В очакване на Годо

KotevИма, ако си спомняте, една шумно известна пиеса на Самюел Бекет,  в която двама чакат трети и плещят какво ли не, докато се надяват да дойде въпросния Годо, когото не познават, който е по-скоро фикция, отколкото жив човек, не само за тях. Шумно известна е тази пиеса тъкмо заради това, заради раздвоението на реалния- нереален човек, заради нерационалните ни реакции, докато се напъваме да разтълкуваме до болка познатия уж свят, в който битуваме. Казвам  б и т у в а м е ,  а не  ж и в е е м, защото истинският, пълнокръвен и смислен живот, всъщност, е привилегия на малцина, докато мнозинството се лута безпаметно в лабиринта на уж познатите истини, неспособно да отсее зърното от плявата. Комай всеки от нас е съвсем безпомощен и пред най-лесното наглед житейско уравнение и плещи, досущ като онези двамата, невъобразими глупости. И пак всеки от нас, пак като героите от пиесата, непременно очаква Годо или Бог знае кого, но някой, който ще подреди или пренареди объркания свят, който ще му помогне някак, който ще го избави от несгодите. Болно е, вече е очевидно, цялото човечество, всички очакват Годо, а Бекет е гениален, защото е поставил диагнозата отдавна-отдавна. А ние, българите, като народ, като нация, сме не просто болни, а увредени от тежко, продължително и непреодолимо страдание, което продължава да ни мъчи. Нашата вяра в Месията е вечна, нивга непомръкваща, непрестанно възраждаща се, избуяваща отново и отново, след неизбежните разочарования. Няма как да се отървем от несекващите разочарования, от покрусата и отчаянието, след като наивната ни и примитивна вяра всякога нарочва за Месия някой лъжепророк или жалък шарлатанин.

И всякога, досущ като в абсурдната пиеса, се наговорват невъобразими глупости за очаквания лъже-месия, натоварва се той със свръхочаквания, което вече е сериозна предпоставка за провал. А друг въпрос е, че докато очакваме Спасителя не гледаме към небето, а го търсим на възможно най-неподходящото място и дори се гаврим, волно или неволно, с Господа. Красноречив пример е това, че разбихме неправдоподобно свещената триада „Бог, Цар и Отечество”, че я подменихме с някакъв невъобразим и необясним, нашенски урод, докато търсим Месията. Обезличихме, окепазихме, осквернихме и Царя, и Отечеството, като натоварихме Н.Ц.В. Симеон-Сакс-Кобург-Гота с непосилното бреме да управлява република. Деградираха от това, съвсем закономерно, и Царят, и Републиката, а наместо избавление постигнахме нова, по-непроходима и по-страшна криза, която е не само политическа или икономическа, но и морална. Гротеската с новия лъже-месия, спечелил безброя от предани почитатели с магическото заклинание „Аз съм прост и вие сте прости!” е съвсем на мястото си в пиесата на абсурда. А още по-абсурдни са, разбира се, разговорите и умуванията, онова непомерно, нашенско плямпане, посветено на Годо, Генерала или Пожарникаря, което напразно се опитва да възвиси, извиси нищожното и пошлотията. Вярата на отчаяния народ в чудото, убеждават ме, надеждата, че най-сетне е дочакал Спасителя и избавлението, го карат да върши глупости и да говори глупости! Сигурно е така, но глупостта, все пак, не бива никога, в нищо, да е пътеводна звезда! И е задължително, ако си неспособен да вникнеш в категоричната, но и абстрактна, все пак, истина, че Месията е един-единствен, да разбереш поне лесната, прозрачна истина, че там, където се провалил царя, ще се провали и гавазина му. Злополучният комунистически експеримент, ако не друго, доказа поне това, че аристокрацията, въпреки кусурите си, е по-оправна в управлението от плебса.

Заради традициите, възпитанието, образованието, не само аристократът, но и представителят на третото съсловие, притежават и културата, и опита, които ги правят по-вещи управници от селянина. Ние, комай целият български народ обаче, не можем или не желаем да вникнем в тази тъй проста закономерност и не само позволяваме да ни лъжат безбожно не по-умни от нас нечестивци, но повтаряме простотиите им. Плямпаме, досущ като онези, дето очакват Годо, невъобразими глупости, не само докато очакваме Месията, или се опитваме да осмислим и оправдаем безумията на новия или стария лъже-месия, но и като сме заети с по-делнични неща. Напоследък, например, не на едно място, безброй българи стоят в очакване на Грипа и, не е трудно да се предположи, плямпат невъобразими глупости. Не би могло да е инак, щом бе проведена мащабна акция за допълнително зомбиране на и без това зомбирания българин, за да бъде обслужен, по всяка вероятност, спекулативният фармацевтичен бизнес. Още по Коледа, в празничните, ваканционни нощи, на слънчевите пролетни сякаш дни, пропълзя злокобното съобщение, че предстои грип, че щем-не щем непременно ще дочакаме грипа, въпреки хубавото време. Това едва ли бе кой знае колко изненадващо, щом е тъкмо тъй всяка година, но нямаше как да не се изненадаме, когато взеха да повтарят, натрапчиво и настървено, злокобното съобщение. Комай във всяка новинарска емисия го имаше, но най-неочакваното бе, че пак там, в емисиите, все се уточняваше, че грипът, всъщност, се очаква чак в края на януари. Невъзможно е, съгласете се, ако двама нашенци, докато чакат тролея или автобуса, да не плямпат въодушевено и за грипа, който всички, както ни е изрично вменено, очакваме. Целият български народ, може да се каже, бе заставен, след умелите медийни манипулации, да очаква Грипа и да плямпа, както ми се струва, за мерките, които непременно трябва да вземе.

Точно така, същественото са мерките, медикаментите, лекарствата, които трябва да купим непременно, с които трябва да се запасим и които, вероятно, са със съответстваща на повишеното търсене цена. Е, дочакахме най-сетне, след още куп повтаряния и натяквания на грозящата ни опасност, отдавна очаквания грип. Но това, за всеобщо удивление, не успокои никак телевизионните говорители, които сега сломено, направо отчаяни, обявиха новината, че тъй драматично очаквания грип не е най-страшния, а напротив. Нещо повече, той се понасял по-лесно от по-възрастните хора, от тези в трудоспособна възраст и пенсионерите, не водел до продължително лечение и усложнения. Тази тъй радостна вест, за Свинския май грип от щама Калифорния, кой знае защо, не предизвика видим възторг в телевизиите, където май по-се радват като изброяват, съвсем ненужно,  безчислените катастрофи, убийствата и изнасилванията и ограбванията, ако няма какво друго да се съобщи. Въобще, очакването на Грипа, или очакването на поредната Катастрофа, ни е наложено, но режисирано, овкусено и гарнирано тъй, че да възбуди апетита ни или поне любопитството ни. И, щом е тъй, близко е до ума, непременно ще очакваме Грипа, или друго познато-непознато произшествие, пък и ще плямпаме неудържимо, докато напразно се опитваме да осмислим този тъй близък, наш, а неопознат и непознаваем свят. Докато се препираме неотстъпчиво или дълбокомислено се съгласяваме с неволно изтърваната или нарочно изречена глупост, някой, може би самият Годо, се опитва да направлява немирната ни уж, пък и управляема, мисъл. Застинали сме в драматично очакване на Грипа, защото и фармацевтите очакват драматично Грипа, по всяка вероятност, пък и не само те. Това вече е сигурно, съвсем сигурно, защото можем, без всяко двоумене да заключим, че допълнителното зомбиране на и без това зомбирания българин, занимава не само и не толкова медиите.

Медийните манипулатори, които събират доста псувни и присмех, докато съумеят да убедят наивните в удобната някому псевдо-истина, са само видимата част на айсберга. Тези заложници на зла орисница които напразно се изживяват като щастливци, въпреки близостта си до силните на деня, всъщност, са жалки резонатори. Тяхното стройно наглед слово, е скалъпено от цитати, от чужди узмозаключения, от повеленията на господарите, чийто внушения те са длъжни да оповестяват всякога, при всякакви обстоятелства и без да се замислят. Да се мисли е не просто ненужно, а опасно, забранено, щом трябва, отново и отново, за това или онова, да очакваме Годо и напразно да блъскаме бедната си глава с надеждата, че ще изцедим нещичко от нея. Пъзълът, общо взето, е перфектно подреден, от голям майстор, като Самюъл Бекет, хаосът е само привиден, като в абсурдна пиеса, но инак е точно, прецизно отражение на действителността. Ние продължаваме да битуваме в познатия-непознат, наш свят, смътно досещайки се, че бихме могли да живеем истински, пълнокръвен, смислен живот, някога, някъде…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply