Демократи против демокрацията

Kotev 4Поредният парадокс на окаяната ни демокрация е, че най-шумните и застъпници са и най-последователните и душмани. Ревностните уж радетели на нашенската демокрация, които често-често умуват върху недемократичните практики, не се свенят да използват такива практики, ако им е угодно. Един съвсем пресен пример е имитирането на гражданско недоволство от платени протестъри, откровени клакьори, шетащи на доктринерските си мераци. Не е нещо случайно, за жалост, или просто инцидент, пошлата имитация на гражданско общество. Нещо повече, окаяната ни, ориенталска демокрация, всякога е в плен на несекващи подмяни, имитации, нелогични интерпретации и прочее шарлатании. И тази тъй неприятна реалност, разбира се, не бива да ни изненадва, щом несъстоятелната политическа класа, съвсем закономерно, покварява и обезобразява демокрацията. Остава обаче дискусионен проблема доколко несекващите покушения против демокрацията у нас са плод на неграмотност и доколко са премерен удар на безсъвестни политически мошеници. Защото, нека не се съмняваме, одарил ни е Господ, с доста неграмотни и полуграмотни, но упорити и амбициозни политици, но не са малко, изглежда, и изпечените политиканстващи шарлатани. Така или иначе, чудодейната сплав от неграмотници и мошеници, току ни изненадва с някоя нова, зашеметяваща идея, която е безспорен, но и смехотворен принос,  към добрата, стара демокрация. Настоящото политическо прение около задължителното гласуване, идеята за подобен подход, за тъй анахронична политическа практика, е още един ярък пример за недемократичните реакции на нашенските демократи. Или, което е още по-лошо, направо отчайващо, за непримирима, войнстваща шарлатания, домогващата се до ревизиране на отдавна установените и наложени навсякъде демократични практики. Навсякъде, подчертавам, единственото изключение май е Гърция, а още на едно-две места има някакви компромисни, половинчати подходи към проблема.

Демокрацията, добре е да го проумеем и запомним най-сетне, навсякъде е нещо свято и никъде не си позволяват непремислени, прибързани експерименти! Навсякъде, но не и тук, където непрестанно се вихрят неуместни спорове и някой току се напъва да я компрометира, опорочи и обезсмисли. Задължителното гласуване, което някой се опитва да ни наложи с декрет, е крещящ пример за компрометиране и опорочаване,  дори за изличаване на демокрацията.  Лесно е да се досетиш, близо е до ума, че щом нещо, каквото и да е то, е  задължително, има покушение срещу свободата, срещу свободите, срещу гражданските свободи. Демокрацията, колкото и да са, каквито и да са кусурите и, е най-добрият обществен строй, заради свободата, заради гарантираните граждански свободи, заради свободата на волеизявлението, не заради друго.  И да се посегне, по какъвто и да е начин, заради каквото и да е, на тези стародавни свободи, значи да се обезсмисли и обезсили демокрацията, да се подмени, да се зачеркне властта на народа. Това, нека припомним на късопаметните, вече сме го преживели, а и досега се случва при диктаторските режими, където приказките за демокрация са само лошо прикритие, прокъсан параван. И още нещо би трябвало да припомним, или да се запитаме, може би: ако е задължително гласуването днес, както ставаше вчера, няма ли да е задължително и гласуването за една партия утре, както ставаше вчера!? Прекалено е, разбира се, да се драматизира дотолкова, въпросът ми, разбира се, е риторичен, но проблемът си е проблем. Добрите намерения не бива да оправдават лошите начинания, особено като е налице посегателство върху демократичните свободи, пък и няма гаранция, че наложеното със сила задължително гласуване ще донесе бленуваната промяна. Бленувана, подчертавам, от продажните ни или бездарни политици, които очакват някой, милостивият Господ, може би, да свърши работата им. Господ, не искам да ги тревожа, тъкмо защото е милостив, ще е немилостив към тяхното нехайство и некадърност, а още по-немилостив към хитруванията им, ако ги има! Тези хитрувания, за жалост, по-скоро са факт, отколкото фикция, щом опитни, ако не друго, политиканстващи от години хора, би трябвало да се досетят, че задължителното гласуване не изключва, да речем, наказателният вот.

Напротив, активира го, когато накара ленивия избирател да осъзнае, че издевателстват над него, заради личния или партийния интерес! Желаният, бленуваният резултат от повеляващите задължително гласуване, логично, закономерно, би бил съвсем различен от очаквания, подчертано разочароващ, ако принудата е разгневила избирателя. Тази хипотетична опасност, със сигурност, е осъзната от политическите шарлатани, но не логичният страх от такъв развой ги притеснява, очевидно, а нещо друго. Или, ако трябва да сме точни, тяхната мисъл, както всякога, е насочена към печалбата, те отново мислят за печалбата, мислят какво печелят когато губят, например. Защото има и такава печалба от задължителното гласуване, то хубавичко ще напълни партийните каси, увеличеният брой на гласуващите, ще увеличи чувствително приходите на партиите и партийците. Това е сигурно, а е почти сигурно, все пак, че то ще обезсили етническия вот – което е единственият позитив! – та са налице достатъчно основания за въвеждането му, ако се доверим на политическите тарикати. Точно тарикати, не нещо друго, защото тарикатлъка, знае се, въпреки широко разпространената заблуда, е по-скоро глупащина, отколкото ум. Или, с други думи казана, сметките на нашенските политически шарлатани отново са сметки без кръчмар, щом  не отчитат негативите от самоцелната и неефективна игра с демокрацията. Самоцелен е този експеримент, щом няма аналог, или ако има, той е изключението, обосноваващо правилото. Самоцелен е той обаче и заради това, че лековато, недалновидно и прибързано зачерква една хилядолетна традиция, при това точно там, където задълго са били поругани демократичните традиции. Нещо повече, желан е той от представителите на една политическа класа, омръзнали отдавна на всички, губещи непрестанно привържениците си, които гласуват за тях. Задължителният вот, според самовлюбените, но не особено умни, родни политици, би им донесъл, както си въобразяват, по всяка вероятност, гласовете на още няколко лениви, но глуповати,незлобливи, късопаметни избиратели. Не изключвам подобна възможност, щом глупостта ходи по хората, а по нашите земни ширини това се случва по-често, отколкото другаде.

Нелогично е, все пак, да се надяваш, че ще активираш разочарования електорат чрез декрети, безсилни да обезсилят абсолютно, слава Богу, демократичния обществен строй. Опасността от наказателния вот на разочарованите и разгневени хора, повтарям, остава и е далеч по-голяма, по-страшна, по-унищожителна, отколкото изглежда. Опасността изобщо не е за подценяване, щом сърдитият българин е способен да изненада неприятно всекиго и преди всичко управниците си. Но опасната игра с демокрацията, опасна, както видяхме и за тези, които са я измислили, е и неефективна, щом изобщо не гарантира, в крайна сметка, желания, очаквания резултат. Наказателният вот, например, би могъл да доведе до масово зачеркване на всички кандидати, до безброй недействителни бюлетини, без да повиши резултата на тази или онази партия. Наивна е вярата на самозабравилите се партийци, че насила закараният до урните народ, ще направи, ще не ще, точно изборът, на който те се надяват. Далеч по-смислена, пък и по-демократична мярка, може би, е въвеждането на образователен ценз, ако търсим спасителната промяна. По-смислено и по-демократично е задължителното негласуване от задължителното гласуване, защото неграмотният човек, разбира се, е безсилен да направи съзнателен избор и може лесно да бъде манипулиран, което се и случва. И тази мярка обаче, няма защо да се лъжем, е недемократична в една или друга мяра, щом е посегателство срещу свободата на волеизявлението.

Въобще, диспутът около задължителното гласуване и задължителното негласуване, е дотолкова непремислен, непрецизиран, че прилича на поредното отвличане на вниманието от големите проблеми. Наложителен е той, бързам да уточня, защото етническият вот и пасивността на електората са и реални, и незаобиколими проблеми, които някак, някога трябва да решим. Не с насилие обаче, не с издевателства! Спасението на давещите, нека припомним максимата на незабравимия Остап Бендер, е дело на самите давещи се! Нашите политици, вкопчили се тъй здраво във властта, като са на зор, ще измислят, не се съмнявам и по-креативни решения, докато се борят за оцеляването си…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply