Годината, която си отива

KotevОтиващата си, смешна и тъжна политическа година, смешна за едни и тъжна други, остава смешна до последните си дни, щом ни зарадва и на изпроводяк, с много забавна политическа буфонада. Забавна, бързам да поясня, но само за неизкушената публика, а за родните политически тарикати, които са се напънали да отместят планината, тя би могла да се окаже, отново тъжна. Непременно ще е такава, ако говорим сериозно, защото е известно отдавна, че политическият волунтаризъм, въпреки чутовните усилия, обикновено води до горчиви разочарования. И, понеже споменах планината, иде ми наум и онази поговорка, в която се казва, че планината се напънала, за да роди мишка. Не е нужна кой знае каква прозорливост, може да се каже, за да предизвестим, без особен риск да сбъркаме, че резултатът от напъните на Реформаторския блок да стъкми някак правителство, ще е горе-долу такъв. А случващото се около този тържествен акт, окачествих като буфонада, защото предисторията е комична, въпреки трагичните оттенъци, а финалът, по всяка вероятност ще е трагичен, въпреки комичните елементи. Доколко е точно буфонада жанра, доколко бурлеска или Бог знае какво, е трудно да се заключи, но е извън всяко съмнение, че несекващата, нашенска, политическа гротеска е обогатена с нови нюанси.

Най-общо казано, политическата камарила, която обикновено се бори стръвно за получаването и опазването на властта, т.е. на скъпоценното статукво, сега се бори отчаяно, за да не изтърве изплъзващата и се власт. Статуквото действително е скъпоценно, защото напиращите към властта и консумиращите власт са го нагодили по терка си, направили са го и удобно, и уютно, пък и непоклатимо, непробиваемо, сигурно. Сини или червени, жълти или зелени, родните политически тарикати, обсебили парламента и всички власти на ротационен принцип, имаха едно завидно, безгрижно съществуване, което изглеждаше непреходно, въпреки тегобите на държавата и народа. Пропорционалната избирателна система, партийните субсидии, обществените поръчки, безчислените по-малко известни благини на властта, бездействащата трета власт и продажната четвърта власт, закрилящи корупционните практики, осигуряваха на властниците завиден комфорт. Който и да е на власт, статуквото е такова, каквото е било и каквото трябва да бъде, защото днес си и ти, но утре съм аз, а и двамата сме заинтересовани да имаме всякога едно твърде прилично съществуване. Така наречената политическа класа, ако трябва да сме се прецизни, с микроскопични изключения, всякога е имала не просто прилично съществуване, а тънеше в охолство и разкош, въпреки заобикалящите я недоимък и мизерия. И не друг, а тъкмо домораслите политически гении натвориха разрухата и невижданата мизерия, което си е направо престъпно, но никой, ама никой не им потърси отговорност, което също е част от скъпоценното статукво.

И сега, изведнъж, тъкмо тази потънала в охолство, благоденстваща класа, се вижда изправена пред съвсем  логичния, но стряскащ финал, който е съвсем закономерен, но нежелан от нея, та е нормално да се пообърка и да ни поразсмее. Проклетият референдум на проклетия чалгар бе началото на смешно-тъжната история, която не предвещаваше чак такава трагикомедия. Самоуверените нашенски политикани бяха сигурни сякаш, че референдумът ще пропадне безславно, както предходния, за да възтържествува за вечни времена, едва ли не, скъпоценното статукво.  Случи се най-неочаквано, референдумът успя, според едни, и не успя, според  други, но със сигурност развали рахатлъка на политиканстващото воинство, тънещо в безгрижие до вчера, защото е сигурно, че референдумът, каквото и да кажем, де факто е успешен. И отгоре на всичко, бе гарниран с помитащия, грандиозен успех на кандидата за президент, когото би трябвало, досущ като Тръмп, да определим като антисистемен, което си е още един дерт. Неолибералните теории, които ни убеждаваха, че е дошъл Краят на историята и ни обещаваха безбурно съществуване, под покровителството на Големия брат, за вечни времена, доведоха до застой, който новоизбраният американски президент иска да разбие. И така наречената политическа класа, както там, така и тук, се чувства някак онеправдана и ограбена, защото вече никой, дори президентите, не и вярват, пък и посягат към привилегиите и, които са свещени, според възгледа и.

Крахът на тези, които олицетворяваха статуквото – Хилъри там, Цецка тук – е крах и за неолибералните теории и за политическите им застъпници, които напразно се надяват да оцелеят с помощта на изобретения, като стряскащата, но и разсмиваща пост-истина. Стряскаща, заради това, че е арогантно посегателство срещу светиня като истината, а разсмиваща, защото е недомаслена уйдурма, която трогателно се опитва да завоалира някак грубата идеологическа интервенция. Груба, но и отчаяна, трябва да се отбележи, защото колкото претенциозното, толкова и недомислено словосъчетание, арогантно, но и глупашки, нагло, в духа на добрите волунтаристични традиции, се опитва да ни внуши не друго, а това, че истината не е истина, колкото и невероятно да ни звучи подобна формулировка. Пост-истината не случайно прилича на полуистината, тя е лъжа, досущ като полуистината, тя е не друго, а идеологическа формула, изкована набързо, необмислено, то болен, притеснен за благоденствието си мозък. Най-профански, но и най-ясно обяснена, пост-истината би трябвало да означава: не гледай какво се случва, а слушай какво ти казвам, защото събитията имат скрит смисъл, до който не си дорасъл! Нищо по-цинично и нищо по-обидно за хората,народът се превръща в електорат, ако повярва тъкмо на такива внушения, но опитът на неолибералстващите политици, очевидно, им нашепва, че могат, за пореден път, да позалъжат наивниците.

Тъкмо наивниците, не що-годе мислещите, защото наглите, но малоумни внушения обикновено постигат обратния ефект, както се случи, апропо, и при избора на американския, и при избора на нашия президент, както ще случва и в бъдеще, по всяка вероятност, ако се разчита на спасителни формули като пост-истината. И любимият вожд на любимата партия, довчерашният любим премиер, макар да не блести със свръх-интелект, както го одумват душманите му, заради съвършените си инстинкти, навярно, тутакси угади, че не бива да се предоверява на пост-истината. Предпочете той, пред подвеждащата пост-истина, изпитаната, стара истина:”След мен потоп!”. Даде си оставката тъкмо навреме, тъкмо когато трябваше или тъкмо когато не трябваше, но когато бе убеден, че ще предизвика хаосът, който отново ще покаже и докаже доколко незаменим е този титан. Планираната политическа криза обаче не се състоя – кризата на политическата класа, няма да се уморя да повтарям, е друго нещо,  -  и той, след като изигра за пореден път, коронната си роля в поредния водевил  „Иди ми-дойди ми”, реши да си върне неблагоразумно захвърлената власт. Подведомственият му президент, услужливо предложи на подведомствения му реформаторски блок  да състави правителство, а невероятните, нашенски реформатори, ревнаха кански, че той, любимият вожд на любимата партия, трябва да оглави правителството.  Това е то, общо взето, политическата буфонада, чийто край, общо взето, е предизвестен, каквито и да са мераците на нескопосните и режисьори!

Родните политически тарикати, по всяка вероятност, няма да са радостни след провала на поредното си начинание, но трябва да отчетем тук, че Бойко Борисов се оказа особено находчив. Преди всичко с категорично заявената позиция, че резултатите от референдума трябва да се признаят, мажоритарния принцип трябва да се наложи и субсидиите за политическите партии да се зачеркнат. И аз не съм съвсем сигурен доколко фриволни и доколко премислени са другите, съпътстващи, негови действия, но инак е съвсем сигурно, че те спомагат решително, за да се вихри политическата буфонада, от която той, в крайна сметка, печели! Печели, със сигурност печели, докато основният му опонент БСП, да речем, губи, заради учудващата си неадекватност, в момент, когато е на гребена на вълната и би трябвало да е големият победител…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply