Да, Швейцария… (III)

4В Шпиц ядохме в местно, тип семейно ресторантче край езерото, ядохме и то царски. За около 29 франка получихме солидна пържола с изумителна, но много вкусна гарнитура – освен обичайните царевици, моркови, цвекло, домати краставици, зеле, но овкусени много приятно с някакъв бял сос, имаше и резен пъпеш, и резен ананас. Оказа се, че сладкият вкус на тези плодове се съчетава перфектно с вкуса на месото. И понеже местната сервитьорка не говореше изобщо английски, дойде собственикът да ни обясни в аванс каква е гарнитурата. Доживяхме швейцарец да работи за българи, майтапехме се ние. А човекът започна и да помага в сервирането, че и накрая проговори на български „добре“ и още някоя дума. В Шпиц хапнахме и нещо много типично швейцарско – 3фондю. Името може да е засукано, но явно манджата идва от народната, проста и не особено богата храна на местните хора в миналото. Върху масата слагат тенджерка върху газов или не знам какъв уред, който поддържа топлината – в нея разтопени сирена, вино, някои намериха чесън. В нашия случай се падаше една тенджерка на 4-5 човека. Раздават ти прибори, които приличат на много дълга вилица с два върха. С това нещо набождаш малки хапки хляб или варено картофче, овалваш го в топлата смес от разтопени сирена и ядеш. Цялото забучване, топене и ядене си е една чаена церемония, така да се каже, но някои от българите му намериха колая – поляха хапки хляб с част от сместта в чинията си и така усъвършенстваха процеса. Шпиц ни е отправна точка към Юнгфрайох – най-високата железопътна гара в Европа, мястото е наричано още „покривът на Европа“. Това е най-високата точка на континента, до която могат да стигнат туристи, на това място се намира най-високата железопътна станция в Европа – на 3 454 метра. До там 2стигнахме с по четири прикачвания от един влак на друг във всяка посока. Това бе нещо, което предварително ме закахъри, че тук вече работата ще се оплеска, изхождайки от родните закъснения на железниците. Е, швейцарските влакове са наистина безупречни по точност, прикачванията ставаха по изумително безпроблемен начин. В един от случаите влакът закъсня с 6 минути и това веднага бе отразено като информация на електронното табло в купето, а накрая бе поднесено и извинение, пак на информационното табло. През цялото време на него виждаш къде се намираш по маршрута, кои са предстоящите спирки и в колко часа ще бъдеш там. Удобно, практично, полезно. И не знам къде му е мястото, но се налага да споделя няколко реда и за швейцарските обществени тоалетни. Най-напред във влака. Всички знаем дереджето им в нашите влакове, удивителното за моите български възприятия бе, че там имаше и тоалетна хартия, а от чешмичката течеше вода, не липсваше и течният сапун. Обществените тоалетни, съответстващи на нашите, дето на входа стои циганка и ти подава салфетка или парче тоалетна хартия срещу 50 ст., първо за пълно изумление бяха безплатни, второ – имаше тоалетна хартия и бе чисто. Кой и кога чистеше, след като нямаше човек наоколо – не знам, но очевидно някой отговаря и за това място. Последната част от маршрута до Юнгфрайох се изминава със зъбчатата най-висока железница, строена на етапи от 1896 г. до 1912 г. 80 процента от линията е под земята, най-дългият тунел е 7 122 метра. Горе има своеобразен музей на прокопаването на тунела – в тунел с ескалатор виждаш отстрани подредени взривните материали,  кирките и всички 1ония първобитни оръдия на труда, с които е прокопаван тунелът, през цялото време чуваш звуците, съпровождали това неистово усилие. Накрая на този маршрут в стените са вкопани табелки с имената на работниците, загинали по време на строителството – предимно италианци. Комплексът, изграден на това високо място, е изумителен. Има зала с аудиовизуални презентации – от всички страни се излъчват различни зашеметяващи гледки. Впечатляващ е леденият дворец – лабиринт, украсен с ледени статуи, край които туристите си правят снимки. Дворецът е в ледник, но туристите внасят топлина и затова температурата непрекъснато се охлажда до минус 3-4 градуса. Разбира се, целта на всеки дошъл тук, е панорамната площадка с гледка към всички посоки. Там се чувстваш като истински алпинист, заобиколен отвсякъде със сняг и лед, вятърът на височина над 3 хил. м е бръснещ, въпреки слънчевото време, а слънцето за минути ти създава тен. В комплекса са изложени зъбчатите колелета, благодарение на които влакът взима огромния наклон, манекени показват как са били облечени първите туристи, стъпили тук в началото на 20 век. Има магазини, музей на шоколада „Линд“ и ресторанти, а като потвърждение колко много са туристите индийци, е фактът, че е построен специален ресторант „Боливуд“, предлагащ тяхна кухня. Въпреки че очевидно индийците, стигнали до тук, са все много богати хора, държаха се по шумния и хаотичен начин, познат ни от нашите роми. Въпреки това, направи ми впечатление, когато ръководителите на групите им правеха проверка, защото и това го имаше – всеки щом чуеше името си, отговаряше по войнишки с: „Йес, сър“. Голямата надморска височина си казва думата и както стоиш, изведнъж започваш да чувстваш сърцебиене и започваш 6да се задъхваш, особено в тунелите. Ала и тук, на 3 454 м височина, успяхме да намерим българска връзка – едно от момичетата, което продаваше шоколади и бонбони в музея на „Линд“, се оказа унгарка по паспорт, но банатска българка по произход. Не знаеше нито дума български, но бе наясно, че предците й са българи градинари.

Последния ден на път за летището в Цюрих бяхме и два часа в Люцерн – време недостатъчно за нищо, единствено за това да се увериш, че големите градове тук са толкова чисти и с много цветя, както и малките градчета. Отново езеро, сновящи туристически кораби, автомобили, които спират пред пешеходната пътека на метър-два и докато не 5преминеш, не потеглят. Бе неделен ден и местният духов оркестър изнасяше концерт на сцена край езерото. Публиката седеше чинно и слушаше с най-голямо внимание. Любопитен бе приносът на един от изпълнителите – той не свиреше на никакъв инструмент, единствената му задача бе през цялото време да размахва знамето на кантона. И тъй като човешките работи навсякъде по света са едни и същи, пътувайки с влакчетата покрай нижещите се алпийски къщички, видяхме и мила родна картина – жената събираше сеното под силното слънце, а мъжът седеше на пейката и я гледаше… Пък може и да не сме случили на момент. Ала общото ми впечатление от всичко видяно бе, че щом някъде хората са направили това, което са направили от страната си, значи е възможно да се случи. А щом нещо е възможно, само от хората, т.е. от нас зависи да „краднем“ идеи и приложението им в някои отношения. Поне в някои.   

                                                                                                                                                                            Светлана Чамова

IMG_20170616_120527 SAM_1393 SAM_1470 SAM_1476 SAM_1482 SAM_1483

About the Author :

Leave a reply