Времето на надеждите

KotevAAВремето на надеждите – такава е безмилостната диалектика – ще си остане време на напразните надежди за повечето от участниците в голямото, вечното състезание. Избори идат, поредните избори и къде нивга неизтляващите келепирджийски страсти, къде безхитростният идеализъм, ако го има все още, карат маса народ да се хвърли  в борбата. Не е, като че ли, тъй ожесточена вече, каквато беше задълго, вечната борба, предизвестен е сякаш, неизвестния уж край. Прави са май зевзеците, дето подхвърлят, че картите са предварително раздадени, както трябва и комуто трябва, щом е тъй вяла и толкова незабележима драматичната уж надпревара. Времето на надеждите, все пак, е време на надеждите, пък и време за равносметка, защото показва и пропадането, и възхода на партиите. Показва това паметно време и отношението на народа към управниците, нищо незначещият за самозабравилите се политици, но необходим инак електорат, може, най-неочаквано, да им зашлеви неочакван шамар. Ако не с друго, разочарованият, мизерстващ народ , би могъл да накаже неуморно демагогстващите, но глухи за недоимъка на хората политици, с пасивността, която всякога ги е плашила. Ниската активност, логично, би била най-очакван резултат, щом сме на дъното, най-бедни в Европа, ниската активност, закономерно, е и присъда. И затова, сигурно, компрометираната, жалка политическа каста, с общи усилия, се напъна да поругае за пореден път демокрацията, като въведе задължителното гласуване. Въобще, жалки са, несъстоятелни политиците ни, но непримирими, готови на всичко, за да опазят удобното си съществуване на гърба на изтерзания народ. И неуморими, но правят грешка подир грешка, като че ли, докато се напъват да обхванат необхватното, както би се изразил незабравимият Козма Прудков. Академията за обществени науки и социално управление, оказва се, липсва фатално да днешните мераклии да властват.

Присмивахме се някога на училите-недоучили рабфаковци, на които АОНСУ, разбира се, мъчно можеше да помогне съществено, но и те, колкото и парадоксално да е, бяха с по-висока политическа култура от така наречените политици, които сега са се засили към властта. Онези функционери, дето останаха в миналото, ако не знаеха друго, разбираха поне това, че като не са компетентни за едно или друго, трябва да се допитат до капацитети, докато сегашните не се сещат за тъй елементарните зависимости. Ако се загледате в някой от дебатите, дето се вихрят комай всеки ден в Народното събрание, непременно ще забележите, че тия, дето са не просто неподготвени, но и най-тъпи, са най-напористи. И тъкмо те, не някой друг, току забъркват поредната каша, която ще принуди утре премиера, или някой партиен вожд, да обяснява и се извинява, за очевидното недоразумение или недоносче. Натрапват се още куп красноречиви примери, които са особено релефни в драматичното и страстно, изборджийско време, натоварено от мнозина с големи и често напразни очаквания. Най-лесният от примерите е голямото плямпане на кандидатите за кметове и общински съветници, непремерените, демагогски приказки, на които вече не вярват и най-отявлените наивници. Тези приказки са колкото грандомански и напудрени, трябва да се посочи, толкова кухи, неосъществими, а често и ненужни, тъкмо заради сбъркания мащаб и излишното лустросване. Тъкмо там, в мащаба, е препъникамъкът на неграмотните, но нахални инак, самоуверени, Бог знае защо, кандидати за власт, неспособни да вникнат в най-елементарните истини. Като тази, да речем, известна още от древността, не само на мъдреците, а на всеки що-годе умен човек, че сериозният, мислещ и честен държавник обещава малко, а дава много!

Правило би трябвало да е, особено за управниците, които са имали успешен уж мандат, наместо да дрънкат необуздано какво ще направят, да посочат какво са свършили. И да е натрапващо се, ясно, категорично, след равносметката, че направеното е повече от обещаното, че е видима, осезаема общонародната полза, че задължително ще се почувства социалният ефект. Случва се друго, ако се вгледаме в предишните кампании, случва се точно обратното: обещава се много и премного, а не се върши нищо или почти нищо. Азбучна истина е, за жалост, отколешна истина, че зад всеки по-значим проект, особено ако е инфраструктурен, наднича познатата корупционна схема. Всичко направено напоследък, като че ли, е направено, заради незаконното облагодетелстване на властниците и съпътстващата ги камарила от шарлатани, а не за добруването на  града и гражданите. Големите приказки за благоустройствени благини, става ясно в едни момент, са само удобно прикритие , макар и временно, за поредната по-дребна или не толкова дребна кражба. Големите и празни обещания, разбира се, нямат никакво значение, щом изборите вече са спечелени, щом е дошло време да се осребри участието на щастливите победители. Така е било всякога досега и така ще бъде още дълго, ако го няма тъй необходимото на демокрацията гражданско общество. Единствено гражданското общество, особено ако е не особено ефективна третата власт, може да спаси демокрацията от ерозия, от деградацията и компрометирането й. Нашата, българската демокрация, се изроди и превърна в своята противоположност, т. е. от власт на народа във власт на олигархията, в класическа плутокрация, общо взето, тъкмо заради липсата на гражданско общество. Автентично, истинско гражданско общество, бързам да уточня, а не псевдо-формированията, с които го подменят заинтересованите от задълбочаването на хаоса политически тарикати.

Не са, разбира се, гражданско общество, а пара-политически формирования, безчислените неправителствени организации, които откровено заемат страна в боричканията между партиите. Гражданското общество, добре е най-сетне да го проумеем, опазва правата и интересите на хората, като ги защитава, брани, и от властниците, и от тези, които напират към властта. Гражданите, най-компетентните и най-будните хора се обединяват, за да опазят благосъстоянието си и от държавата, и от политиците, или да заявят претенциите си. Гражданите, истинските, автентичните граждани, не са се затирили подир някоя партия, най-често подир предизвестения победител, както се случва тук, а са опозиция на всекиго и най-вече на победителя. Защото той, тъкмо той, ще управлява, защото от него зависи изпълнението и неизпълнението на обещанията, защото е негова вината за корупцията и негова заслугата за преодоляването й. Гражданите са граждани, защото не са политици или управници и не желаят да бъдат нито политици, нито управници!  Те не лъжат народа, невъзможно е, защото са народа, те се противостоят естествено, закономерно, логично на лъжите и демагогията, защото опазват своя живот и своите права. Те са неудобни и дори ненавистни на корумпираната политическа класа тъкмо заради това, че са призвани от общественото право да бъдат коректив на властта, на всяка власт, каквато и да е тя. Безотговорното и нагло плямпане във времето на надеждите, тъпите, нелогични, смехотворни обещания, нямаше да ги има, съвсем близо е до ума, ако го имаше гражданското общество! Всеки от затърчалите се към властта тарикати, колко и безскрупулен да е, колкото и плиткоумен да е, ще си направи сметката, ще проумее какво го грози и ще е по-въздържан. Няма да има празни приказки, а още по-малко ще са наглите приказки, ако имаме гражданско общество, в дни като днешните, когато никой от старите и нови властници не вярва, че времето на надеждите може да се превърне във време на напразните надежди тъкмо за него…

Р.S.

 Не се съмнявам, трябва да призная накрая, никак, ама никак, че сме се променили към по-добро, че сме способни да евоюлираме някак, че сме разбрали най-сетне какво представлява гражданското общество и колко необходимо ни е. Наопаки, виждам прекрасно и това, то притеснява, тревожи мнозинство, наместо да го обнадеждава, защото това мнозинство не си представя благоденствие, отвъд политиката, защото копнее да се нареди до крадливите, политиканстващи шарлатани. Гражданското общество, известно е отдавна, но ние все още не сме го научили, е интелигентната алтернатива на нашенската разпасаност и безнаказаност, най-надеждната преграда за ширналото се беззаконие. Ние не сме научили, не знаем тъй прозрачните истини, защото не искаме да ги знаем, защото ни харесва да ни лъжат в навечерието на изборите, пък и не само тогава, но като позволяват великодушно и на нас да послъжем, пък и да краднем, макар и трохичките от господарския пир… 

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply