Голямото изтрещяване

KotevДа сме бедни, най-бедните, очевидно, вече е недостатъчно и някому се е приискало да сме изтрещели, най-изтрещелите, ако е възможно! Такива мисли събуждат, у всеки що-годе разсъдъчен човек, безброй наши, н а ш е н с к и  всъщност, телевизионни предавания. А палмата на първенството, безспорно, държат онези три прелестни създания, които безчислените им почитатели наричат ту „трите грации”, ту „трите лели”. Доколко е подобно отношение уважително или неуважително не знам, но инак съм сигурен, че това, което тези уж добри, изявени журналистки вършат, няма нищо общо с журналистиката. Макар че, трябва да отбележа, не липсват и други мнения. Изтървах се веднъж да кажа пред непознати, че това, което вършат тези жени, е точно обратното на това, което ни учеха във факултета по журналистика, и тутакси бях апострофиран. Нас са ни учили, осветлиха ме, на тоталитарна журналистика, а сега времето било по-различно и журналистиката била по-различна. Няма как да не се съглася, поне отчасти, наистина е друго време сега, но журналистиката би трябвало да си остане журналистика, т.е. такава, каквато е била винаги, само че очистена от идеологическите наноси. Има правила, които е наложила практиката, дългогодишната практика и не бива да ги модифицираме прибързано или насилено, разбира се, защото така убиваме журналистиката. Най-лесният пример, в това отношение, е, тъй популярното интервю, може би, което наместо да е съкровена изповед, все по-често звучи като досадна проповед. И, за да схванеш това, не е нужно да си учил журналистика, а предостатъчно да използваш главата си по предназначение, както е и в случая с „трите грации”. Защото е ясно, пределно ясно, дори за недотам интелигентния индивид, че е абсурд, пълен абсурд, да обясняваш на публиката, преди интервюто, какви въпроси ще зададеш на събеседника си, а после, след като зрителят е изгледал разговора, да обясняваш за какво сте си говорили с отпратения вече политик или държавник. Точно това, колкото и невероятно да е, правят тези симпатични инак и опитни уж жени, всяка събота, а публиката, което е още по-невероятно, преживя, наместо да негодува. Покушението над журналистиката, оказва се, не вълнува никого, или подмяната и, може би, се оказва по-вълнуваща от смисления разговор, от нужната дискусия, или актуалния коментар. Тъкмо за подмяна става въпрос, не за друго, защото това, което вършат тези жени, решително се разминава с журналистиката, но за сметка на това, пък е някакво ново, невиждано реалити-шоу. Обичаният жанр, т.е. реалити-формата, види се, е по-нужен на мнозина, или голямото изтрещяване, с други думи казано, е желано от и без това зомбирания народ…

Давам си сметка, колко тежки думи изричам, както и за това, че е закономерно да подразнят те безчислените у нас псевдопатриоти. Тъкмо псевдопатриотите, подчертавам, защото са много, премного, шумно възхищаващите се от всичко българско и родно субекти, но никой от тях, няма доблестта или смелостта да се възправи срещу очевидните безобразия. Оидиотчването на народа, например, е в ход от години, от десетилетия, и нерядко, не медиите, а лошата или преднамерена държавна политика е първопричината, но безчислените инак и често прекалено шумни патриоти нито го забелязват, нито се опитват да го предотвратят. И се стига до парадокси, до същински парадокси, далеч по-впечатляващи от реалити-шоуто на трите грации. Всеки Божи ден, ежедневно, средствата за масово осведомяване, бълват удивителни неща, които се разминават не само с добрия вкус или с доброто възпитание, но и с всяка логика. Известяват ни, например, че предстои да видим новият, български, комедиен шедьовър, който е невидян, все още, и неоценен, от никого. Това, откъдето и да го погледнем, е ако не малоумие, то поне невиждано нахалство, щом създателите на това епохално, може би, произведение на изкуството, сами го обявяват за шедьовър, игнорирайки мнението и на художествената критика, и на публиката. Инак, това и децата го знаят, шедьовър, е такова произведение на изкуството, което е заслужило почитта, уважението и на критиката, и на публиката, заради безспорните си художествени достойнства. Няма как да е шедьовър, и това е понятно, както за децата, така и за недотам интелигентните субекти, надявам се, невидяното още и неоценено произведение. Тези изцепки, за жалост, не са единичен случай, някакъв странен инцидент, повтарям, а по-скоро масова практика, тях срещаме навсякъде, във всичко, в сериозните и несериозни разговори, за сериозни и несериозни проблеми. Повтаря се, например, до премала, че отборът на ЦСКА вече десет мача не е вкарал гол и няма победа и се изтъква, не без известно злорадство, че това е един жалък рекорд. А жалкият рекорд е друг, и проблемът е друг, но никой не ще да види, че макар да е в това окаяно състояние футболният отбор на ЦСКА се бори за участие в евротурнирите. Проблемът, очевидно е, не е в безпомощността на ЦСКА, а в туй, че е слабо, безобразно слабо първенството ни, щом отбор, който десет мача няма победа и дори не е вкарал гол, има реални шансове да представя България в евротурнирите. Само че за обективността или изтрещяването на спортните ни журналисти изобщо, ама изобщо, не си струва да говорим, щом те отдавна са доказали, че спомагат най-решително за зомбирането на най-лековерните запалянковци. Още когато не класираха на първо място Стоичков, нека припомня този голям, национален срам, още когато се опитаха да отнемат първенството на най-безспорния не у нас, а в света футболист. Така е, симпатичен някому и несимпатичен другиму, Христо Стоичков направи чудеса, като съумя да спечели комай всичко: бе и голмайстор на световното първенство, и носител на златна топка и носител на златна обувка, и многократен шампион, и медалист на световното, и какво ли не. Не съумя завалията да спечели само сърцата на родните журналисти, отявлените запалянковци, несломимите привърженици на „Левски”, които се възправихане срущу неогу, а срещу цялата световна футболна общественост. И станаха за смях, ако трябва да говорим сериозно, не само с отношението си към него, но и към Димитър Бербатов, да речем, когото продължават да ожалват за слабата му игра, като не забравят да ожалят и глупаците, броили милиони за него. Въобще, запалянковщината е открай време, трябва да се отбележи нарочно, изпитан стил в родната журналистика, не само в спортната журналситика, а всякога и навсякъде. И допринася немалко, тъкмо това, тъкмо запалянковщината, за изтрещяването на по-лековерните слушатели или зрители. Набъбналите от патос слова на някой политически идиот, например, само ще разсмеят интелигентния човек, но хващат, като че ли, наивника за гърлото, съпричестяват го към някоя смътна, мъглива идея, или към някоя неясна, тъмна личност. Аз винаги съм мислим, че този, който разчитат на Яне Янев или Осман Октай, например, да осветли идеите му, да ги популяризира, като посочи и личностите, достойни за това велико дело, решително и фатално е сбъркал с избора си. Не е така обаче, сигурно, щом тези двамата, пък и още куп отдавна знайни, доморасли гении, продължават да се подвизават из телевизионните студия, досущ като трите грации или трите лели. Незабравимият, като комедиен типаж, Гeорги Петрушев, запомнен и като странният политик Жорж Ганчев, отдавна трябва да е омръзнал, според мен, на всекиго, със смехотворното си позьорство, но май не е така. Маса народ, оказва се, е петимен да му се порадва пак, още малко, да му вярва, може би, докато той, непостижимият самохвалко, клейми нечие самохвалство, например. Въобще, само споменът за този нашенски херой, за този непрежалим и непостижим херой, е предостатъчен, за да е пределно ясно, че голямото изтрещяване, наистина ни е споходило. Ние вече не можем да поминуваме, очевидно е, без политиците, преки роднини на историческия Бай Ганьо, както личи от имената им, както и без новите, невиждани реалити-формати, подменели журналистиката. Ние сме зависими, фатално зависими, от нечистите игри на опитните, безскрупулни циници или фриволните политически малоумници, но нехаем, хубаво ни е, докато ни лъжат, докато ни заблуждават, зомбират, видиотяват. Ние изтрещяваме, общо взето, защото го искаме, защото се надяваме, може би, че ще ни е по-лесно, ако се правим на луди, ако пак, според отдавнашния навик, се преструваме…

About the Author :

Leave a reply