За чичовщината и палячовщините ни

KotevAAНие сме народ от чичовци! – бях казал преди време, за да си купя, отново, за пореден път, ругатните на тъй изобилните у нас и тъй шумни лъжепатриоти, заклеймени още от Ботев. Така и не схванах защо ми се сърдят, след като е очевидна чичовщината ни, от една страна, а от друга, те, тъкмо те, достойните синове на историческите чичовци, гледат умилително към прародителя си. Спокойно и без да насилваме излишно фантазията си, бихме могли да констатираме, че ако прословутата  Обломовщина е състояние на духа в Русия, Чичовщината е състояние на духа тук. Лесно е, много лесно, да го проумеем, като виждаме, че Обломовщината е леност, нежелание да мислиш и вършиш нещо смислено, а Чичовщината, забележимо е и това, е неспособност да мислиш и чевръста, но нескопосна работа. Такива сме, тъкмо такива, знаем го прекрасно, та затова днешните чичовци гледат с умиление към вчерашните чичовци, пък и доказват, с всеки свой жест, че еволюцията им, ако я има и доколкото я има, все още не е превъзмогнала чичовското начало.  Ахилесовата пета на българина си остава главата му! – дори само тази подробност е предостатъчна, за да е пределно ясно, че нито можем, нито искаме, да се издигнем над историческите си недъзи. Това обаче съвсем не изключва бабаитската поза, а наопаки: неспособността да се реагира рационално и работи конструктивно, наместо да ни накара да се замислим, току ни кара да търсим още някой зложелател на българското племе. Конспиративните теории, тъй популярни у нас всякога, още в старите времена, откогато датира пиететът ни към прорицателите и врачките, или по-сетне, когато се ожалвахме горко от международни заговори или настървено преследвахме врага с партиен билет, вършеят из размекнатите ни мозъци и досега. Бедните ни глави, наместо да вникнат в реалностите и проумеят прозрачната истина, че най-големият враг на България са българите, както находчиво отбеляза поетът Манол Манолов, току измислят нови врагове на окаяното ни Отечество.

А един друг поет, Константин Павлов, нека припомним и неговото прозрение, казва че България всякога е смогвала да се справи с враговете си, че са я проваляли все спасителите й! Това, което знаят поетите ни, същинските, автентичните наши прорицатели, чичовците нито го знаят, за жалост, нито са способни да проумеят някак. Спомняте си, надявам се, какви грандиозни усилия полага Хаджи Смион, за да активира някак оскъдната си мисъл, как докато „напъне куфалницата си”, както сам се изразява, сяда, става, рипа, за да откърти някак мисловна трошица чрез физическата си напрегнатост. Спомняте си, надявам се, и онзи неистов граматик и неистов политикан Иванчо Йотата, който е и по-чевръст, и по-устат от хаджията, но може направо да те шашардиса с ярката си и неутолима глупост. Днешните чичовци, би могло смело да се обобщи, макар да са не тъй колоритни, макар да изглеждат по-прилично, са и опърничави, и глупави, точно колкото прародителите си. И многобройни като тях, трябва да подчертаем, едно внушително мнозинство, пък и непримирими като тях, едно войнствено мнозинство, отстояващо яростно маниите и заблудите си. Политиката, нашенската, ориенталска политика, това дяволско хороигрище, като че ли, е онова злощастно поле, върху което никнат и връзват чичовските мании. Там, в прокълната нива, виреят най-добре плевелите, отровили душите ни, там се открояват, стават по-видими, по-релефни, и недъзите ни, и гламавщината ни. Демокрацията, колкото и да са кусурите й, според Чърчил си остава най-добрият обществено-политически строй, но за нас тя беше криворазбрана и непроумяна, опорочихме я, окепазихме я, наместо да ни донесе полза. Досущ като комунизма, като Марксизма, дето ги дъвчехме по чичовски, без да вникнем в тях, дето ги погребахме, след дългото и мъчително съжителство, без да се поучим поне от провала си. Днешните чичовци, както онези от Ганковото кафене, пак групирани в два отбора, макар и не точно Елинисти или Волтерианци, воюват като тях ожесточено и като тях си нямат хабер ни от Волтер, ни от елиниката. Обществено-политическите противоборства у нас, колкото и да са те, каквито и да са, непременно се превръщат в пародия, рано или късно, за да деградират неправдоподобно накрая.

Родният политически театър е чичовско позорище, невъобразима, смешна, колкото и тъжна, трагикомедия, в която и драматург, и режисьор, и актьори, и публика, са все чичовци. Това стълпотворение от чичовци с техните чичовски възторзи постига непостижимото, отвежда нашенската трагикомедия до невижданата гротеска. Натрапващият се пример е триумфалното завръщане и неудържимият възход на Симеон Сакс-Кобург-Гота, монархът, който заради чичовски внушения, чичовска наивност, или чичовски сметки, се превърна в цар-републиканец. Постигнахме, благодарение на чичовщината си, същинско обществено-политическо чудо, като позволихме на Негово Величество, без да се е отказал от царското си достойнство, да управлява републиката. И тази аномалия, макар да е феноменален обществено-политически парадокс,  макар да е несъмнен принос в съвременната цивилизация, съвсем не е първото или единствено политическо чудо в чичовската ни държава. След като поругахме, съвсем по нашенски, и гордата република, и още по-гордия монарх, напоследък сме се заели да поругаем и други светини, като гражданското общество, да речем. Буйни и непримирими, родни чичовци, самообявили се, съвсем по чичовски, за честни, богати, умни и красиви, пак съвсем по чичовски, тънат в безчестие и май не са богати, щом се продават лесно, пък и умни не са, щом се продават евтино. Ако бяха поне мъничко умни, апропо, щяха да знаят, че още Томас Пейн е посочил кога, как и защо протестират гражданите, ако са наистина граждани, кога, как и защо отстояват своите граждански права. Щяха да знаят тия самодоволни, но жалки, днешни чичовци, че гражданите не са платени клакьори, които защитават някаква доктрина, за да се намърдат във властта, покрай кресливостта си, а се противопоставят на всяка доктрина и най-вече на бездарните политици, разкапаната власт и опорочената държава. Всъщност, ако са способни да обемат тъй простите наглед закономерности, те няма да са чичовци, оплели се в политическите палячовщини, а нас превърнали в заложници на чичовщината.

Да, това е проблемът: отново става тъй, че докато мъдрите мъдруват, лудите лудуват, пък и са малко мъдрите, а безброй лудите! Тъжната истина е, че ние сме заложници на каста от идиотстващи политици, поддържана от политиканстващи идиоти! И едните, и другите, което е най-тъжно, изглеждат доволни и предоволни, въпреки отчайващите родни реалности, защото се уповават на безбрежната си глупост, на необозримата си наглост, или Бог знае защо. Безспорно е тъй, за жалост, щом не друг, а любимият премиер, съвсем по чичовски и той, продължава да ни плаши с Гърция, докато там се молят горещо Богу да не се допусне българизация на проблемите им, да ги опази от нашата, невиждана нийде мизерия.  Има кой да ръкопляска на премиера, знаем го прекрасно, има кой да го следва, а няма да се учудя, ако е готов някой от чичовците да слуша и следва дори любимия президент, най-запленяващата звезда на политическия ни небосклон. Забележителен е той, между другото, и с това, че лъже съвсем по чичовски – тъй, че сам да си повярва, пък и говори по чичовски – тъй, че никой да не му вярва.  Въобще, ако ги има политическите палячовщини, има ги, защото чичовците обикват бързо и безвъзвратно заблудите, които сами са измислили. Такава заблуда, например, случайно или нарочно съчинена, но със същинско вдъхновение, е митът за непреходния преход. Преходът, ако се замислим, отдавна е приключил, а красивата метафора сякаш е съчинена, за да не осъзнаем веднага, че сме осъдени на дълга и мъчителна мизерия. Нашето чичовско овчедушие, когато го осъзнаем, ако все пак го осъзнаем, би могло да се преобразува някак чудодейно в гняв, да речем, за да има, колкото и невъзможно да изглежда това истинско гражданско общество в държавата на чичовците…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply