Една история, достойна за бенефиса на Стоичков

Borko_poslНаскоро повтаряха документалния филм на Олег Ковачев „Балада за Гунди”.

Велика личност и футболист -  епизодите с негови изпълнения бяха брилянтни, а моята възраст не ми позволи да видя повече от веднъж Гунди на терена.. Може би месец по-рано, „пуснаха” и документалният филм за Стоичков.  И в него имаше страхотни епизоди, някои идващи от спомени на съотборници на Камата, други, повечето всъщност, от неговите гениални изпълнения на терена.

Двама велики футболисти са огромен капитал за една държава. Гунди отлетя с „Алфа ромеото”много рано, Стоичков дочака  50-годишния си юбилей. 40 000 почитатели на Камата на стадиона, милиони из социалните мрежи и пред телевизорите. И то във време, когато националният ни футболен тим е в дупка като участия в големи първенства.

Имаше вероятно във вечерта на бенефиса на Стоичков десетки покъртителни истории. Аз май ще запомня най-вече Наско Сираков. Наско, два месеца след инсулта, изиграл десетина минути. „Щом не умрях на терена и сега давам интервю, съм супер”. Цитирам по памет, но това бе смисълът на казаното от един от най-възловите ни футболисти, който направи кариера и като спортен шеф.

Един не прескочи летвата, знаем кой, но и той „игра” с паметта на публиката. Христо, дали от възрастта, дали от сантимента си към Трифон, пак се разплака.

Защо, по дяволите, считаме, че големите мъже не бива да плачат?!

Може би влагата в очите на модерния ляв и тичащият, без да знае дали няма да пукне на терена Сираков, дават разгадката защо онова поколение бе велико. Може би…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply