Докога?!

969928_576589972385768_1645133974_nУважаеми медии,

Обръщам се отново към вас, защото си оставате единствената инстанция, която все още чува проблемите и поне ги отразява!

Ако някой още не е разбрал – безхаберието по отношение на  сградата на читалище „Съгласие” продължава! Публиката, която идва на представленията на ДТ „Невена Коканова”  и тази есен стоя на студа! За трупата, която репетира там  – да не говорим.  АКО някой все още не е разбрал – залата  продължава да не е отоплена въпреки пускането на т.нар. парно! И отново за тези, които също още не са разбрали – проблемът идва от неремонтирания покрив, в който отдавна зеят  дупки. Оттам  дъждът си вали на сцената, а при пускането на т.нар. парно се завихря течение, при което подаването на  топъл въздух бързо се превръща в непрекъснат студен „полъх”! Необходим е СПЕШЕН РЕМОНТ НА ПОКРИВА,  защото освен че създава неуют,  водата която се стича по него отива по осветлението и съответното му електрическо захранване!  От същата тази протичаща влага пък се руши и цялата сграда!

Мили хора, уважаема публика, граждани на Ямбол!

Когато преди няколко месеца написах писмо, към една дузина видни ямболски граждани, в което подробно изложих проблема и апелирах за  съдействие, познайте колко се отзоваха – точно двама – проф. Иван Газдов и Енчо Керязов.  Затова сега се обръщам към вас – всички  вие, чиито майки и бащи, чиито баби и дядовци са участвали със средства и с труд при изграждането на тази уникална сграда! Моля ви помогнете , тя да спре да се руши!

Обръщам се към вас и защото при всичките си контакти, в които съм търсила  съдействие отговорите са два – „Абе, то всичко си е за ремонт,  вие за един покрив ли?” – което си е чист мързел  и признаване на безсилие да се реши проблема, защото ако се започне поетапно  и предвидливо отстраняването му,  може да  се постигне много, но просто ТРЯБВА да се работи!

И вторият още по-чест отговор е „Теб никой няма да те чуе, коя си ти, че ще се занимаваш с това?”  Ето затова се обръщам към вас! Дано поне ВАС  хора, които обичате театъра, обичате тази сцена, тази зала, ДАНО вас да ви чуят!

Вчера ,точно, умно и аргументирано,  Атанас Атанасов – актьор, режисьор, професор от НАТФИЗ, в интервю за едно от най-добрите предавания на БНТ „Рецепта за култура” изложи проблемите на театрите в градове  като Ямбол и мен отново, за  пореден път ме ДОСРАМЯ ! СРАМ ме е, че по стар български обичай не можем да си решим проблема вкъщи, а трябва някой отвън да ни го посочи! СРАМ ме е, че защитата на съществуването на театрите  в провинцията вече идва от столицата, защото хората там осъзнават, че навсякъде в страната това са ЕДИНСТВЕНИТЕ  културни средища, а ние не можем да го разберем!  Сградата на читалище „Съгласие”  е проектирана с прекрасна театрална сцена и  зала, осветителни и озвучителни кабини, с гримьорни…направена е за  театър и ДТ „Невена Коканова” като нейн ползвател е най-заинтересован и загрижен  тя отново да бъде и удобна и комфортна за всички, защото трябва да остане най-доброто МЯСТО ЗА КУЛТУРА в  града!

Очаквам вашите предложения, вашата ЯМБОЛСКА съпричастност! Дайте да спрем да замитаме боклука под килима! Отворете ума и сърцето си за проблема и с общи усилия да го решим!

Дияна Радева – режисьор и мениджър на ДТ „Невена Коканова”

About the Author :

8 Comments to “Докога?!”
  • Въпрос
    November 24, 2014 - Reply

    Извинете, от кого е написано това обръщение? Кой е авторът?

  • delnik1
    November 24, 2014 - Reply

    Забележката ви е вярна, авторът на обръщението е Дияна Радева – режисьор и мениджър на ДТ „Невена Коканова”.

  • nobody
    February 2, 2015 - Reply

    Za jalost e taka edna hubava sgrada se rushi i nishto ne moje da sa napravi, razbira se vsichko e svurzano s pari

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    КОЯ Е ДИЯНА РАДЕВА (т. нар. мениджър на театъра)
    Целогодишно живее и пребивава в София, но се води на работа в театъра в Ямбол. Веднъж на две-три години поставя по една пиеса, колкото да се каже че работи нещо. През останалото време се намира в София и имитира дейност, уж че урежда софийските турнета, уж че се занимава с някаква организаторска работа. Никой не може да каже с какво точно се занимава тя. В Ямбол идва като на гости само по време на премиери и театралните празници през м. юни. Самата тя е наясно, че получава пари за нищо и за да замаже положението раболепничи пред директора Михаил Лазаров. Прави се на много дейна и загрижена за театъра, докладва му, примерно, колко много работа е свършила, как е позвънила на еди-кой си от персонала и какво му е казала да направи, т. е. играе ролята на телефонистка и се разпорежда от 300 км разстояние. Понякога стават големи разминавания в организацията, поради факта, че Дияна няма реален поглед върху нещата в Ямбол и се разпорежда много неадекватно. Много хора се питат за какво държат тази жена на работа. Уж постоянно се тръби, че театърът бил зле финансово, че вече нямало средства, а на практика всички виждат как се пръскат пари за глупости и за заплати на хора заемащи ненужни длъжности като тази на Дияна. Отговорът в такива случаи е, че работата на Дияна не била като другите, била „творческа работа” и не се поддавала на ограничения като работно време и точно определена длъжностна характеристика. Може би в досието на Дияна има описание на длъжностната й характеристика за поста, който тя заема – „мениджър на театъра”, но това е само фиктивно, колкото да видят проверяващите органи, че всичко е по закон. Иначе това, което пише в длъжностната й характеристика няма нищо общо с това, което Дияна реално върши в София.
    Та значи, работата на Дияна била „творческа”. Нека да видим в какво се изразява това нейно „творчество”:
    В разговори в по-тесен кръг директорът е разяснявал на по-непосветените какво точно върши Дияна. Тя трябвало да седи в София и да поддържа връзката на театъра с Министерството на културата. Трябвало да ходи там и да им напомня, че в Ямбол имало театър. Такава била нейната мисия: да досажда на служителите в министерството, да ходатайства, да се моли за пари, за награди, за не знам си какво, да ги четка, да им се подмазва ако трябва, ама да не ги оставя на спокойствие, защото иначе щели да ни забравят. С една дума, тази жена не е никакъв „мениджър” както се води по документи, а „дежурен подмазвач” в Министерството на културата. Според мен там би трябвало да бъде нейното работно място и там на място да й дават заплатата. Направо да й разкрият нова щатна бройка „дежурен подмазвач” и да й определят график – кога и за какво, кога и на кого да се подмазва…
    „Творчество”, какво да се прави? Страхотно „творчество” се е получило! Който ги е измислил тези врътки, наистина е бил голям творец.
    Ама питам се, тези хора от Министерството на културата спат ли. Какво правят там? Наливат пари в театъра като вероятно си мислят, че всичко се харчи по предназначение, а всъщност тези пари отиват за глупости в т. ч. и за заплатата на човек без работа, който вместо да живее и работи в Ямбол, идва при тях в министерството и им досажда за щяло и не щяло. Сами се поддават на манипулации и не могат да се усетят как от театъра в Ямбол ги водят за носа.
    Подобни сценарии се разиграват и в Община Ямбол. Колко му е? Правиш се на артист и лъжеш: „Ама театъра ни е беден! Дайте ни пари, че нямаме!” Да кажем, че общината ни е богата и може да си позволи лукса да спонсорира театъра. Лошото е, че няма никакъв контрол след това – къде са отишли тези пари, за какво са похарчени, имат ли възвръщаемост. Парите потъват в някаква бездънна яма и никой не може да им хване следите…
    Това е положението. Тази измислена длъжност „мениджър” е резултат именно на безхаберието и липсата на контрол от страна на министерството и общината върху работата на театъра.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    В ЯмболСвят имаше една статия по повод на представление на театъра тази вечер и там щях да публикувам този текст, но сега виждам, че статията е изтрита и затова публикувам текста във форума като си давам сметка, че темата е много по-обширна и се нуждае и от други допълнителни коментари и разяснения.
    ______________________

    Тъй като темата касае театъра в Ямбол, то аз като (отскоро бивш) театрал не мога да се въздържа и да не коментирам какво мисля по въпроса. Най-вече искам да наблегна на това, колко ефектно се крие същността на нещата и въобще цялата грозна картина отвътре в театъра. Всичко това умело се е прикривало години наред от директора Михаил Лазаров.
    Какво виждат обикновените граждани на Ямбол? – Само едни афиши, реклами, крайния продукт във вид на изиграна пиеса заедно с някакви захаросани статии и интервюта с директор или други хора край него. Създава се впечатлението за нещо невинно, миловидно и събуждащо симпатии. Самият директор създава едно такова безобидно впечатление – прави се на добър, наивен, възпитан, културен. Не пропуска да каже, колко трудно се работи в тези условия, чак да го съжалиш. Нямало сграда, нямало пари, нямало публика. Тетърът бил на ръба, едва оцелявал, но той и колективът, въпреки всичко, вършели чудеса и т. н. една и съща плоча. Чуваме я непрестанно по медии и не само за театрите в България, но и за българската култура – как още малко и културата ни щяла да умре…
    Самият аз, допреди да започна работа в театъра, като слушах подобни приказки, оставах с впечатлението, че актьорите едва ли не умират от глад, а театрите са пред закриване – направо апокалипсис. Даже после се чудех как така все още работят. Нали уж нямало пари, нали загивали?… Така си мислех, докато не започнах работа в театъра и не видях отвътре за какво става въпрос. Неизбежно започнах да си задавам въпроси: Защо все реват тези артисти? Какво толкова не им харесва? Къде ще я намерят тази сладка работа – по два три месеца да не ходят на работа (да не говорим, че някои и през целия сезон нямат ангажименти) и да получават редовно пълна заплата? Е, разбира се, не винаги е така. На други им се случва да играят на сцена веднъж на една или две седмици, т. е. за десетина дни им се набират четири-пет часа заетост. Накрая за награда, за това че са лежали цяла година по гръб, получават и два календарни месеца платен отпуск… Ами кажете ми, къде дават тъй? Къде го има това по света? Май никъде, нали? Но за един страничен наблюдател това остава незабелязано, даже и за спонсорите. И не мога и не мога да си го обясня това, с какъв акъл спонсорите наливат пари в театъра. (Между другото, друг е въпросът къде отиват тези пари. Дали всичко се харчи по предназначение или потъва в нечии джобове?…) А иначе спонсорите са пълни мазохисти. На тях като че ли им прави удоволствие някой друг да им яде парите даром. Вживяват се в ролята на съвременни възрожденци и благодетели на театъра. Въобразяват си, че извършват някакво много благородно дело, че правят голяма услуга за културата в България. А всъщност спонсорите хранят едни лентяи, които успяват да ги заблудят създавайки впечатлението, че работят. Е, не всички са лентяи, разбира се. Има и такива артисти, които са по-оправни и използват изобилието от свободно време като работят и на други места. Не ги обвинявам. Като има балами, които да им плащат за това, че бездействат в театъра, защо да не се възползват и от други екстри?
    Общо взето това е положението в театъра. Видях го отвътре и никой не може да ме убеди, че не е така.
    Колкото до директора Михаил Лазаров, там темата е по-обширна. За това какъв човек е той, на какъв се прави, какъв изглежда в очите на хората и какъв всъщност е, го оставям като тема с продължение.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    За да придобиете представа как се управлява театъра, съдете по един такъв случай! През 2014 г. леля Ганка – гримьор и перукер, беше претърпяла операция от онкологично заболяване (Светла й памет! Отиде си без време жената!) И тя беше принудена да дойде на работа още на седмия ден след операцията, защото… някой си идиот я бил накарал да дойде. Имало представление същия ден и нейното присъствие било много необходимо. А жената все още е била на легло, имала е незараснали рани от операцията и кървящи превръзки, но кой го интересува. Самата тя се оплакала после, че никак не била добре, но какво да се прави – работа, иначе оставаш без нея.
    Та питам се, какъв ли изрод трябва да си, за да постъпиш по този начин? Да вдигаш болната жена от леглото и да я задължаваш да работи… Може ли нормален човек да го направи това? И това не е само единичен случай, но се позовавам на него, защото ми се видя най-фрапиращ, да не казвам чудовищен.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    Театърът носи името на Невена Коканова. Директорът Михаил Лазаров много държи да се произнася името на актрисата, защото хората все още не са свикнали с това име. Първата им реакция е учудване – „Ама така ли се казва театърът? Не знаех.” – и това много го дразни. Не му е приятно и това, че и друг театър – в Дупница, носи същото име. Казва, че те, за разлика от нас, били общински театър, едва ли не самодейци и не са били на нашето професионално ниво, т. е. от яд, че някой му е отнел името Невена Коканова, той всячески се стреми да принизи и омаловажи дейността на колегите от Дупница.

    Организирал е една агресивна рекламна кампания, където навсякъде се старае да набива в очите на хората името и образа на Невена Коканова. Те трябва задължително да свързват ямболския театър с това име. Това му е нещо като фикс идея. Измисля си разни поводи и поводчета, фестивали и фестивалчета, празници, награди с името на Невена Коканова…, книжки, рекламни материали, статуетки, „босоноги Жулиети”, разни „стъпки на Невена” и пр., които по някакъв ексхибиционистичен начин трябва да се натрапват на хората, да им се навират в очите, искат или не искат това.

    В стаята на дирекцията, където той прекарва повечето си време, се е заобградил, като някакъв Плюшкин, с всевъзможни излишни предмети – сувенири, статуетки, знаменца, джунджурийки, боклучета… и на повечето от тях е гравиран образът на актрисата. По цял ден седи там вторачен в образите на Невена Коканова и нещо медитира. Общо взето хората се чудат какво толкова прави в тази дирекция, не умира ли от скука. Сигурно се чуди какво още да измисли по въпроса с Невена Коканова.

    Явно това, което е направил, му се е видяло малко и затова е решил театърът да има химн свързан с Невена Коканова. Само че е избрал неподходяща мелодия от филма „Момчето си отива”, която обикновено се асоциира с актьора Филип Трифонов, а не с Невена Коканова. Но той така си мисли, че едва ли не всички ще се сетят, че мелодията е писана в нейна чест. „Химнът”, ако мога така да го нарека се изпълнява по време на театралните празници преди всяко представление, като хората се задължават да стоят прави и да се взират в нещо като икона на сцената – голям винилен портрет на актрисата. Както е тръгнало, може и това да му се види малко и да сложи под портрета олтар със свещи и „литургията” да продължи два часа както е в църквите. Определено зрителите се отегчават от подобни ритуали и се питат, кога най-после ще свършат тези глупости, няма ли да започне пиесата и да гледаме това, за което сме дошли. Нещо подобно се повтаря и след края на пиесата – някакъв своеобразен ексхибиционизъм във вид на речи и ритуали, където името на Невена Коканова се повтаря пак под път и над път и зрителите едва изтрайват всичко това, защото бързат да си тръгнат.

    Въпросът с налагането на измисления от директора химн и задължаването на гражданите да му отдават чест стоейки прави, би трябвало да е предмет и на разследване от прокуратура, защото всичко това е противоконституционно. По конституция символите, на които гражданите са длъжни да отдават чест са единствено националното знаме, герба и държавния химн. А в случая имаме някаква странна самоинициатива от страна на Лазаров. Поради някакви негови причини, той си е създал личен култ и е решил да задължава странични хора, които нямат нищо общо с този култ, да му се кланят и да го почитат. Всичко това е не само странно и необичайно, плод на някакви личностови проблеми, но и незаконно.

    Явно е, че Михаил Лазаров е бил близък с Невена Коканова и е запазил някакви хубави спомени от познанството си с нея. Но защо трябва да занимава и други хора с това. Писал е там някакви сълзливи разказчета за нея, които публикува във всяка от рекламните книги за театъра. Примерно, как тя му подарила някакво растение, което още растяло в къщата му в Боженци и той свързвал това растение с Невена Коканова, сякаш духа й още живеел там… пълни глупости. Преповтаря, за кой ли път финала на „Любов под брястовете”, когато тя го галела по челото и му шепнела: „Обичам те, Ибън!”, той пък й отговарял „Обичам те, Абби!” Да кажем, това преживяване е оставило някакъв дълбок отпечатък в съзнанието му и е белязало живота му оттам нататък… Е хубаво, ама аз какво общо имам с всичко това? Нека си изживява личностовите мании и зависимости сам и да не ме занимава с тях!

    Всичките тези странности на директора не остават незабелязани от персонала на театъра. Неизбежно много хора започват да си задават въпроса: „Абе тези хора… нещо така… много са съмнителни. Да не би да са си бъркали в гащите? Каква е тази мания по Невена Коканова, какво е това чудо?” Отговорът на този въпрос е вдигане на рамене. Може пък да е било несподелена любов, нещо платонично, знае ли човек. Но при всички положения е мания и зависимост, т. е. нещо ненормално.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    МАНИЯТА “НЕВЕНА КОКАНОВА” (2)
    В допълнение към темата за култа към Невена Коканова, не мога да не спомена и за манекените с нейните дрехи, които изнасяме на показ в коридора по време на всяко представление. Тези манекени са част от този култ. В началото имаше само един манекен с костюма от пиесата „Любов под брястовете” (заедно с обувките и шапката). На определен етап директорът Михаил Лазаров реши, че трябва да има и втори манекен – с червена рокля, с която уж Невена Коканова е играла някаква друга роля. Но впоследствие и това му се видя малко и затова реши да има и трети манекен – с костюма от пиесата „Ромео и Жулиета”. В допълнение към цялата тази глупост той се разпореди да има и огромно пано със снимката на Невена Коканова в цял ръст, която да посреща зрителите във фоайето. Директорът задължително държи по време на представления да се премахват от фоайето всички изложби и материали на читалището. Тези неща много го дразнят, защото иска да внуши на зрителите, че влизат в театър, а не в читалище. Може би затова претрупва коридорите с театрални атрибути – манекени, костюми и пана, сякаш иска да покаже, че това е негово пространство… един вид препикаване на територията като при кучетата. Всъщност темата за „лошото” читалище изисква отделен по-обширен коментар. Сега говорим за друго.
    Общо взето зрителите недоумяват и се чудят какъв е смисълът от цялата тази показност във фоайето и коридорите. Дошли са да се забавляват и да гледат някаква пиеса, а неизвестно защо някой си ексхибиционист е решил да им навира в очите нещо странно и кичозно във вид на манекени и сценични дрехи.
    В началото разпореждането е било манекените да се изнасят само по време на наши представления. Но впоследствие на директора и това му се е видяло малко и затова е решил, че трябва да се изнасят и по време на представления на гостуващи театри, а даже и на опери. Вероятно на някакъв следващ етап може да реши манекените да пътуват по време на турнета и да се излагат на показ в театрите на други градове. Знае ли човек какво може да му хрумне? Всичко което прави, му се вижда малко и иска целият свят да научи, че театърът е патентовал името “Невена Коканова”.
    Имаше период, когато не осъзнавах що за мания е това. Приемах всичко като даденост и не му обръщах внимание. Докато един ден директорът не ме извика и не започна да ме обвинява за това как предния ден, когато имало представление, не съм бил изкарал манекените в коридора. Обясних му, че това не е мое задължение. Нямало значение, каза ми той, аз трябвало сам да се сетя, защото било първото представление за сезона и едва ли не зрителите останали изненадани като видели, че манекените ги няма. (Определено никога нямаше да се сетя, че зрителите ще са страшно изненадани от липсата на манекени, но както и да е.) Директорът беше страшно възбуден, сякаш кой знае какво беше станало – престъплението на века. Трудно ми беше да възприема всичко това и започнах малко да се съмнявам: Абе, този човек нормален ли е? Как може да ме занимава с такива глупости?
    Постепенно разбрах, че нещата са много по-сериозни. Директорът влагаше в тези манекени и въобще във всичко свързано с Невена Коканова, някакъв много сериозен смисъл, сякаш от това зависеше животът му. Преди всяко представление той си има някакви свои ритуали – обиколя по коридорите и оглежда манекените дали са добре поставени, дали обувките и шапката на единия стоят правилно, оправя им гънките по дрехите, съзерцава ги, медитира пред тях… Вероятно си е представя, че насреща му стои Невена Коканова, знам ли. Хората от персонала виждат тези му странности. Някои се питат, какво му става на тоя, но постепенно свикват с това и не му обръщат внимание. Какво пък, всеки си е малко луд – един в едно, друг в друго. Това да му е кусура.
    Не искам да омаловажавам ролята и приноса на Невена Коканова за българската култура, но това, което става в нашия театър е вече извън пътя. Стига се до едно тотално обуначване и изпростачване. Нямаме си друга работа и дай сега, да си създаваме идоли и кумири и да им се кланяме. И защо трябва да го правим? Нали и тя е била човек като нас – ядяла е, пиела е, ходила е до тоалетна, имала си е своите човешки слабости и пороци. Защо е нужно от нормален човек да я превръщаме в това, в което никога не е била – някакво измислено и фалшиво божество?
    Понякога ми идва наум, че нещата с тези манекени наподобяват някакъв своего рода фетишизъм, т. е. когато една жена ти липсва и започваш да компенсираш с дрехите й, обувките й, гащите й… Превръщаш ги в предмети на преклонение. Така излиза. Казах му го веднъж на директора. Ако той има проблеми в тази насока, то това не означава, че трябва намесва и подчинените си. Лично аз нямам намерение да ставам оръдие на подобни болни амбиции, странности и приумици. Нека си ги пази за себе си!

Leave a reply