За реката, мостовете и басейните в Ямбол

chelenТова лято имах гости кореняк ямболии, но отдавна напуснали родния град. Разхождайки се край реката, любимото ни място от нашето детство, юношество и ранна младост, те възкликнаха „Как може да търпите този жабуняк и буреняк, та това е място за зараза, няма ли воля да се оправи тази неприятна и грозна гледка!“  И неволно си спомних разговор между баща ми и тогавашния кмет, наш роднина, преди повече от половин век, на който неволно присъствах: „Какво правите! Какво е това трайлене на наносна река! Какви са тези диги – по-големи от дигите на Дунав, Рейн и Ниса!“ Отговорът беше: „Докторе, ти знаеш, че аз съм обикновен човек, бивш дърводелец и нищо не разбирам от мелиорации, но аз имам съветници инженери, проектанти, чертожници, конструктурни бюра в София и които всичко са изчислили и планирали.  Ще направим реката по-красива и от Венеция.“ От дълбините на времето и кладенецът на спомените прав излезе баща ми, завършил във Виена, специализирал в Мюнхен, пообиколил навремето Европа, а през войната – и балканските страни до Унгария.

ретро-ямбол-99В моето детство и юношество около реката се въртеше всичко. Тя течеше както през вековете – бавна, красива, дори леко величествена, със своите лъкатушения, завои, меандри и естуари, прииждайки през пролетта, заливайки къщите около нея и бахчите, през лятото и ранна есен почти пресъхваше и можеше да се прескочи. Бреговете й бяха песъчливи, вадеше се много пясък за започващите мащабни строежи, заобиколени от плачещи върби и високи каваци. Докато мъжете товареха каруците с пясък, жените и младите момичета перяха не само черги и килими, но и спално и долно бельо, а децата се къпеха. При разливите се образуваха островчета – още помня едното срещу Еврейското училище, другото срещу училище „Атанас Кожухаров“, третото най-голямо около сегашното мебелно предприятие, обрасло с огромни върби и тополи, на които се катерехме и наблюдавахме скрито по-големите, които се целуваха и „мачкаха“, седнали под върбите. Тогава дори и на Запад сексуалната революция едва започваше. Малко островче имаше и срещу тогавашната фабрика „Тунджа“, любимо място на рибарите.

Най-големият естествен остров беше градината. Там най-обичахме да се къпем, при сегашния Младежкия дом и по-надолу, където се вливаха двата ръкава на реката и не знам от кого наречено „Златния рог“, а по-късно се построи стадионът. Това място обаче беше опасно за къпане, защото имаше подмолни течения, които завличаха, и почти всяка година завършваше с удавени. След „Златен рог“ около Миндовата киша и „Кабàта“ беше бента, полуизкуствено, полуестествено съоръжение, с естествен плаж, посещаван и от по-възрастните. На това място реката беше прозрачна, чиста, бистра, виждаха се всякакви речни обитатели: раци, жаби, змиорки, попови лъжички, амеби, големи и малки риби. Рибарите, накацали по бреговете, никак не ни обичаха, защото бяхме шумни и буйни и им гонехме рибата. Те често ни замерваха с камъни, имаше и пострадали, но такива бяха тогавашните нрави! Всяка пролет реката се разливаше и заливаше ниските части на града. Помня и малкото наводнение през 1954-та и голямото през 1963-та, когато бяха съборени над 50 кирпичени къщи, но жертви нямаше. В интерес на истината тогавашните власти се справяха добре и по-късно построиха два блока за пострадалите, които и до днес носят името „Наводнените“. Не мога да си представя какво би станало, ако сега се случи някакво нещастие! През зимата всички ръкави замръзваха, но леда не беше еднакъв. Най-дебел беше срещу Еврейското училище (вече прекръстено на „Данчето и Митошка“, сега „Димчо Дебелянов“) и на „Кабàта“, а най-тънък при градинския мост и пред училище „Атанас Кожухаров“. През ваканциите и свободното време се пързаляхме по леда с импровизирани ски от бъчварски дъски или кънки, направени от железата на отиващите си талиги. На няколко пъти западни възпитаници до градинския мост направиха истинско ревю-шоу с кънки, донесени някога от странство. През голямата зима на 1963-та, когато дървената ваканция продължи повече от два месеца, по нареждане на тогавашния първи секретар на партията, интересен и недогматичен човек, живял дълго на Запад, и женен за французойка, направиха първата изкуствена пързалка (и мисля последната), на площадка „Комсомолец“. За съжаление допускаха само с истински ски и кънки (а те трудно се намираха), но ги сменяхме. Там се запознахме с много от ямболските студенти, които ни споделяха интересни неща.

Баба ми разправяше, че свързването на различните квартали край реката е ставало  с чунове и каяци, управлявани от турци и татари. Вероятно най-стария мост в Ямбол е градинският, през който минаваше и пътят за гарата. Той беше дървен, доста неугледен (когато тук идва известният чилийски поет Пабло Неруда, бъдещ нобелист, жена му възкликнала: „Каква прекрасна градина имате и какъв неугледен мост!“). От другата страна по пътя за гарата беше железният мост, строен от немците по време на Европейската война. Подобен мост имаше и до Балахурския в края на Каргона. По-късно промениха трасето за гарата по т.н. „Нов мост“, запазено и до сега. „Новият мост“  го строиха заедно с Каргонския в средата на 50-те години на миналия век, запазени и досега без съществени промени. На мястото на новия Каргонски мост имаше дървен, строен някъде през 20-те, доста стабилен, защото преминаваха и камиони, а до него и малко дървено мостче, само за пешеходци. Вероятно там наоколо е било и старото мостче още от турско, свързващо Галибеевата воденица със сараите на Гераите (някъде около Ловния дом и тютюневия склад отсреща). При „Трите вятъра“ също имаше полупаянтов дървен мост, по който минаваха каруци и който беше отнесен от голямото наводнение през 1963-та. Накрая на Каргона, там където ставаше сбора на „Св. Троица“ се издигаше Балахурския мост, в мое време доста паянтов, а до него и споменатия немски мост, по който минаваха тежки камиони (интересно е, че такъв мост и до сега действащ съм виждал в Плевенско и на река Велека). Дървено мостче се намираше и на бента, свързващо „Кабàта“ с лозята. По време на Суецката криза, руснаците прекараха танковете си през него, като забиха три железни пилона, което учуди и удиви дори участниците във войните. Дървен беше и мостът зад „Сàхланата“ (месокомбината), свързваш бахчите със старите гробища. По него селяните водеха стадата си към скотобойната, а те жално и силно виеха. Дървен мост свързваше механотехникума и стадиона с градината. По това време стадионите масово се посещаваха за мачове и други мероприятия, най-вече концерти и при едно такова стълпотворение се пропука и едва не падна. Тогава построиха сегашния.  Градината и старата фабрика „Тунджа“ се свързваха с малко каменно мостче, строено от притежателите на фабриката, милански евреи, със звучното име „Мостът на въздишките“, сега там се издига големият дъговиден мост, свързващ тамошните жилищни комплекси с центъра през градината. Между Търновската махала и индустриалният квартал се намираше висящ дървен мост, строен вероятно от военните и съществувал до преди десетина години. В края на 60-те години на миналия век се построиха много нови мостове, но за съжаление реката вече я нямаше – Биковия, новия Балахурски, малките мостчета до сегашната Евангелска църква, на „Трите вятъра“, Каргонската баня, пусна се съоръжението зад мебелния завод (сега неизползваемо).

В моето детство, юношество и ранна младост Ямбол се гордееше с още една придобивка – открит плувен басейн, когато дори в София те се брояха на пръсти. Построен някъде през 30-те години на миналия век през лятото там се събираше цялата младеж. Намираше се зад сегашната спортна зала „Диана“, където се разпъва цирка. Не беше дълбок (доколкото си спомням най-голямата дълбочина беше 1,70 м), но там взимахме първите си уроци по плуване от школовани треньори, там се готвехме за преплуване на Дунав и за гмуркане край пещерите на Калиакра, там за пръв път видяхме плавници, шнорхели, акваланти. От началото на 60-те се провеждаше и конкурс на красотата с участието на много местни хубавици. Под предлог, че не отговаря на съвременните стандарти, беше ликвидиран в края на 60-те. Нов градски басейн, вече по олимпийски тертип (но мисля, че не достигна 50 м), бе открит до мебелния завод „Стоян Златев“. Той беше доста модерен, но нямаше това излъчване като стария. Не можа да достигне неговата колоритност. След няколко години тогавашния всесилен директор на предприятието го обсеби. В началото на демокрацията отново го отвориха, но почти не се посещаваше и накрая съвсем угасна. С откриването на новия завод „Ямболен“ се откри и там плувен басейн от затворен тип, но както всичко по това време, контролираният достъп не се спазваше. Той беше по-модерен от тогавашния градски, но също нямаше олимпийски размери, имаше санитарни преградки за дезинфекция, индивидуални кабини, малка водна кула. Отдалечеността и все пак затворения му характер не даде възможност да се развие и угасна далеч преди завода. И отново парадокс: градът, който е имал открита и охранявана водна площ преди повече от 80 години, сега няма нито една и вероятно е прав маститият Александър Балабанов, когато някога е казал: „Българинът бяга от водата, къпането и морето. Дори в Солун пееха „Мили ми са планините“.

Д-р Камен Гърдев

About the Author :

2 Comments to “За реката, мостовете и басейните в Ямбол”
  • Зефира Добрева
    January 23, 2018 - Reply

    Здравейте! Първо едно голямо БЛАГОДАРЯ и поздравления за точния, подробен материал. По баща съм Балахурова, т.ч. мостовите на Ямбол са ми меко казно в кръвта. мисля,че с автора на материала сме познати и близки по години … Моето детство,юнишество и младост преминаха също в този романтичен, топъл южен град, градът на дедите ми. За огромно съжаление т.к. над половин век живея извън Ямбол голяма част от личния ни семеен архив беше унищожен и част от спомените ми избледняха. Днес със съпруга ми коментирахме ямболските мостове, старите архиви, запазеното и унищоженото от онова време и случайно попаднах на вашия материал. Поздрабявам ви още веднъж и Благодаря!
    ожен

  • Зефира Добрева
    January 23, 2018 - Reply

    Здравейте! Първо едно голямо БЛАГОДАРЯ и поздравления за точния, подробен материал. По баща съм Балахурова, т.ч. мостовите на Ямбол са ми меко казно в кръвта. Мисля,че с автора на материала сме познати и близки по години … Моето детство,юношество и младост преминаха също в този романтичен, топъл южен град, градът на дедите ми. За огромно съжаление т.к. над половин век живея извън Ямбол голяма част от личния ни семеен архив беше унищожен и част от спомените ми избледняха. Днес със съпруга ми коментирахме ямболските мостове, старите архиви, запазеното и унищоженото от онова време и случайно попаднах на вашия материал. Поздрабявам ви още веднъж и Благодаря!

Leave a reply