Годината, която си отива…

kotev 8Годината, която си отива, започна със санкциите срещу Русия и други такива недомислици в момент, когато човечеството имаше нужда от единение, а не от разединение. Не знам доколко са осъзнавали това всички, които заклеймиха шумно агресията в Крим, без да анализират трезво стратегическите интереси на една велика сила, но ненужният шум доказа единствено, че Русия е незаобиколим фактор в световната политика. Много бързо стана ясно, че „ненавистният агресор” не само не е най-върлият враг на цивилизованото човечество, а е желан, незаменим партньор в една епична битка. Единствено окаяните родни политици и калпавите ни държавници, навикнали вечно да подгъзуват някому, май не разбраха точно какво се случва, като най-неадекватен, за пореден път, бе любимият ни президент. Така или иначе, атентатите в Париж бързо отрезвиха държавниците и политиците от цял свят и ги накараха да търсят силни съюзници в борбата с тероризма, който вече не бе някакво абстрактно, спорадично проявяващо се зло, а постоянна и голяма заплаха. Страхът, ужасът от преживяното, варварщината, която ни припомняше мрачното Средновековие, провокираха неизбежния обединителен процес. Колкото да бяха, каквито да бяха противоречията между Запада и Изтока, най-вече между Русия и САЩ, борбата с Ислямска държава бе по-важното и всички бяха за унищожаването на анахроничния халифат.

Интересите, разбира се, си бяха интереси и борбата срещу Хафез Асад в Сирия дефинирана от САЩ като политическа борба в името на хуманизма, всъщност, има и други измерения, може би. Русия пък, без да вдига излишен шум и да прибягва към категорични декларации, общо взето, доста откровено бранеше и икономическите си интереси. Въобще, в противопоставянето на големите, като че ли, за поред път, бе важно не толкова казаното, колкото премълчаното. В САЩ, например, гузно мълчат как се пръкна Ислямска държава, макар да знаят прекрасно, че допринесоха за появата й. Това е разбитата армия на Садам Хюсеин, не друго, командвана от същите командири, които ловко спекулират с хилядолетната вражда между сунити и шиити, докато окупират част от Сирия и Ирак. Ислямът за тях е не религия, а политическа доктрина, която трябва да привлече отчаяни и фанатазирани мюсюлмани от цял свят, готови да мъстят на ненавистните САЩ и Европа за действителни или мними грехове. Борбата с християнството, която изглежда генерална цел, всъщност, е само удобно прикритие за други, политически или икономически цели, които трябва да уязвят, унизят високомерния Запад, пък и да донесат полза, солидни парични потоци.

Тероризмът, наплашил света, травмирал цивилизованото човечество и дефиниран като Ислямска заплаха, всъщност, е стратегия, не фанатизъм, както наивно се обяснява или нарочно се сеят заблуди. В този смисъл, единствено войната там, в окупираните от халифата територии, би могла да изкорени или поне ограничи тероризма, разпространяван от Леванта към света. И тази война, която ще се води с общи усилия, би трябвало да се крепи и върху общи интереси, като унищожаването на тероризма май е недостатъчен стимул. Русия обаче си има свои интереси и те са пределно ясни, Сирия има стратегическо значение, не само заради военните бази, а и като икономическа територия. Турция, оказва се, също има своите интереси, политически, около проблема с кюрдите, а и икономически, както стана ясно, около нерегламентираната търговия с евтиння петрол. Тази търговия, не ще и дума, съсредоточава вниманието и на всички, които вече воюват или се канят да воюват в Сирия и Ирак, защото от цената на черното злато зависи всичко в съвременната икономика. Въобще, сблъсъкът в Близкия Изток нито е локален, нито е случаен, нито ще бъде доведен до успешен край лесно и бързо като че ли. Този сблъсък е далеч по-мащабен, отколкото изглежда, подвеждащо е да го разглеждаме като борба срещу тероризма, още по-подвеждащо е да го разглеждаме като борба между Християнството и Исляма. Сблъсъкът в Близкия Изток, може смело да се прогнозира, е най-значимо събитие не само за отминаващата година, но и за настъпващата, а борбата с тероризма е съществена част от него, но не най-важната.

Отношението към Русия и участието на великата сила, която нашият президент определя като незначителна, в едва започващата война, например, е по-важно за човечеството. И цивилизованият свят, слава Богу, осъзнава прекрасно това, което родните политици са неспособни или не желаят да премерят, щом санкциите срещу Русия тихомълком отпаднаха, а вече има и официална санкция на Европейската комисия. Този развой на събитията, би трябвало да ни подсети, може би, че имаме историческия шанс да си върнем, поне отчасти, загубеното с безумното проваляне на проекта „Южен поток”, да речем, като използваме напрежението между Русия и Турция. Твърде благоприятната за нас икономическа конюнктура в момента обаче не бива да ни успокоява, а напротив, защото нескопосните ни и корумпирани политици, едва ли биха се възползвали от нея, докато могат да натворят куп глупости. Комплицираните взаимоотношения между две големи и силни държави, с които сме традиционно свързани, изискват умение и такт от наша страна, изискват сложно лавиране, което ще защити националния интерес по най-добрия начин. Така е по принцип, а инак, не през годината, която си отива, а отдавна-отдавна стана ясно, че националният интерес вълнува най-малко самозабравилите се, алчни за лична изгода нашенски политици. Стана ясно, все през тази година, за жалост, и това, че си искаме и отчайващите, родни политици, и ужасяващото статукво, щом за пореден път, ги бетонирахме с гласуването си…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply