белгия, при дъщеря си, тя е женена за германец.Другата и дъщеря, Диана, е преподавател в САЩ и в Канада. Женена е за белгиец-богослов.

-Семейството ви е станало доста интернационално…

-Да, и не свършват дотук хората о моя род, които живеят извън България. Съпругата ми Милка, започна и завърши педагогически си стаж в Политехническа гимназия „Васил Левски”. Имаме двама сина, големият-Златан, завърши инженерство в Москва. За съжаление, по обектив причини, е се реализира в тази област. Беше преподавател в Пловдивския университет, после се прибра в София и ам търгува с автомобили. Малкият ми син е старши научен сътрудник в БАН. Им три внучки, които следват в ужбина..

-Покрай тези ваши деца и внуци вие в последните години доста пътувахте по света. Да се върнем пак назад обаче, там, когато сте ученик в Първа смесена гимназия „Васил Карагьозов. Били сте доста буен. Какво означава това, хулиган ли сте били?

-Отчасти, по-скоро бяхме темпераментни момчета, не хулигани. Спортувахме много в ония години. Като по-малък опитах в гимнастиката, повече се увлякох по плуването, станах после градски първенец по този спорт. В тениса на маса също бях сред най-добрите. И във футбола имах активно участие, между най-близките ми приятели от онези години бяха известни имена като Панайот Царев, Панайот Далаков, Йордан Янакиев-Чандо, Паруш Вълчанов. Освен при юношите, съм играл и в мъжкия тим на „Динамо”. Там бях съотборник с играч като Стефан Кръстев-Цумбито, той бе дясно крило, и с Тачето, той действаше като централен нападател.

И в Софийския университет в първите курсове спортувах активно.

-Ще ви назова име на ресторант, а вие ми кажете каква е връзката на вашия род с него. Името е „Златен рог”…

-Този ресторант беше на баща ми. Той израства като сирак, след като дядо ми е убит в Балканската война. И той е изгледан от прабаба ми и прадядо ми. Ресторантът го помня, той имаше дансинг. Баща ми го прави с помощта на прадядо ми по майчина линия. Заведението се посещаваше много и от студентите, които се завръщаха през лятото в родния град. Ресторант „Златен рог” съществуваше от 1937 до 1947 година. След това баща ми влезе в кооперативната система „Хоремаг”. Запази се за известно време като ресторант-дансинг, но вече не беше това, което му даваше частната инициатива да направи от него. Да ви кажа какво представляваше на моменти оркестърът-над 12 души, едни от най-изтъкнатите музиканти. Атанас Паленков свиреше там, Кондов бе втора цигулка, Панайот Янев, той бе на акордеон, после стана ръководител на Старозагорския ансамбъл. Свиреха чудесна танцова музика, имаше и специален радиограмофон. Любо Качулев би направил микрофони, за да е озвучаването по най-подходящия начин. Грамофонът се пускаше при почивката на оркестъра, така че можеше да се танцува непрекъснато. И да се пийне и хапне, разбира се, все пак това бе ресторант.

-Да се пренесем в годините ви в Софийския университет. Кои имена станаха част от живота ви?

-С поета Владимир Башев бяхме много близки приятели. С Владо стояхме един до друг в аудиториите, помагахме си в студентските години, посещавахме се семейно. Идвал ми е на гости в Ямбол. Аз много често посещавах техния дом в София. Баща му беше известен преводач от турски към Народната библиотека.Той превеждаше и от други източни езици. За съжаление Владо Башев загина-рано ни напусна, при катастрофа.

-Кои други хора от Алма матер ви бяха близки?

-Близки бяхме с поетите Петър Караангов, Михаил Берберов.С Марин Жечев, по-малкият брат на проф.Точно Жечев.,С Маргарита Керемедчиева, тя е от ямболски род, стана съпруга на Караангов. С Вера Найденова, който по-късно завърши и кинознание. С Владислав Панов и Митко Димитров, те после станаха заместник-директори на националната телевизия. В моята група се получи един професорски елит по-късно-Кирил Димчев, Иван Сарандев, нашият съгражданин, Васил Пернишки. Наши съграждани, освен Сарандев, бяха Мария Кондова, Юлия Радева Кючукова, после тя стана учител в нашия град, Райна Дуплева също се завърна тук.

-Има ли сте интересно чуждестранно присъствие във  вашия студентски випуск?

-Така беше, имахме една корейка. Тя беше фантастична, възхищавахме се на кожата на лицето и.Тя имаше електрическа, прозрачна кожа-виждаха се вените й.Тази корейка участва и в един български филм, заради тази своя атрактивност. Имахме трима китайци-много трудолюбиви и много добри на тенис на маса, три германки-те бяха добри в любовното направление. И унгарка имахме, и албанец.

-Какво стана след завръщането ви от университета?

- Големият проблем беше софийското жителство. А и поради заболяването на майка ми бях длъжен да помогна, да се върна в Ямбол. Но тук нямаше места по моята специалност, и баща ми ме извика в Стара Загора. Там, със съдействието на ямболци, които бяха в ръководството на града, най-вече на Иван Тенев, чийто прякор бе Даскала., най-сетне постъпих на работа в Тополовград. За първи път стъпвах там, но поддържах връзките с родния град. Ямбол по онова време беше много атрактивен, независимо че вече имаше известна стагнация.

-Г-н Джурелов, говорим за 1958 година. Какво означава стагнация, та това е само няколко години след смъртта на Сталин…?

-Младежите особено, страдаха от някои преследвания. Забавите, голяма част от тях, се провеждаха в училищните салони, обаче милиционерите бяха на входа и следяха за облеклото. Стилът суинг при панталоните предизвикаше леко придърпване на една страна, и с ножиците ги срязваха. Или връщаха от забавите момичетата с по-къси поли. Така се губеше младежката свежест, отиваше се към един въображаем стандарт. Иначе ресторантите работеха нормално за възрастното и средното поколение.

-Какво всъщност имаше Ямбол тогава като ресторанти?

-Представителният ресторант бе „България”. Там управител бе мой братовчед. А баща ми бе управител на друг от известните ресторанти-„Тихият кът”. Той бе на една тиха улица до училище „Йосиф І”. Близо до редакцията на вестник „Народен другар”. И, разбира се, „Казачетата”. Това бяха основните заведения в центъра на града. Ресторантът в Каргона, който, вече стана дума, бе до 1947 година собственост на баща ми, тогава беше вече буквално квартална кръчма. Загуби всичко от очарованието си. По-късно в парка се построи ресторант, който.носи същото име-„Златен рог”, но той има лоша архитектура. Когато свири музика, особено когато тя е по-силна, ресторантът остава схлупен. Това, за мен, е архитектурна грешка. Там проведохме първият фестивал на джазовата музика в България. А джазът иска пространство, което, за съжаление, ресторант „Златен рог” не можа да му даде. Подсещате ме сега, че интересно заведение, по-скоро кръчма, бе тази на бай Анастас, дядото на бившия депутат от ГЕРБ, сега член на Конституционния съд, Анастас Анастасов. Тя се намираше там, където известно време се разполагаше панаирът- в източната част на днешната улица „Търговска”, към казармата, близо до Старата автогара. Като сме на тази вълна, трябва да спомена и ресторантът на гарата. В Ямбол през ония години някои увеселения се провеждаха в тютюневите складове. Един или два етажа от тия складове се почистваха, имаше бюфет за напитки, имаше музика и танци. Увеселения се правеха и в залите на Окръжния народен съвет, сега там е Съдебната палата. В Дома на армията също се правеха подобни забави. Но това бе по големите празници, а не ежедневие. Като говорим за атрактивните заведения в града ни, не бива да пропускаме ресторант „Златната рибка”, който бе до Родилния дом, и „Ален мак”, намиращ се в парка. В „Ален мак” имаше хубава площадка за танци. Баща ми за известно време бе управител и там.

-Имате ли спомени за Румяна Узунова, която нашумя през 80-те години с бягството си зад граница и с работата си в радио ”Свободна Европа” ?

-С Румяна сме съученици от детската градина. Така завършихме и прогимназия „Атанас Кожухаров” и вече в гимназията се разделихме, поради това, че имаше отделно Мъжка и Девическа гимназия.Но ние си имахме традиция, която и до ден днешен си пазим-със съучениците се събираме, и се събрахме веднъж пред дома на вече покойната Румяна Узунова, дойде и брат й Слав, за да се открие паметната й плоча. Тя беше много темперамента девойка, много. И понеже знаеше моето увлечение по плуването и морето, искаше да отива в Морско училище. Там момичета, разбира се, не приемаха.По-късно нейната съдба стана деликатна, връзката й с атлета стигна до брак, но нещата не вървяха. После успя да получи протекция от някои писатели и замина на  Запад. А в ония години това не се позволяваше на жени като нея, тъй като тя имаше дете и се считаше, че може да го изведе зад граница.

-А вие участвахте ли в подписването на онази декларация на в-к „Народен другар” срещу нея?

-Въпросът е сложен. Румяна не успяваше да се реализира пълноценно тук, в тези условия, и това доведе до нейното отклонение и до невъзвращенството й. Политическата й позиция, откровено казано, за мен беше конюнктурна.

-Вие считате фактът, че е станала дисидент за нещо лошо?

-Тези неща са сложни, за да се каже това е добро, това е лошо. Тя беше просто един нереализиран човек. Иначе в гимназията тя бе много силна ученичка, завърши я с медал. Аз имах същия успех като нейния, но направих нещо буйно в последната учебна година и ме отписаха от такова отличие.

-Румяна Узунова обаче имаше издадена книга в България, монография за Павел Вежинов, така че не беше неизвестна.

-Това не исках да го казвам, но нейното заминаване на Запад ме именно под въздействието на Павел Вежинов. А знаете кой бе той-една изявена фигура в българската литература. Но това е деликатна история. Все пак ще добавя нещо-Румяна го използва, за да вземе задграничен паспорт за себе си и за дъщеря си, тъй като беше разведена със съпруга си Борис.

-Защо има толкова силен негативизъм у нашите съграждани към Ямбол?

-Действително Ямбол се подценява от ямболци. Създава се у тях психика, която за мен е необяснима. Аз съм патриот на нашия град. Написал съм и съм издал повече от десет книги, които са посветени на нашия град. С уважение към историята, към миналото на Ямбол, към настоящето му. Аз съм пристрастен към Ямбол. Децата ми непрекъснато ме канят да живея при тях в София, но все още корените ме държат тук.

Интервю на :Борислав Ненов

 

 

About the Author :

Leave a reply