Вандали и вандалщини…

kotev12Живеем в забавно време, толкова забавно, че оцветява в неочаквани нюанси и без това цветното ни, чак крещящо цветно ежедневие. Вандали подпалили огромния кулокран, демонтиращ скандално известния и печално известния паметник пред НДК, съобщиха възмутените родни телевизии. А някои пък злорадо рекоха, че е тъкмо наопаки, че Господ е пресякъл невижданата вандалщина. По-мъдрите, отчаяно заключиха, че една вандалщина е родила друга вандалщина! И то е тъкмо така май, но никой не вярва днес на мъдреци и мъдрости. Тъпо е да си умен, яко е да си прост! С простотия се прогресира днес, с простотия и наглост, не с акъл, излишно бреме е акълът, а моралът пък е направо тегоба. Изпростяхме ние, някак неправдоподбно изпростяхме, но неумолим е житейският закон, неподвластен е на глупостта ни, слава Богу, вековечният порядък в природата. И вандалщината, разбира се, не остава безнаказана, каквато и да е тя, откъдето и да идва. По-образованите помнят, навярно, че историческите вандали, онова германско племе от Скандинавия, спуснало се като градоносен облак над Европа и опропастило Рим, не се радвало дълго на завоеванията си. На вандалщините си, всъщност, защото рушали древните вандали, ненаситно и безмилостно, трева не никнела по пътя им, това им били завоеванията, купчина развалини. Вторият Рим, Византия завоювала и изличила държавица им, наказала ги за вандалщините им, само споменът останал и името им, опозореното завинаги име.

Разправям го това сега, защото днешните, тъй актуални вандалщини в столицата ни, нямаше да ги има, вероятно, ако не се бе случила друга една вандалщина. Скандално бе и срамно, че там някъде, около днешния, печално известен паметник, имаше друг един паметник, по-скромен наглед, но величав, всъщност, който несвестни хора цинично унищожиха. Величав, действително величав бе онзи паметник, защото бе паметник на българския дух и бойна слава, защото пазеше, опазваше спомена за хиляди бойци, загинали за Отечеството. Цинизъм бе, наистина, и малоумие да срутиш, да изличиш от лицето на многострадалната ни земя, имената на достойните й синове, на воините, сержантите и офицерите, оставили костите си по бранните поля. Цинизмът е още по-осезаем, още по-страшен, още по-отблъскващ, заради това, че паметникът, прославящ героите, бе унищожен, заради паметник , прославящ България и хилядолетната и слава абстрактно, без светлите имена на съзидателите й.

Цинизмът, накрая, е същинско малоумие, защото единият паметник не пречеше на другия, а тъкмо наопаки, прекрасно биха се допълвали, ако се бе позамислил някой как да се съчетаят. Никой, за жалост, не мислеше тогава за прославата на Отечеството, а безброй малки и големи угодници, сервилничеха пред Първия, както верноподанически назоваваха своя идол. И идеята за прослава на великата, хилядолетна държава, профански се съчетаваше с прославата на любимата партия, която олицетворяваше, разбира се, възхода на България. Онзи злощастен паметник, в чиито развалини се препъваме четвърт век вече, бе измислен и натъкмен уж да прослави 1300-годишнината на България, а всъщност прославяше Партията и Първия, любимата партия-ръководителка и великият вожд. Подобна профанация, непомерната някак пошлотия, не можеше сякаш да не извика Божия гняв и стана чудо, каквото не се е случвало преди, щом навикналият да прерязва ритуалната лента без изобщо да се замисли Тодор Живков, наместо да хареса и този паметник, както толкова други преди, най-неочаквано бил жестоко разочарован, уверяваха, хората от прословутото му обкръжение. Неочаквано бе, удивително, че този недоучил, но опитен, прагматичен, селски хитрец , се напъва да разсъждава за изкуство, абстрактно и метафорично, че този път не следва интуицията си, която му помага повече от естетическите възгледи, ако изобщо ги е имал. Неочаквано бе и по-досетливите, знаеха още тогава, че не хареса Тодор Живков злощастния паметник, защото съумяха да му внушат, че паметникът нищо не струва, че е боклук, че излага и партията и държавата ни. Пари, много пари, имаше в устоите на пустия паметник, завидяха на скулптора Старчев колегите му, плетоха козни и интриги, а накрая успяха да компрометират творението му. Аз не се наемам да коментирам естетическата стойност на композицията, макар да е очевидно, че респектира тя и като мащаб, и като реализация, но няма как да не коментирам цивилните изкуствоведи.

Виждал съм безчет крайно неестетични, грозни и чак уродливи паметници, във всеки български град, във всяко кътче на земята ни, които не прославяха, а злепоставяха любимата партия и нейните по-скоро измислени, отколкото реални подвизи. Божие наказание за ненужната, неуместна патетичност, бяха сякаш и тези паметници, гротеска някаква, като партийната борба с партийните герои. Никой не възрази срещу тях обаче, никой не ги обруга, не се намериха войнстващи партийни естети, дето да се провикнат, че някой кепази партийните борби и непрежалимите герои. А когато се появи паметникът на Старчев, далеч по-внушителен и далеч по-естетски, каквото и да говорят, от уродливите комунистически паметници, народът, скептичният и смълчан народ, навикнал да приема мълком безумията на управляващите, някак спонтанно го отрече.

И го нарече, още по-неочаквано, „Шестокрил седмохуй”, интересен, запомнящ се, чак вълнуващ прякор, но някак непомерен за народното творчество, нехарактерен, нетипичен за народната смехова култура. Очевидно бе, че Държавна сигурност, вездесъщата ДС с нейните цивилни изкуствоведи упражняваше духовитостта си за сметка на злополучния Старчев и злополучната му скулптурна композиция. Прокълнат бе сякаш нещастният скулптор, заради вандалщината, която не той беше замислил и извършил! Стърча неговият паметник, величествен, но нелюбим, а и лошо направен, недовършен някак, докато стигна до предизвестената си сякаш, закономерна гибел.

Той не бе жив приживе, бе развалина отдавна, защото никой не се грижеше за него, бе грозен, наистина, неугледен, като го оставиха да вехне занемарен и бе по-добре да го демонтират, наместо да се руши бавно и мъчително. Вандалщината обаче си е вандалщина! Ако бе вандалщина, чудовищна, с нищо неоправдана вандалщина, унищожаването на онзи паметник на българската бойна слава, вандалщина е и демонтирането на този паметник, издигнат да прослави 1300-годишнината на България. А на фона на тези гигантски, стряскащи, с нищо неоправдани безумия, последната вандалщина, с подпаления кулокран, е по-скоро незначителен битов инцидент. Вандалщина си е обаче, вандалщината ражда вандалщина, още вандалщина и още вандалщина! Дано си вземем урок от случилото се, дано се поучим и научим най-сетне, че е глупаво, неразумно, тъпо, да повтаряме упорито грешките на историята, особено ако са вандалски съсипии и простотии…

About the Author :

Leave a reply