Боговете съвсем са полудели, щом ни изпратиха Фейсбук

Към ФейсбукФейсбук е освен голямото кафене, в което вече се виждаме, без да харчим почти никакви пари, и интимните  ни истории. И историите на другите. Там научаваме кой се е оженил, кой е умрял, кой има ново гадже, кой, къде и кога е пътувал. Кой или коя е станала баба или дядо, и с треперещи от вълнение пръсти е пратил снимката на потомството си.

Там, във Фейсбук, громим политиците, там сме и феминистки, и сексисти, и расисти. Мислим това, което наистина мислим. Или слагаме поредната си маска, защото така е модерно или така е „правилно”.

Там се „случваме” (Господи, как се наплодиха пак клишетата), което е и хубаво, и страшно. Понякога дори сме оголени от искреност, особено в чата. От разговорите в него, ще станат, или вече са издадени, страшно много романи. Най-вече любовни. Стегнат диалог, затаено дишане, покачен пулс – вероятно учените правят и такива изследвания с доброволците.

Там разказваме себе си, или това, което искаме да бъдем, и чрез снимките-селфита, в които категорично личи, че сме по-красиви от Анджелина Джоли, или от Брат Пит. Че обичаме океана, особено край Канарските острови, или пък сме луди по Алпите.

Фейсбук са новите писма в бутилка, която обаче стига за секунди и в Австралия, и в Африка.

Боговете сигурно съвсем са полудели, щом вместо бутилка от „Кока-кола”, ни пратиха Фейса. Искайте, и ще ви се даде, хлопайте, и ще ви се отвори. Денят на прошката ни спестява страшно много време, бензин, среща очи в очи. Спестява ни сълзите при любовните раздели, и неловкото мълчание при тях, и дългите кафета, преди най-сетне да се измъкнем от някога бленуваната прегръдка.

Фейсбук сме ние. Или поне илюзията за нас, за себе си, за другите. Преди доста години проф. Клео Протохристова казваше, че интелигентните хора не пишат писма до редакциите, че това го правят квартални активисти или чичовци, които нямат друга работа. И сега някои хора на науката и изкуството нямат свое място във Фейсбук. Може би да не се смесват с плебса, или пък защото си дават сметка, че застояването в мрежата няма да им направи научните изследвания или монографията за поп арта.

Фейсбук е тефтерчето на дядо ти или приписките на някой от 18 век, който и в интернет пространството може да остане анонимен, но има далеч повече терен за това, което литературният етикет не е позволявал.

Фейсбук обаче не си ти, не си себе си. Защото често се оглеждащ дали този или онзи те е харесал, дали те е споделил. Той е и суетата ни – нашата, която си носим от дявол знае колко века. И без която не можем. Кой може да не се огледа сутрин в огледалото?

И кой не иска да бъде харесван, въпреки това, което показва огледалото?

Не и тези от 20 век, абсурдно е пък за новите, от новия милениум.

Личните ни манускрипти. Пишат се убийствено бързо, по-бързо от времето, нужно ти да хвърлиш оная бутилка в морето.

Скоро може би няма да ходим по погребения. Все някой ще качи клип с панихидата пред гроба или тялото, което поема под земята. Колко неща ще си спестим, и ще получим богатството от време.

Или съвсем ще го загубим, защото двата джиесема звънят неистово…

И искат теб, без да се интересуват дали ти искаш гласовете отсреща.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply