Записки по ямболските работи: Роднинствата в ямболската полиция – запазена марка и преди 9 септември, и днес

Генерал ЧобановАко нещата някога, а и днес, са черно-бели, е лесно. Само че не само не са, а често се върви не само през  кръв, а и през трупове. И шаренията на дискурсите нерядко е изобилстваща, та чак стряскаща. Като живота, може би.

Народният съд, както и шпиц командите от пролетта на 1925 г., наричани още и ВМРО, и неотговорни фактори, са го знаели най-добре. Хората сме късопаметни, това вероятно е за добро, иначе няма как мнозина да понесат документите. И разказите на очевидците, все някога, и все някой, има това качество.

Подп.от запаса Иван Караиванов, един голям симпатяга, влюбен във фотото, не е типичен офицер. Пенсионира се в армията, ала там бе метеоролог, завършил е навремето физика в Софийския университет.

Защо Карата идва тук, след шпиц командите, и ония, понякога неочакваните разкази, от първо лице, единствено число? Защото тук, край Ямбол, някога баща му става приведен зет. Бъдещият му баща пътувал мирно и кротко с трена, слязъл обаче да си налее вода на гара Ямбол и взел, че се запознал с майка му. Туй било пътуването му.

А кум на бъдещия баща на Карата пък е Антон Бояджиев.

Антон Бояджиев е областен управител на Ямбол през периода, който наричаме монархофашистки, и един от основните обвиняеми в процеса на Народния съд-Ямбол. Той не е от Ямбол, а от Казанлък. И понеже край Тунджа няма под път и над път хора от Розовата долина, бащата на Караиванов се засякъл някъде по чаршията с Бояджиев, и той се превърнал в кум на сватбата.

Та Карата е по изненадите – той пък се оказа шурей на генерал Иван Чобанов – шеф на Национална служба сигурност по времето на президента Първанов.  Генералът е странна птица – като студент е вадил някой лев като манекен, именно Карата ми прати преди години една стара снимка от модно списание, където бъдещият топ разузнавач кара мадамите да въздишат по него.

Карата обаче не обича да си отваря устата около работите на шурея си. Възможно е оня, пенсионираният вече генерал, да го е държал настрана от тайните си. Полицията, а сетне се оказа, че и в милицията е почти същото, гъмжи от наследственост. Преди време това го бях писал в един текст, но бе мимоходом. С  времето обаче, макар да нямам почти никакви приятели в органите на реда, дори с някогашния ми колега по стая във в-к „Тракиец”  Христо Димитров, не сме се чували от години, започна да се оформя една нишка.

И нишката все в тая посока – дядото или прадядото, или пък вуйчото, чичото, работили в полицията или в милицията , и сетне един по един към това ведомство почва роднински десант. Преди време  един висш ямболски полицай обичаше да приседне на масата, където обикновено не бях сам. За  да почерпи. Цените в ресторанта бяха такива, че можех спокойно и аз да го почерпя, за топ полицая обаче това се оказваше обида.

Името на този мъж ще спестя, едно, защото още е на ръководна длъжност, и второ, той просто е пример, илюстрация, за това, че в МВР няма случайни хора. И случайни повишения, изключенията знаете какво означават.

Защо този висок по пост полицай обичаше да пийнем заедно по нещо, не ми стана ясно. Той нямаше какво да научи от мен – нито съм в криминалния отдел, нито пък имам някакви връзки, за да му дам рамо, ако случайно се наложи.

Случайно, понеже сетне излезе, че той е женен за сестрата на шефа на ямболската  РДВР, на самия генерал А., така да го назовем. И за шурея топлите места  били сигурни, макар че такива забежки посред нощите, в които имаше и висока доза бабаитлък, не са най-добрата котировка в средите на МВР.

Особено, когато стане инфекция, и братът на баба  ти вече не е начело на РДВР.  Като стана реч за бабаитлък, той  е присъщ  явно на някои хора от тая професия. И на една друга, пак силова, на Военното министерство. Асен Райновски навремето водеше едно предаване по „Диана кабел”. Сегашният голям туз в община Ямбол, Севдалина Кръстева, тогава бе едно мило, кротко момиче, и дори май още бе Гайдарова – по баща. Та Севда се разправяше с Асен, за който тогава разбрах само че е бил политофицер.

Тия пичове изобщо не са за подценяване, макар и сред тях да има големи галоши. Предаването на Райновски си вървеше, на няколко пъти обаче го виждах плътно до един офицер от много висок ранг. Генерал, шефът на Червен баир Георги Каракачанов, ала този нямаше никаква роднинска връзка с оня – с народния генерал Панайот Каракачанов.

Голям тарикат излезе народният генерал, мигом се писа сред най-репресираните от Тодор Живков. Каракачанов навремето, това го има в полицейските архиви, имал два прякора – Антон и Гарабед. Явно Гарабед му вършеше далеч повече работа през годините, щом от зам.-министър на МВР се направи репресиран. А бе и военен аташе в Москва, и то в средата на 70-те години на миналия век – каква репресия, ужас направо!

Та каква бе ролята на Асен Райновски на масата на другия генерал, на Георги, не на Панайот? Да му държи сиджимката, доколкото това изобщо бе възможно, тъй като шефът на военните на Червен баир дърпаше яко от чашата  и обичаше шумните спорове. А от тая комбинация си патят по правило цивилните субекти, тоя номер трябва да ви е познат и на вас.

Райновски почти не пиеше, той бдеше – явно знаеше защо е на трапезата.

Та в системата на МВР през годините, и преди, и след 9 септември, вървели по роднински. Веднъж имаше някаква инфекция в ямболската РДВР, и пратили един от София да види кое какво е. Пийва си на съседната маса при Болта един вече посивял мъж, и си пийва добре – весел, приветлив, на масата явно със стари съученици, или с приятели.

Нищо не ми говори нито физиономията му, нито пък думите се чуват добре. Обаче един от неговата компания ме знае от детските ми години, поне те не се са от Педагогическата стая. Кой беше, вече ми се губи, а се знаехме от доста години – не бе обаче ченге. Оня, посивелият и заедно с това развеселен, се оказа брат на скъп приятел на баща ми. Бога ми, цял живот все така е ставало, колкото и да съм бягал от сянката на татко си, светла му памет, по-добър човек май не съм виждал. И излезе, че оня, посивелият, бил  брат на Динко Гочев, а тоя Динко, лека му пръст , идваше често у дома, и правеха голяма табла и още по-голяма софра.

Динко обаче умря безумно рано, и никога не съм знаел какви роднини има. Само бегло помнех вдовицата му, но и това  от преди 40 зими. А този весело-посивелият, да  вземе да се окаже брат на Динко. Че и генерал, че и шеф на инспекцията в Министерството на вътрешните работи. Че и преди време, тук, в Ямбол, началник на РДВР.

Няма лошо, все някой трябва да е шеф и на тия служби.  Сивият шеф излезе Васко Гочев, и работата се закучи – бе го налегнала мъката, дявол знае как му спомних за рано отишлия си негов брат. Някой от компанията му ще ме е изпял, аз бях виждал Васко Гочев само на снимка, той мен пък – никога.

А щафетата  в МВР и в тайните служби си върви, там няма хлабаво. Един щатен  разузнавач, вече към 85-та си година, прописа. И мислеше, че аз нещо мога да му помогна в тия негови мемоари. Колко помогнах, той си знае, дано да е жив и здрав, ала в романите му труповете вървят като планинска река напролет. Нейде из Африка, къде, кога – пълна тишина.

То не ми и влизаше  в работата – просто трябваше да редактирам книгите му. Обаче се налагаше да се виждаме често, той се оказа грамотен човек, ала искаше да каже всичко. Опитвах се да му обясня, че такъв филм още няма, че тия шпионски мемоарни романи искат време. И ферментация – иначе ще се оплескат книгите. Разузнавачите в това отношение са точ  в точ – като им кажеш  яваш, така и правят. И вървим с него през пустинята, и труповете месец след  месец набъбват, и почна да ми става любопитно – кое е лъжа, кое е реално в тези романи.

Човекът не случайно бе готвен дълго време за тая работа – така и никога не призна колко е фикцията и колко истината в книгите му. Но пък взеха да му мътят главата някакви негови родственици, които живеели на Апенините. Техен познат, италианец, харесал романа, и искал да направи филм по него. Тия пинизи поне са ми горе-долу ясни – щяха да свалят като с шкурка спестяванията на „моя човек”, а нямаше да има и един кадър филмова лента.

И преди тоя неочакван интерес от страната на Фелини, ми бе правело впечатление, от дума на дума, че човекът от пустинята има доста роднини. И че почти всичките или работят в МВР , или живеят далеч от България. В Малта, Германия, Италия, къде ли не из тоя грешен свят.

Говореше цигански, арабски, турски, френски, малко английски.  Най ме озадачи циганският, който знаел перфектно, а  бе родом от едно ямболско село. Ако това, както и името, с което ми се представяше, беше вярно. Защото и в родното му село не отидохме, и ред  други неща останаха табу.

Е, не съвсем – все пак бе на възрастта на патриарсите, и вече можеше поне малко да вдигне завесата. Генерал от запаса, а на активните времена – полковник. Съмненията ми за името му по-скоро се оказаха верни – при всички легенди, правени от тайните служби, май истинското му  име се бе загубило.

Пенсията обаче – не, при това – най-високата за страната ни. Обаче никой, дори в полицията, не ме знае точно кой съм, как се казвам. И като дойде онова време, няма пак да разберат – при нас  така се действаше, каза ми веднъж, докато го изпращах от стаята си запасният генерал.

„Иска да ви види, получи инсулт, обаче разбира и говори. И вече пише по-малко”, предаде ми не толкова отдавна негова близка.

Искаше ми се да поговорим, а към случая с генерал Чобанов, преди време излезе, че „моят романист” има директна връзка. Негова роднина била женена за момче от рода на Чобанов. Сетне се навървиха други такива роднинства, за да се върна пак там – и преди 9 септември 1944 г., и след 9-ти  почти няма случайни лица в МВР. Някои от тях са давани многократно на военна прокуратура – познайте дали някого Военният съд вкара в затвора.

Познахте –никой. Фамилната система е велика работа, и службите без тях май изобщо не могат…

Борислав Ненов

About the Author :

2 Comments to “Записки по ямболските работи: Роднинствата в ямболската полиция – запазена марка и преди 9 септември, и днес”
  • георги каракачанов
    August 28, 2016 - Reply

    Котев напълнил си вестника със боклуци.

  • ЕЛЕНА
    October 29, 2016 - Reply

    ДА ИСТИНА Е НО НЕ Е НЕОБХОДИМО ТАКОВА УВАЖЕНИЕ ДА ГИ УВЕКОВЕЧАВАМЕ !

Leave a reply