Дните преди празника…

kotev 02Изборите, президентските избори, вероятно, са всенароден празник някъде, в САЩ, например, макар че и там, напоследък, приличат на нашенски панаир. Тук обаче, по нашите земни ширини, не е така отдавна, тук изборите всякога са напомняли на смешно и нескопосно, самодейно театро. И участието на вдъхновени, но бездарни артисти, като Жорж Ганчев, пък и на съвсем нескопосни самодейци, като Митьо Пищова, не бива да ни учудва, защото е по-скоро закономерно, отколкото случайно. А случи ли се тъй, че в лошо репетирания спектакъл да се включат и най-неочаквани изпълнители, гледали до вчера с презрение на забавленията на простолюдието, циркът е пълен. Доживяхме, ето, да се порадваме на Цветан Цветанов, натъкмен като родопски хайдутин с дънести потури, с ятаган и с  чифте пищови на кръста, с елек и забунче, както му е реда, но кой знае защо, преметнал през рамо аления пояс. За шик, сигурно, за да понадръзва на популярен певец, на идола Азис, например, който с пояс, или без пояс, би могъл да донесе много от тъй нужните на ГЕРБ гласове през тази кампания.

Така или иначе, Цецко се жертва заради Цецка, която май не оцени грандиозния му жест, щом не застана до него, редом, натъкмена в народна носия, в сукман, или чокман, както казват по този край. Цецка, изобщо, май не си дава сметка, че евентуалния и провал, който вече изглежда неизбежен и за благонастроените социологически агенции, е не неин провал, а провал на любимата партия и любимия вожд. Защото любимата партия и любимия вожд, би трябвало да помним, щом ни се набива постоянно в главите, не са губили избори, комай цяло десетилетие. Те и така,тъкмо тъй, се превърнаха в любима партия и любим вожд, също като любимата партия и любимия вожд от близкото минало, охраняван не от друг, а от днешния любим вожд. Досущ като онази любима партия и тази любима партия увещаваше оглупелия народ, че ако не гласува за нея, той е загубен, защото ще настъпи небивал хаос, по време, когато хаосът бе осезаем до болка. И сега е същото, любимата партия ни плаши с мизерия и несигурност, в момент, когато никога не сме се давили в такава мизерия и несигурност, на които се „радваме” заради решителната помощ  или безпомощност на тази тъкмо партия, не на някой друг. Вождът обаче, любимият вожд или не вижда или не желае да види, че народът изнемогва и току се хвали с добрините си, дето засипват неблагодарния народ, който още можеше да пъшка под игото на Орешарски. Неблагодарният народ, трябва да отбележим, понякога е и глуповат, щом не е разбрал, все още, и прозрачната истина, че игото на Орешарски е жалък политически блъф, който не би могъл да затъмни крещящата истина, че само по негово време, да речем, пенсионерите получиха пари и внимание, каквито не са получили сетне, а държавата постигна растежа, който не е постигала сетне.

А приказките, че тогавашния министър-председател е виновен за краха на КТБ, разбира се, са тъпа манипулация, щом е известно, че проблемът не се е родил в годината на неговото управление, като и туй, че не той управлява банките. И тук, точно тук, му е мястото, да си спомним за тъй драматичния въпрос ”Кой?”, скандиран бодро от платените клакьори, нарочени да представляват карикатурното ни гражданско общество, но смогнали, все пак, да свалят правителството! Въпросът „Кой?”, Бог знае защо забравен и от клакьорите и правителството, продължава да е особено актуален, по-актуален е, бих казал, повече отвсякога, тъкмо в навечерието на тези избори, пък и на всички избори. Особено актуален този драматичен въпрос, защото е ясно като бял ден, че ако надареният с чутовна мощ и невиждана власт  от платените клакьори и празноглавите клюкари, известен всекиму, възпълничък пакостник, е виновен за трагедията на държавата, той би трябвало да е санкциониран, а ако е невинен, би трябвало да му се извиним. Особено актуален е този въпрос, защото не е единственият субект, заслужаващ наказание или оневиняване, известният Делян Пеевски. Докарали сме я, например, дотам, че да не знаем срам ли е или геройство, ако си сътрудник на Държавна сигурност!

Ето, и в тази кампания, както във всяка друга, има не един, а много кандидати за най-върховния пост в демократическата държава, които са работили за най-недемократичния институт в най-недемократичната комунистическа държава. И това, лесно е да го проумеем, не е кой знае колко изненадващо, но е направо втрещяващо, че те настояват да ги тачим като мъченици, наместо да ги презираме като доносници. Е, множко ми идва, след като знам, че един от тези измислени от нашенската, ориенталска демокрация псевдомъченици, Бог да го прости, е писал доноси срещу баща си и брат си, а друг, тай-гласовитият, неуморим демократ, е бил най-неуморимият писач. Задължително бе, ако не друго, щом имаме претенцията да сме цивилизовани хора, да забраним на нахалните мерзавци, ако не друго, поне да се кандидатират за най-високия пост в демократичната държава! Инак препирнята дали някой от така наречените „десни” кандидати е бил комунист или партиен секретар е направо трогателна, щом настоящият президент е бил член на ВК на БКП още като голобрадо студентче, т.е. повече от партиен секретар, но това не му попречи да се изяви ката „най-десен”. Неочакваният ястреб Плевнелиев, разбира се, ще бъде наследен, ако не от ястреб, то поне от птица, която харесва на Запада, щом сме член на НАТО и Европейския съюз, а воят, че бихме изтървали някак драгоценната Евро-Атлантическа ориентация е, разбира се, само необходим етюд от лошо режисирания спектакъл. Този спектакъл, апропо, е толкова бездарно режисиран, а създателите му изглеждат толкова объркани или уплашени, че не напразно се страхуват от по-фриволни спектакли, като прословутия митинг-концерт на Слави.

Има защо да се страхуват от алтернативата, каквато и да е тя, а Слави Трифонов, каквото и да говорят, не е каква да е алтернатива, а реална, истинска опозиция на статуквото, щом се е заел, не на шега, да развали рахатлъка на така наречената политическа класа. Няма съмнение, че неговият референдум, в определен смисъл, е по-важен от президентските избори, щом е сериозен опит да се разбие статуквото. Каквито и съмнения да има истинският гражданин, сигурен съм, трябва да подкрепи референдума, който се стреми, преди всичко, да реабилитира поруганата демократическа традиция. Аз, например, съм убеден противник на задължителното гласуване, което е крайно недемократично, но ще гласувам, ще подпомогна, доколкото мога, тъй наложителната промяна. Пълна илюзия е, разбира се, че резултатите от референдума, каквито и да са те, както и резултатите от президентските избори, каквито и да са те, биха могли да ни донесат желаната промяна. Борбата за промяната, нека не си правим илюзии, едва започва, но е по-добре, все пак, ако и референдума и изборите за президент, носят някаква промяна! Нашенският панаир, в навечерието на всенародния празник, ще ми се да вярвам, вещае тъкмо промяна, по-голяма или по-малка, но промяна, разколебаваща решително политическото статукво! Не им се вярва на тези, дето натъкмиха статуквото, но е такава тъжната за тях и радостна за онеправданото мнозинство истина, щом дочакахме да видим как страхливо се озъртат най-шумните до вчера поддържници на любимия вожд и любимата партия…

Празник ще има инак, съвсем сигурно е, но както обикновено се случва с нашите, български празници, едни ще зарадва той, други ще разплаче, а всички нас -дай Боже! – ще накара да се замислим върху родните реалности…

Любомир Котев

Бележки: Текстът е писан преди провеждането на президентските избори

About the Author :

Leave a reply