За поуките на историята…

???????????????????????????????Една от поуките на историята, казва Йозеф бен Акиба, е, че никой не се учи от поуките на историята. А най-малко ние, българите, като че ли, можем или искаме да вникнем в тази прастара истина, изречена от мъдрия арабин преди няколко столетия.
И тези няколко столетия, съвсем закономерно, са били нерадостни за народа ни, а за държавата и съсипващи, защото задълго я няма на картата, както е известно, тъкмо заради тази ни нагласа. Може би нямаше да разпилеем немилостиво и някак неправдоподобно, опрялата на три морета, огромна империя, ако се учехме от грешките си. Или непременно щяхме да постигнем, бленуваната от няколко поколения целокупна България, ако помнехме историята. Склонни сме всякога да оправдаваме безбройните си падения и провали с тежката историческа съдба, но рядко се замисляме защо е такава тя.
Господ, който е бил твърде благосклонен, като ни е отредил най-благодатната земя, очевидно, не е бил безмилостен и сетне, като ни е одарил с азбуката и християнството, като ни е наредил сред най-цивилизованите народи в тогавашния свят. Ние сме си виновни за провалите и паденията, за разпилените надежди и несбъднатите блянове, за вечното, тревожно и безплодно очакване. А една от причините, главната, може би, е, че не се учим от поуките на историята никога, ама никога, и при никакви обстоятелства…
Така е било всякога по нашите земи, така е и досега! И най-драматичните събития в най-новата ни история, прословутата нежна революция, прераснала в безкраен преход, не ни освестиха. Ако бяхме се позамислили върху тях, ако бяхме ги съотнесли към отдавна минали събития, вероятно, нямаше да сме дотолкова безпомощни пред сюрпризите на родната история. Защото сюрпризите на родната история, ако говорим сериозно, не биха могли да изненадат никой, който е вникнал в нашето минало или нашето настояще.
И преди, и сега, ние сме си все същите алчни и неразумни хитреци, които безмилостно лъжат и ограбват държавата, които гледат на нея като на душманин, а я и окайват, ожалват, оплакват, ако тъй им отърва. Заради това именно, прословутата нежна революция не е никаква революция, а милиционерска подялба на държавната баница, или друго такова, перверзно, нашенско хитруване, позабулено от по-прилична наглед дреха. Позабулено, замъглено, прикрито, но който има очи да гледа и глава да мисли, вижда прекрасно и проумява прекрасно, че вилнеят чудовищна алчност и войнствена простотия.
Чудовищна, именно чудовищна, защото нашенските експроприатори на държавната икономика, нямат насищане, нямат и милост, нито към отечеството си, нито към народа си. А простотията им е наистина войнстваща, дори само многозначителния факт, че са безмилостни безродници е предостатъчен, за да разберем мащаба й.
Никой добре възпитан и що-годе образован човек не би могъл, разбира се, да е малокултурен или аморален дотолкова, че да погазва смело и човешките, и Божите закони, но нашенците го постигат всякога. И не се срамуват никога, а тъкмо напротив, въпреки натрапващата се, отчайваща простотия и невиждана наглост, те нахално твърдят, че са модерни хора с модерно мислене, които не разбираме, заради назадничавостта си.
Абсурдно е, но тези наглеци се изживяват като спасители на отечеството, призвани да възродят родната икономика или култура, вкарани в тупик по комунистическо време. Тъкмо тогава, апропо, по комунистическо време, имаше едни други наглеци, уж много различни, а досущ като тях, всъщност, които също ни убеждаваха, че са призвани да възродят родната икономика или култура. И онези, като тези, къде от простотия, къде от алчност, съсипаха, разпиляха народното стопанство, обезобразиха, окипазиха културата, нанесоха невиждани поражеиня навсякъде, във всичко.
Никой не се поучи от старите грешки обаче, за да няма нови грешки, в които да се препъваме, никой не се трогна от мизериите на старите негодници и, ето, радваме се на мизериите на новите негодници. Незабравимият Бай Ганьо, помните, захвърли пъргаво ямурлука, за да наметне една белгийска пелерина „и всички рекоха, че вече е цял европеец”.
Неговият законен син, зовящ се неслучайно Ганчев, досущ като него, захвърли пъргаво старите табихети и вече, наместо Октомврийската революция, чества тържествено Хелоуин, за да е цял европеец или американец. И някогашният херой, и днешният, въпреки смехотворните си превращения обаче, въпреки чевръстото поевропейчване, си остават невъзпитани, алчни простаци, типични балканци, които отстоят далеч от културата и морала.
А би могло да е по-инак, ако се учехме от грешките, ако вниквахме в поуките на историята, ако си давахме сметка, че несполуките ни се дължат на простотия, алчност, самомнителност, завист, мързел, хитруване, на още куп нашенски кусури, които сме навикнали да възприемаме, едва ли не, като достойнства…
Нашето развитие, определяно ту като ускорено, ту като забавено, е всякога порядъчно нехармонично, заради камъните, които сами разхвърляме по пътя си и превръщаме в препъникамъни.
Да оставим алчността, завистта и простотията настрана, макар че всякога всичко започва от тях, да се опитаме да си представим, че сме ги преодолели някак, че сме се отървали от тези дотолкова нашенски пороци.
Ще забележим, ако го постигнем, сигурно, ще проумеем, че сме силни в рушенето и безпомощни в съзиданието. Ние, всъщност, се кълнем, че знаем тази стара, преизвестна и простичка уж истина за нашенските навици и нашенските страсти, но пак сме неспособни да преодолеем някак ужасяващата аномалия. Силни сме, както преди, както всякога, като рушим, не като съзидаваме, самооблажаваме се, както преди, както всякога, като вдъхновители на богомилството, на българската ерес, както го наричат в чужбина.
Гордеем се, не без основание, че сме предвестници на Реформацията, но забравяме, че славната, българска ерес, е ерес на разрухата, на анархията, на произвола, на деградиращата до слободия свобода. Ако не бяха дотолкоз лениви мозъците ни, ако не бяхме дотолкоз инертни, щяхме да се поучим, вероятно, от грешките си и в този случай, щяхме да разберем най-сетне, че трябва да градим, не да рушим, а да градим и надграждаме. Не го правим, неспособни сме да го направим, не искаме и не можем, та вършим безумия, които разсмиват всеки чужденец, надникнал в двора ни, които и озадачават не на шега чужденеца.
Строят хората катедралите си, по сто, по двеста години, слагайки камък върху камък, по няколко века, цяло хилядолетие, а така строят и градовете си. Всеки голям европейски град е строен дълго, улица по улица, благоустрояван пак така, улица по улица, за да заблести след един, два или двайсет века в цялото си великолепие. А ние, какво, нито имаме, нито искаме катедрали, дето да ги строим векове, а през няколко години разкопаваме главната улица, централната улица във всеки град, все главната улица, никоя друга. И смешно, и тъжно е това нивга несекващо, вечно пилеене на сили и средства, но продължаваме, наивно, с прежното упорство, с нашенския инат и тъпотия. Не желаем да благоустроим главната улица и градския център тъй, че да заблестят, да впечатляват всекиго със своя облик и своята красота задълго, всякога, тъй, както е във всеки от големите, физиономични, европейски градове. Стига ни сякаш да откраднем някой и друг лев от безбройните и безспирни ремонти и преобразования, нехаейки че пак, отново рушим, а не съграждаме, изграждаме и надграждаме…
Една от поуките на историята, ще повторя, е, че не се учим от поуките на историята и ако това, в една или друга мяра, е проблем за цялото човечество, за нас този проблем е фатален, защото често сме пристрастени към грешките си. Заради това, именно, е непреходен преходът ни, заради това е всякога осеян с препъникаъмни пътят ни, заради това се опияняваме от безумията си.
Наместо да се срамуваме от безобразията си, ние тачим крадеца, прекланяме се пред него, колкото по-безскрупулен е той, толкова по-уважаван е, колкото по-ненаситен е, толкова по-респектиращ е. Никой у нас не заклеймява престъпника като престъпник, никой не презира крадеца, а мнозина се умилкват край него, за да изкярят, да получат и те нещичко от краденото, па макар и трошица. А върхът на всичко е, че незаклейменият крадец и незаклейменият никаквец се гаврят безнаказано със свестните хора, подиграват им се без да срещнат обществено недоволство. Е, няма да се оправим, докато е тъй, та ще е добре, все пак, ако е опитаме да вникнем в поуките на историята, ако се замислим над това, което ни пречи…

 

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply