Годината, която си отива…

kotev 21Годината, която си отива, бе година на хаоса!

Годината 2018 е година на спотаения, но осезаем и чак натрапващ се хаос, който всички се напъват някак да неглижират, загърбят, или поне прикрият, който напразно се преструват, че не забелязват. Случващото се по света, чието начало се корени в предишни безумия, превърна отиващата си година в година на големи и непреодолими противоречия, в година на драматични сблъсъци, в година на колизии. Обърканият и разкапан политически или олигархически елит – вече е невъзможно да се определи къде започва и доколко приключва взаимопроникването – все по-трудно се справя с амбицията си да управлява, подрежда и преподрежда стария, наш свят. Абсурдната, но патологична пристрастеност към манията да се пренебрегва моралът, когато се вземат съдбоносни политически решения, логично задълбочи, наместо да разреши съпътстващите ни противоречия, завърза ги в Гордиев възел. И понеже никой от самомнителните инак съвременни политици, изживяващ се като световен лидер, който подрежда фигурите върху глобалната шахматна дъска, не е нито исторически титан, нито митичен герой, способен да разсече фаталния възел, съществуващият и без това хаос се умножи, втвърди, стана всеобемащ, тържествуващ. Накъдето и да се обърне непредубеденият зрител, вижда чевръсти инак, неуморими и наперени политически несретници, оплели се в мрежата, буквално м р е ж а т а, изплетена от тях самите и простряна като невидима паяжина над света, за да го подчини на мераците им. Гениално изобретената и още по-гениално нагодена, не може да се отрече, мрежа за тотален контрол и тотално въздействие, не само не оправда очакванията, но се превърна в своята противоположност. Находчивите й създатели, очевидно, докато са се опиянявали от великолепието си на недостижими демиурзи, са забравили елементарните, всеизвестни истини, като онзи физически и не само физически закон, според който на всяко действие всякога има реципрочно противодействие. А техните вдъхновители пък, понеже нехаят за морала, сигурно, докато са се радвали на дълго чакания, върховен момент, най-сетне да са същински властелини на света, дочакали края на историята, са забравили простичката истина, че този свят не им принадлежи, че е създаден и нареден от Господ, че е такъв, какъвто трябва да бъде, според Божия промисъл и никога няма да им принадлежи…

Американският японец Фукуяма, който ги подведе, осъзна, че нещо е сбъркал, че краят на историята не е настъпил и никога няма да го дочакаме, че още по-малко ще превъзмогнем, колкото и да се напъваме, моралната възвисеност на човека, но те решително не желаят да го проумеят. И продължават, тези най-умни уж политически стратези, като несръчни паяци, да се оплитат в мрежата, която трябваше да е капан за другите, за простосмъртните, нарочени за техни жертви, за немислещи, послушни фигурки, изпълняващи безпаметно всеки техен, пъклен замисъл. И не виждат, че изграждания по тертипа им свят се сгромолясва, че ги затиска под руините си, че погиват напразно продължителните, мъчителни усилия да съградят по-удобен за тях свят. Нито мислят, нито виждат уж най-мъдрите и най-знаещите, но реалността е жестока и тяхната грандиозна победа над световния комунизъм, всъщност, така и не се състоя, щом Китай не само опази комунизма, но го направи конкурентоспособен, като го съчета алхимически с пазарната икономика. Големият провал на доктрината за края на историята е тук, някъде около Великата китайска стена, но никой не се поучи от реалността и сякаш по навик големият враг и съперник отново е Русия. Антикомунистическите настроения, Бог знае защо, наместо да се насочат във вярната посока, се опитват да дискредитират една опитваща се да се демократизира, доколкото може и както го иска, голяма и силна държава. Неадекватността на самозабравилата се неолиберална клика, въобразила си, че лесно ще подчини на волята си този толкова пъстър и тъй непокорен свят, докато се бори отчаяно с една голяма и силна страна, осигуряваше години наред и продължава да го прави просперитета на друга голяма и велика страна. И е Пирова победа, разбира се, че си разбил Империята на злото, щом комунизмът е укрепнал, постигнал неочаквано развитие и достигнал неподозирани висоти в друга Империя, която едва ли е по-добра, според неолибералните схващания. Пировата победа, закономерно, прерасна  в  предизвестен провал, президентските избори  в САЩ спечели този, който иска нов световен ред и се домогва до преодоляване тъкмо на властващата отдавна доктрина. Тръмп, както можеше да се очаква, разбуни не само Америка и умножи хаоса, задълбочи противоречията и измисли нови, въпреки бодряшката поза и заявените конструктивни намерения…

Живеем във време на тотален разпад, поруганите изконни ценности предизвикаха невиждано объркване или побъркване на всички, разделиха обществото, противопоставиха хората, обезсилиха държавите. Лошо съчинени приумици като прословутата политическа коректност, които са удивително некоректни, които отнемат изконни права и вменяват неприемливи принципи, логично, ако имат своите възторжени адепти, имат и своите върли отрицатели. И дори само това противопоставяне е по-драматично, отколкото изглежда, щом сблъсъкът е цивилизационен, щом залогът е опазване на християнската традиция, щом закъснялата и неуместна реформация е пагубна, преди всичко, за начинателите си. Америка, тази най-единна и най-просперираща нация, днес се раздира от обществени противоречия, а хаосът в главите на хората води до хаос в политиката, в икономиката, до обезсилване на най-силната  държавата. И пълзи към Европа, допълзява и покварява, разделя и противопоставя, Брекзит е печален факт, недоверието и чак бунтът на масите във Франция е печален факт, несигурността в Германия е печален факт, още по-несигурно е  в Гърция и в Италия, опозицията на Вишеградската четворка е факт. Не само хаос цари в единния уж Европейски съюз, а са все повече анализаторите, които прогнозират скорошен, фатален, окончателен разпад, който е провокиран не от друго, а от политически недомислици преди всичко. Не е за вярване, но тъкмо натрапването на ненормални искания на нормалните хора доведе до хаоса, първо Истамбулската конвенция, а сега и Пакта за миграцията, извадиха, откроиха, отдавна зреещите противоречия, превърнаха ги в конфликт. И държавите, народите, погледнаха на Европейския съюз като на мащеха, не като на любяща майка, сетиха се за правата си, които бяха забравили в името на единството, изявиха не само несъгласията си, но и претенциите си. И задълбочиха хаоса, който вече изглежда непрогледен, дори само заради простичката зависимост, че едните искат все повече, а другите дават все по-малко…

А за хаоса в милото ни Отечество направо не ми се говори, защото той не е нещо ново или неочаквано, а е отколешен и непреходен, като непреходния преход, пък и непрогледен, защото сме навикнали да се лутаме в мрака. Печален факт е, видим, осезаем, че държавата боксува, въпреки абсурдния ентусиазъм на управниците, а обществото е все по-немощно и наместо да излъчва граждани деградира. Тъкмо немощното и безволево общество е причината за странните и непродуктивни импровизации на властта, които всякога водят от провала към развала. Няма да привеждам излишни подробности, ще припомня само, че бракът по сметка между любимата на народа ни през последното десетилетие партия и така наречените патриоти, бе безпринципен, брак по сметка, а сметката бе кръчмарска, в което никой здравомислещ не се съмняваше още при тържествената церемония. А сетнините са очаквани, още хаос към хаоса, тотално объркване на всичко, навсякъде, грандиозни провали, не само в енергетиката, и напъване да гониш дивото, след като си изтървал питомното, но най-страшното е, че тъкмо тия, които се обявяваха за опазващи националната автентичност, нехаят за нея и току се пазарят, заради келепира от властта. Хаосът в милото ни Отечество, за жалост, ще се задълбочава, щом не съществува реална алтернатива, щом напиращите към властта не са показали, не са доказали, че са готови да отговорят на обществените очаквания, щом никой не вярва, че могат и искат да разрушат статуквото, част от което са…

Годината, която си отива, бе година на хаоса!

Отминава, слава Богу, без да е донесла нещо по-разрушително от това, което очаквахме, но нека не си въобразяваме, че лесно ще превъзмогнем натворените безумия или дефицита от несвършеното. Ние сме длъжни, ако искаме да доплуваме до спасителния бряг, да превъзмогнем хаоса, в който се давим отдавна. Не знам как и май никой не знае тук, но милостив е Господ и дано ни помогне!…

About the Author :

1 Comment to “Годината, която си отива…”
  • баба от село
    December 28, 2018 - Reply

    Любчо, само констатации баба, пък нищо не си предложил. Тъй и баба знае. Ама си прав, чи Господ да ни й на помощ.

Leave a reply