За политическото самоубийство…

KotevПолитическото самоубийство, както всяко самоубийство, започва тихо и далеч преди онзи, колкото драматичен, толкова шумен момент, в който го оповестяват. Апропо, то е печално произшествие, предизвикващо значително обществено внимание, което владее духовете, и без да е нарочно оповестено. В този смисъл, доста по-интересно е обвеяното в неизвестност и потънало в тишина начало, отколкото предизвестеният, в някаква степен, печален край, или съпътсващият го ненужен шум. А началото, това енигматично и чак мистично начало, на поредното, нашенско, политическо самоубийство, е пред очите ни. Всъщност, ако сме прецизни, трябва да отчетем, че имаме редкия шанс, да се наслаждаваме, ако е възбуждаща тази гледка за някого, на първите, но решителни и фатални стъпки, към няколко политически самоубийства. Най-неизбежно, поне засега, изглежда това на пръкналата се, след разрояването на БСП, нова партия „АБВ”, въпреки закъснелите политически пируети на вожда й. Някак абсурдно е, не само според мен, поведението на тази новопоявила се партия, чийто старт в политиката обещаваше добро бъдеще на последователите й. След куп необмислени действия обаче или добре премислени ходове, както ни убеждават някои,  надеждите за светло бъдеще бързо бяха пропилени. Добре премислен ход, нека поясня, противниците на тази партия или по-задълбочените анализатори, назовават евентуалната покупко-продажба на чест, достойнство и съвест. Твърдение, което едва ли е голословно, трябва да отчетем, щом програмните документи на партията и реалните й ходове са нерядко съвсем противоположни, щом уж лявата формация, подпомага с всички сили очевидно дясна политика. Участието на нейн представител в кабинет, който декларира дясната си политическа ориентация, да речем, е бял кахър, но парламентарното поведение на партията вече е сериозен проблем. Разразилите се куп  скандали в парламента, ясно показаха, че „АБВ” стои твърдо зад правителството и управляващото мнозинство всякога.

Нещо повече, нерядко тъкмо вицепремиерът Калфин е яростен защитник на едно или друго начинание, което видимо противоречи, нека изтъкна, на широко прокламираната в предизборната кампания социална потика. Или, пак той, както и неговият вожд Георги Първанов, са спотайващи се и мълчаливи, когато трябва ясно да се формулират и категорично отстояват социалните приоритети. Лесен пример, в това отношение, е фактът, че след гласуването на скандалния заем, с решителната подкрепа на „АБВ”, никой от тази партия   не обели дума за използването на част от тези милиарди за повишаването на жизнения стандарт. Повишаване на стандарта, нека изрично поясня, като се вдигнат решително, осезаемо, престъпно ниските заплати и пенсии на българите, а не като се плямпа необуздано. Жалко, срамно и престъпно е, че в днешна България едно бездомно куче гълта повече бюджетни средства, отколкото нещастният пенсионер, работил десетилетия за благото на Отечеството. Още по-безнадеждна е милата, родна картинка, след като разбрахме, че пенсионерите в Габон, колкото и невероятно да е, са далеч по-добре осигурени, с многократно по-високи доходи. И, нека поясня, трагедията на българския пенсионер не засяга единици, а милион и половина честни труженици, а за безмилостната експлоатация на днешните труженици пък направо не ми се говори, след като не само сме на последното място в Европа по доходи, но и сме десетократно по-лошо платени. Всичко това, вижда се и от самолет, са все проблеми, които би трябвало да съсредоточат вниманието на една партия, която уж е лява, би трябвало да я превърнат в онзи коректив на дясното правителство, за който се обявяваше. Наместо това, непочтени уговорки и хитрувания, които водят до още по-недостойно поведение и инкасирането на тлъсти бакшиши, както се говори, съвсем официално, от трибуната на парламента. Георги Първанов, насаден на пачи яйца от съпартийците си, или хитруващ като тях, ще трябва хубавичко да се изпоти, ако иска да убеди неочаквано многобройните си последователи, че все още е ляв политик, но каузата му, поне засега, изглежда безнадеждно загубена. Може смело, без особен риск, да се прогнозира, че „АБВ” няма да има вече никога такъв изборен успех, а печелившият от провала й, по всяка вероятност, ще е БСП. Въобще, политическото самоубийство на тази партия, като че ли, вече е печален факт, както и да се самозаблуждава лидерът й, пък и тези, които го предадоха, или играха заедно с него в недостойната политическа игра!

Горе-долу в същото положение, но малко по-добре, е Патриотичният фронт, чийто политически пируети, поне засега, изглеждат по-навременни и по-сполучени. Може да се каже, че лидерите му маневрират далеч по-грамотно и съумяват да успокоят, поне временно, своите последователи, или провеждат, може би,  противоречива политика, заради сложнотията на политическия момент. Така или иначе, те са на крачка, фатално близо, до грандиозното си сгромолясване, току се приближават или оттласкват от политическото самоубийство, като заплахата постоянно виси над тях. Красноречието на Красимир Каракачанов и Валери Симеонов, мъжките реакции и категоричността, едва ли са спасение, ако липсва последователното отстояване на декларираната  политика. Добър ход бе, че Патриотичният фронт не влезе в правителството, още по-добър, че не подкрепи скандалния заем, но поведението му си остава непоследователно, а политиката му неизбистрена. Неговият основен конкурент на политическата сцена е по-категоричен в ролята на непримирима опозиция и по-спекулативен, може би, когато обещава належащи, но трудно постижими благини. И, все пак, поне в социалната сфера, политиката на „Атака” изглежда , колкото непостижима, толкова належаща, изискваща общи и решителни усилия, за да се доближим поне мъничко до високия стандарт на другите страни в Европа. Напразно се присмиват на Волен Сидеров политическите му опоненти, далеч по-рационален ход за тях, а за държавата, вещаещ просперитета й, е да се вдигнат решително и реално доходите на хората, за да живнат, както производството, така и потреблението. Тъкмо това, като че ли, липсва на Патриотичния фронт, по-убедителната и по-последователна позиция при отстояването на социалната политика, по-надеждната защита на труженика. Патриотизмът, разбира се, е преди всичко грижа за благоденствието на сънародниците, защото без това, шумно прокламираната защита на държавата, не е нищо повече от празна гюрултия. Ако не знаят това водачите на Патриотичния фронт, което едва ли е тъй, те са близо до политическото си самоубийство, което поне засега, изглежда отложено, но като не е съвсем ясна, нека не се самоуспокояват излишно, перспективата.

Далеч по-зле, във всички случаи, са реформаторите, които като най-твърди поддържници на ГЕРБ и най-активни участници в коалиционното правителство, инкасират очевидните негативи, без да спечелят нещичко от съмнителните ползи. Далеч по-реалистичната и по-перспективна позиция, като че ли, беше опозиция на ГЕРБ, дясна опозиция, която би осигурила на Реформаторския блок несъмнен политически възход след провала на Бойко Борисов, но безбройните лидери на блока са решили друго. Избрали са, общо взето, политическото самоубийство, което е някак невидимо, незабележимо все още, но е предизвестено, без съмнение, ако е предизвестен и провалът на поредното управление. Реформаторският блок би спечелил най-категорично, ако бе дясна алтернатива на управляващите, а не техен съучастник в едно спорно, меко казано, управление на разкапващата се държава. Ако реформите, за които тъй упорито говорят хората около Кунева и Радан Кънев, не се състоят, или са половинчати, което е най-вероятно да се случи, ще се разпилее напразно, без съмнение, значителната политическа енергия на блока. Един шанс за тях, разбира се, е, че нямат политически опонент в десния спектър, че мнозина, щат-не щат, ще са принудени да изберат пак тях, каквото и да се случи, но мнозина ще са и разочарованите все пак. Не трябва да забравяме как разпиля огромната си енергия СДС, как разпъди привържениците си, как разочарова не хиляди, а милиони българи, които бяха решени да го следват неотстъпно. Възраждането на дясното политическо мислене, нека не се заблуждаваме, е плод не толкова на смислената дясна политика, колкото следствие от безсмислената лява политика, от безпомощността на социалистите. И пак социалната политика, нека не се заблуждаваме и в това отношение, е разковничето, тя  гарантира и успеха, и за неуспеха на днешните български политици. Политическото самоубийство е неизбежно, за когото и да е, ако не вдигне жизнения стандарт на хората, ако не ги извади от унизителното положение, в което са затънали, чрез реални политики. Санирането, да речем, с което ни проглушиха ушите, едва ли е реална политика, осигуряваща енергийна ефективност, щом са все повече тези, които го възприемат като шашарма. Всъщност, без значение е, кой как го възприема, но не е без значение това, че реална енергийна ефективност се постига не с кърпене на панелки, а с нормални цени на енергията. Нормални, подчертавам, като в целия цивилизован свят, а не номинално ниски, но всъщност десетократно по-високи, отколкото са в белите държави. Политическо самоубийство е, без съмнение, да плямпаш необуздано, че у нас са най-ниските цени на тока, след като в Германия са не по-високи, а средната заплата е поне осем пъти по-висока. Политическо самоубийство е, а тъжният факт, че все още е възможно да оцелее изпеченият политически шарлатанин, дори след такъв позорен акт, е плод на политическото късогледство и липсата на зрялост. Това са грешки на растежа, временни, макар да изглеждат вечни тук, у нас, които ще бъдат, кога да е, преодолени, за да възтържествуват най-сетне политическата логика и политическото достойнство…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply