Времето на надеждите

1Времето на надеждите, по всяка вероятност, е време на напразните надежди, щом отдавна е известно, че вълкът кожата си мени, но нрава не. Родната политическа камарила, едва ли се съмнява всеки що-годе разумен гражданин, всякога се е осланяла тъкмо на вълчия си нрав, не на друго. И, колкото и да е драматично положението сега, каквито и опасности да вещае не за друг, а за самозабравилите се политици, те едва ли ще оставят навиците си и ще загърбят маниите си. Тези хора, Бог знае защо, въпреки безчислените си безобразия, сякаш се надяват всякога на благоволение свише, на някакво велико чудо, което ще им позволи да продължат да безчинстват. Гьонсуратлъкът, всъщност, този най-характерен белег на родната политика, се корени тъкмо в историческото нахалство на самозабравилите се хубостници, изживяващи се като Божии избраници. Така или иначе, те са избраници на несвестния електорат, не на вездесъщия Бог и е добре да не го забравят, ако искат времето на надеждите да удължи благоденствието им, наместо да се превърне тутакси във време на напразните илюзии. Такава опасност има, твърде релефна е, щом в започналите вече договорки, уговорки, кандърми, можем да допуснем, тържествува, разбира се,  вечното ни хитруване, несломимата нашенска политическа демагогия.

Многообразието на политическите субекти, които ще населят парламента ни, предполага сблъсък не толкова на платформи, колкото защита на определени интереси. Всеки ще дърпа, образно казано, чергата към себе си, докато докопа кокала, т.е. докато осигури, подсигури някак и материалното си благоденствие, и партийните шашарми. Не за принципи, не за идеология, а тъкмо за шашарми става въпрос, досещаме се, щом сме лъгани отдавна и многократно, а що се отнася до келепира, виж, никой не се съмнява, че той е главната цел. Точно този манталитет обаче, донесъл толкова незаслужени радости на безскрупулните политически тарикати, е фатален за тях днес, когато трябва да заменят демагогията с принципни, продуктивни действия. Съмнявам се, че са дорасли до това, ще си позволя да отбележа, а и да са дорасли, едва ли ще намерят сили, за да се откажат от лесната печалба. Казусът с КТБ, например, е прозрачно ясен казус, никой не се съмнява, надявам се, че той трябва да се реши в съответствие с европейското законодателство, а не въпреки него.

Нещо повече, възмутително е, че хората, които са окрали банката, по всяка вероятност, а после са получавали тлъсти лихви, сега искат да я „спасяват”, опропастявайки бюджета и натоварвайки с нови тегоби обеднелия народ. Факт е, за жалост, тъжен факт, че наместо да се освестят, след като са предизвикали с действията си или бездействието фактическия фалит на тази просперираща до вчера банка, виновниците за това продължават да се гаврят и със закона, и с гражданите. Самозабравянето им стига дотам, че след като изразиха по най-арогантен начин незачитането на българската държава и българския народ, вече не зачитат и Европейския съюз. Сещат се вече и не толкова досетливите, че заинтересуваните да се спасява КТБ с бюджетни средства отдавна биха го сторили, ако не им пречеше Европа и европейското законодателство. Нашенските политически гьонсурати обаче си остават несломими и непоколебими, готови са да променят европейския банков закон с цената на всичко, за да изкярят. Ето, дори само този, да го наречем, битов проблем, може да обърка сериозно и без това обърканата ни финансова политика, но няма как да преодолеем тъй тъжната реалност, макар че никой не се съмнява доколко глупаво и чак престъпно е така нареченото спасяване на КТБ. Нашите политици са монолитни, единни, сплотени, когато трябва да опазят келепира си и привилегиите си, а безпринципни и безотговорни, когато жертват интересите на държавата и на народа.

Тъкмо тези им нагласи, съвсем закономерно, са пречка за  конструктивните преговори и принципните решения, тъкмо те биха възпрепятствали създаването на здраво, перспективно правителство, стъпило върху категорична платформа с ясни приоритети. Такова правителство, като че ли, изглежда невъзможно по принцип, а още по-невъзможно е то, заради политическото многообразие и противоречията на представените в новия ни парламент партии. Кандърмите, каза се вече, ще са по-скоро безпринципни, спекулативни, домогващи се до политическите дивиденти или материалната изгода и нехаещи за дереджето на държавата и народа.

Самият факт, че отдавна, комай всеки проблем у нас, е не просто политически, но и финансов, и битов, и какъв ли не, както е в случая с КТБ, сочи съвсем недвусмислено, че царят безпринципност и хаос навсякъде и във всичко. А отчайващото, ужасяващото е, че очевидно престъпни намерения, намират най-мащабна реализация,  в ущърб на държавата и народа, но покровителствани, гласно или негласно, от всички власти. Хаосът в енергетиката, например, е удобен хаос за група привилегировани инвеститори, закриляни от известни държавници и политици, въпреки че ограбват най-безмилостно България. Хаосът в енергетиката е режисиран хладнокръвно и цинично от хора, самозабравили се дотам, че да не зачитат престъпно, ближния си, закона и Бог, които богатеят от невижданата мизерия на собствения си народ. Приказките за пазар и пазарни принципи, които ни принуждават да вдигаме безспир цената на тока, разбира се, са празни приказки, пък и цинични приказки. Случващото се в окаяната ни енергетика, досеща се вече и най-неграмотният субект, е продиктувано от антипазарно поведение, докато натрапчиво се дрънка, че се опазват пазарните принципи. Уравнението е просто: ако над осемдесет процента от населението е неспособно да плаща тока си, пазарът е небалансиран и ненадежден, продавачът е изправен пред провал, щом купувачът е неплатежоспособен.

Невъзможно е, вижда се, цената на тока да хвърчи нагоре, докато доходите, пенсиите и заплатите, са обидно малки и е невъзможно да се плаща измислената цена. Измислената, подчертавам, защото се знае, че е далеч по-висока от цената на електрическия ток, произвеждан от АЕЦ „Козлодуй”, да речем, изнасян на безценица, докато нашето население плаща скъпо и прескъпо. Смешни, нелепи, неубедителни са твърденията,  че фаталните грешки, сторени някога от някого, са непоправими, че няма как да се заобиколят вече подписаните договори, че държавата е обречена завинаги на загуби, а народът на мизерия. Никоя държава, разбира се, попаднала в такова неблаговидно положение, не би търпяла да я ограбват тъй неправдоподобно, а не би търпяла и страданията на народа си. Всяка държава, това и децата го знаят, лесно, без особени усилия, би променила законодателството, което позволява някому, който и да е той, да я граби и хвърля в невиждана мизерия народа й.

Това, което знаят и децата обаче, не го знаят, или не искат да го знаят, родните политици и не се опитват да решат проблема с шумно известните, скандални договори на ВЕИ-та и така наречените Американски централи. И така, натрупаните в енергетиката проблеми, икономически или битови, неясно какви, със сигурност, ще се превърнат в друг препъни камък при преговорите за съставяне на нови правителство. Незнайно какви, казвам, са проблемите, които всички знаем какви са, защото преплитащите се в тази стопанска област интереси, водят и до хаоса, за който стана дума, и до други мистерии.

Дългът на НЕК, например, варира от три милиарда до триста милиона, като и едната, и другата цифра са оповестени от видни, известни политици, за които се предполага, че са национално отговорни. Логично е да се запитаме, ако е дотолкова фрапантно разминаването им в този пункт, как и доколко ще се обединят в друг пункт, възможно ли е изобщо да артикулират една и също, пък и вълнува ли ги изобщо истината. А са много, премного, за жалост, натрупаните проблеми и в здравеопазването, и в отбраната, и в образованието, и къде ли не, а решаването на всеки от тях задължително изисква консенсус. Всичко това извиква по-скоро песимизъм у здравомислещия, отколкото преждевременни възторзи и неоправдан оптимизъм, въпреки осъзнаването на необходимостта от съставянето на добре балансирано, устойчиво правителство. Още по-скептични са мнозина, заради факта, че вече се чуват непремислените и необосновани предложения на жадни за власт хора, които ни убеждават, че политическата отговорност е по-надеждна от компетентността на експертите. Времето на надеждите, трябва да признаем, ако сме достатъчно откровени, отново е време на кривите сметки, като че ли, и съвсем закономерно, време на напразните надежди. Нека не губим вяра все пак, че ще могат и искат да се освестят родните политици, че са способни, ако не друго, да се замислят над собственото си самоубийство, което изглежда все по-вероятно…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply