Българско време

kotev novaНашето време, въпреки отродителските амбиции на цял орляк доморасли идеолози, всякога е било наше време, със свой, особен аромат. Може да намирисва някак, недотам ароматно за по-изтънченото обоняние нашето време, но пък е винаги цветно и вкусно за сметка на това. Въобще, не друг и не вчера, а най-свестният българин, самият Васил Левски, е забелязал и написал доколко зависими сме ние от нашето време. Ние сме във времето – нека припомня написаното, – и времето е в нас, то нас обръща и ние го обръщаме! По-скоро то нас обръща, ако се замислим, отколкото ние него, но това са подробности, а същественото е, че по нашите земни ширини всичко е такова, каквото е било всякога. Поредното доказателство е непреходността, неповяхналата актуалност на крилатата фраза: ”Не ме е страх от министъра на културата, страхувам се от културата на министъра!” Измислил е това духовито изречение, казват, родният присмехулник Радой Ралин, за да се глуми с тогавашния министър на културата Начо Папазов, само че него отдавна вече го забравиха, докато казаното за него, виждаме, не трябва да забравяме. Вежди Рашидов, оказва се, е достоен негов следовник, далеч по-страховит, ако искаме да сме прецизни, далеч по-достоен за духовитите подмятания на сатирика. Начо Папазов, каквито и да са кусурите му, колкото и да са, като всеки комунистически велможа, бе човек притеснен, без фантазия, скромен човечец със скромни мераци, докато грандоманията и фанфаронщината на Вежди Рашидов са лесно забележими и дори най-забележителното в него.

Да се усъмним някак в културата на министъра е предостатъчна дори само прословутата му арогантност, проявила се неведнъж, по разни поводи, за да постигне завидни висоти напоследък. Неговото прение с тенора Георги Петров, ако не бъркам името, прераснало в шумен, грандиозен скандал, е поредната жалка и срамна случка не само за него, но и за българската култура. Празничните фанфари, ознаменували изложбата на Тракийските съкровища в Лувъра, за жалост, не само не затъмниха, но откроиха грандиозния скандал, експонираха го, направиха го и по-видим, и по-понятен. Преди всичко, стана ясно на всеки, че тракийските съкровища и българската слава изобщо не интересуват родните властници, че едничкото, което е важно за тях, е политическият PR. И не друг, а именно министърът на културата, бе флагманът на тази непремерена, смехотворна кампания, която не изтъкна приноса на откриватели като доцент Китов, но открои приносът на Рашидов, пък и на неговият патрон Бойко Борисов. Той, видите ли, бил постигнал чудото, да бъдат представени в Лувъра тракийските съкровища, за пръв път при това, а случилото се, станало възможно, защото България си върнала загубения, видите ли, авторитет с новото правителство. Комично и дори абсурдно е да се обяснява, не на друг, а на министъра на културата, който е и член-кореспондент на БАН, отгоре на всичко, че ако е чест за нас, дето показваме тази изложба в Лувър, то за знаменития музей е по-голяма чест, че я има! Вежди Рашидов би трябвало, ако не друго, да знае поне това, дето в отечеството ни знае всяко що-годе ученолюбиво дете, това, че всички големи световни музеи чакат с години, за да покажат нашите, тракийски съкровища. И да се гордее с това би трябвало родният министър на културата, с това, а не толкова със забележителния инак факт, че показват нещо наше в Лувъра!

Всичко това обаче, каквото и да е, колкото и учудващо да е, не е толкова срамно, колкото последвалият го публичен скандал, в който един човек на изкуството обиди друг човек на изкуството. Вежди Рашидов, всъщност, обиди всички ни, обиди Свети Йоан Кукузел и Православието! Аз не знам православен ли е той или мюсюлманин, но съм сигурен, че е длъжен, какъвто и да е, да зачита българските светини. Свети Йоан Кукузел е православен светец и велик композитор, тачен в целия християнски свят и е недопустимо някой, по какъвто и да е начин, да си играе със святото му име. Ако се е случило тъй, да допуснем, че някой провинциален художник се е изтървал да рече „Кукузели”, то той тутакси е трябвало да бъде санкциониран, да речем, от министъра на културата! Никой министър на културата, никъде, не търпи, разбира се, някой да поругава, някак, националните, религиозни или светски светини! Не и у нас обаче, та затова са вечно актуални крилати фрази, като онази за културата на министъра на културата. Вежди Рашидов, апропо, който все се гордее с парите си, спечелени с изкуството му на скулптор, оказва се, не позволява на някой да спечели пари с изкуството си на певец. Злите езици говорят, че голямата част от въпросните пари са пари на строителен предприемач, но да ги оставим тях, само че и самият той, ето, показва някак, че нехае за парите от изкуство на хората на изкуството. А още по-страшното, най-недопустимото, всъщност, е арогантното отношение, към човека на изкуството, брата по съдба, на когото подхвърляш, като на просяк, сто лева! Такъв човек, разбира се, не би могъл да е министър, а още по-малко министър на културата, в никоя, що-годе цивилизована държава, но тук може, а и работи прекрасно, според премиера.

Не е възможно, това би трябвало да е известно и на средношколците, да се работи добре в деликатна сфера, каквато е културата, ако отсъства моралът, ако не достига, ако липсва някак, но как да го обясня това и кому да го обясня! Отсъствието на морала в политиката, което е правило за недомаслените, домашни политици, съвсем логично, води до отсъствие на морал и в културата, което тутакси я деформира, превръща я в антикултура, сурогат някакъв. Тъкмо това се случва през тези дни, в българското време, под българското небе! Българският министър на културата, като няма достойнството да си даде оставката, след като е изложил недопустимо, фатално, не само себе си, но и правителството, и държавата, и родната култура, обоклукчва културата. Нищо по-жалко, нищо по-срамно няма за една цивилизована, Божем, европейска страна, от туй, да е обоклукчена, по какъвто и да е начин, културата й. Подобни страхове обаче са далеч от главите на родните държавници и те, заявиха го недвусмислено, си харесват Вежди Рашидов, чието положение, така или иначе, е неудържимо, щом е нелюбим за мнозинството от хората на изкуството вече. А по-страшното, голямата национална трагедия, е, че като се обоклукчва културата се обоклукчват и душите ни, че оскотяваме, простичко казано, повсеместно, като нация, като народ, като човеци!

Случилото се, незаглъхналата мистерия с битото бебе, която не е никаква мистерия, всъщност, а отключена лудост, т.е. въпросното оскотяване, за което говоря, у един обикновен и добър, както всички ни уверяват, свестен човек, един професионалист, със завидни умения. Тази нещастница, въпросната акушерка, тази клета жена, е жертва на политическия, социалния и моралния произвол, на домашната трагедия, която ни съпътства постоянно, която вилнее край нас, която изсушава душите ни. Тази нещастница, проявила моментна лудост, изявява всеобщото оскотяване, повсеместното оскотяване на цял един, разочарован, отчаян, скапан народ. И само културата, не друго, а културата и моралът, могат да ни изправят на крака, като ни върнат вярата в ценностите и надеждата, че доброто е непобедимо!

Българското време, добро или лошо, не се съмнявам, ще продължи да ни съпътства, защото е наше време, със свой строй и свои аромати! Не би могло да е инак и няма защо да се противим, но нека не забравяме, че от нас зависи колко слънчев, колко светъл ще е утрешният ни ден…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply