„Гласът на България” и светът, който е до портата ни

2111315899„Гласът на България” вероятно приковава към екрана на БТВ стотици хиляди. Милиони пеят в държавата ни, които не пеят, тайно или явно, като мен, съжаляват, че Господ ги е лишил дори от минимален талант за това изкуство.

В събота вечерта (прословутият български ден за размисъл) поредното издание на шоуто ме върна по малко парадоксален начин към поезията на Георги Джагаров, с неговото олигавено от безбройни рецитации „земя като една човешка длан, ала по-голяма ти не си ми нужна”. Нерде Джагаров, един от най-приближените на Тодор Живков писатели, нерде „Гласът на България”, ще кажат мнозина. И ще сгрешат, защото в последното, засега, издание на шоуто страната ни се оказа космополитна.

А космополитизмът, все още, е рядкост за нас, и не се гледа с особено ласкаво око на него. Дали понеже земята ни е „само” колкото една човешка длан (в географски измерения всъщност България никак не е малка като територия), дали защото сме твърде често по-набожни от папата или просто преиграваме с родолюбието си, е дълга тема.

Дългите теми ние ги караме обикновено накъсо, за да забием в поредната циганска махала, макар там репертоарът да е познат до страдание – няма работа, няма пари, децата ходят голи, гладни и боси. Обаче никой, или почти никой, от родителите не иска да работи.

В „Гласът на България” се появиха на сцената молдовка, която е избрала да учи и живее в страната ни, китайка, чиято майка е българка, англичанка, чиято майка е също българка, както и няколко момчета и момичета от периферията на държавата ни, известна и като дълбоката провинция.

Изключвам Пловдив , разбира се, този хълм на хълмовете, въпреки че него пък пловдивчани не дават на другите да го обичат – приватизирали са го отдавна и навеки. Апропо, по стихове на Джагаров има няколко много добри български естрадни песни и ако той не ламтеше толкова за власт, съдбата му като лирик щеше да  е  доста по-различна.

Гледайки, и слушайки, българската китайка, българската англичанка, българската молдовка (там имахме интересна етническа интерпретация, бащата на момичето бил гагаузин и като такъв се считал за българин), си дадох сметка колко вече сме се пръснали по света или как светът е дошъл при нас, докато сме си събували потурите и Париж е имал почивен ден.

Какво ли щяха да кажат за това интернационално „сборище” Николай Хайтов и Йордан Радичков, ми минава през тиквата. Хайтов по-скоро привидно бе примитивен човек, иначе бе хитър родопчанин и знаеше да цени красотата и на Гърция с нейните малки рибни ресторантчета, а Радичков не само пускаше белите вълци от Турну Мъгурели на наша територия, а бе по своему космополитен човек и белетрист.

Не зная доколко биха разбрали неговия сборник „Свирепо настроение” в САЩ или в Холандия, но и едната , и другата държава не гъмжи от гении в прозата. Да не говорим пък за лириката, една поначало по-емоционална, по галска, или славянска, територия.

Навремето, през 30-те години на миналия век, един ямболлия, Димитър Съселов, издава книга, в която храбро и надълго пише за връзките на прабългарите и китайците. Ние сме колкото често свити в манталитета си и във визиите си за света, така сме и отворени за най-крупни исторически и какви ли не хипотези. Няма да отварям дума за книгата на Димитър Недков „Знакът на българина”, най-вече поради факта, че е ужасно слаба като литература.

И тези знаци, които ще спасят или ще променят изцяло съдбата на света и на човечеството, ми идват малко в повече, и то не е от вчера. Още като гледах филма по Дан Браун „Шифърът на Леонардо” се чудех, защо сме се напъхали в душното велинградско кино, вместо да си ядем пъстървата под чинарите на пъпа на градчето. Или да гледаме как турци, македонци, сърби нагъват манджите ни , та пушек се вдига.

Имам познати, които се ужасяват от факта колко много деца, а и по-възрастни българи, пеят. Къде самодейно, къде в караоке клубове, къде за да изкарат някой лев. Със сигурност масовото стремление към сцената няма да е наш патент, преди много години тогавашният доцент Огнян Сапарев ни разказваше колко много хора в Исландия пишели. А Сапарев си мислел , че само в България гъмжи от графомани.

Няма да се убеждаваме, надявам се, че е по-добре да поизмъчиш микрофона или барабаните, отколкото да се шматкаш по цял ден, разказвайки наляво и надясно как тук не ценим талантите си. Отдавна е речено, и то от българин, че е хубаво там, където нас ни няма.

И надали някой в България съжалява, че не  се е родил от майка кенийка, защото така би могъл да спечели дузина маратонски бягания.

Ако има нещо , което все пак жегва в „Гласът на България”, то е крайно редкият избор на участие с българска песен. Това отваря далеч по-широката тема с липсата на предавания за нова българска рок музика и по Националното радио и по Националната телевизия, а и в другите медии.

Да не отварям портата към лигавите водещи, които не благоволяват да съобщят името на песента на родния ни език, сякаш са закърмени с американско мляко. Вие представяте ли си такава практика в Сърбия, Турция или Норвегия?!

Тая е наистина дълга и жална история, макар натруфеният ни и показен патриотизъм да бележи висоти в последните месеци.

Е, накрая идва някой баш патриот като Динко Вълев, който в едно изречение прави осем правописни грешки, но да речем , че е грешка на растежа.

Или растеж на грешките…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply